Определение № 50381 от 30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 529/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. С. М. и Н. С. М., чрез пълномощника им адвокат Л. Д., против решение № 1111 от 2.11.2021 г., постановено по гр. д. № 2346 по описа за 2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 9161 от 19.12.2016 г. по гр. д. № 14063/2015 г. на Софийски градски съд и вместо него е постановено друго за уважаване на предявените от Министерство на вътрешните работи против Н. С. М. за 1/2 ид. ч. и против Д. С. М. за 1/2 ид.ч. отрицателни установителни искове за собственост по отношение на апартамент № 31 в [населено място],[жк][жилищен адрес] като решението е постановено при участие на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, като трето лице-помагач на ищеца. Министерство на вътрешните работи не е подало писмен отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК,. Писмен отговор е подаден от държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез главен юрисконсулт З. И., в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивното производство се е развило след като с решение № 60/14.07.2020 г. постановено по гр. д. № 2565/19г. на ВКС, I г.о. е отменено предходно въззивно решение по делото, поради неправилност на извода, че Д. С. М. и Н. С. М. са обвързани от силата на пресъдено нещо на решение на 04.03.2013 г. на СГС по гр. д. № 5987/10 г., с което е уважен иск, предявен от МВР срещу Н. М. по чл.26, ал.1 от ЗЗД и делото е върнато за ново разглеждане с указания да се разпредели доказателствената тежест и подлежащите на доказване факти и конкретно за установяване на фактите, които според ищеца водят до нищожност на договора за покупко-продажба от 10.07.2006 г. Въззивният съд е приел за установено, че с договор за покупко- продажба на имот, сключен на 10.07.200 6г. на основание чл. 36, ал. 2 от ведомствената Наредба за жилищния фонд на МВР ищецът е продал на Н. М. процесния апартамент. С влязло в сила решение по гр. д. № 5987/10 г. на СГС, ГО този договор за продажба е признат за нищожен на основание чл.26, ал.1 ЗЗД поради противоречието му на закона. Преди предявяване на иска за нищожност с договор за дарение, обективиран в нот. акт № 77/04.10.2006 г. Н. М. е дарила на синовете си Д. С. М. и Н. С. М. по 1/2 ид.ч. от процесния недвижим имот, като е запазила за себе си ограниченото вещно право на ползване. Съдът е посочил, че след изпълнение на указанията в отменителното касационно решение нови доказателства не са ангажирани, както и че МВР следва да докаже по делото, че договорът за покупко-продажба от 10.07.2006 г. е нищожен. Приел е, че позовавайки се на влязлото в сила решение МВР поддържа основанията за нищожност, свързани с липсата на качеството на наемател на купувача към момента на издаване на заповедта на министъра на вътрешните работи, поради което последната е нищожна, респективно договорът за продажба на процесния имот, сключен на 10.07.2006 г., няма транслативен ефект. Счел е, че релевантното законодателство към този момент, което е уреждало условията и редът за разпореждане с недвижими имоти частна държавна собственост, включени във ведомствения жилищен фонд на МВР е Наредбата за управление, отдаване под наем и разпореждане с недвижими имоти- частна държавна собственост, включени във ведомствения фонд на МВР (ДВ бр.36/20.04.1999 г., отм. ДВ бр.62/31.07.2007 г.), както и ППЗДС (отм, ДВ бр.78/26.09.2006 г.). Подзаконовият нормативен акт (Наредбата) предвижда, че в този жилищен фонд могат да се настаняват само служители на МВР с установени жилищни нужди в населеното място, където работят - чл.27, ал.1. Разпоредбата на чл. 30 от същата предвижда отрицателни предпоставки, които, ако са налице, създават пречка служителят да бъде настанен под наем във ведомствено жилище. Една от тях е и условие за прекратяване на наемното правоотношение, а именно придобиване от служителя или член от семейството му на собствено жилище, задоволяващо нуждите им по чл. 5 ЗНО. Действащият по същото време ППЗДС-отм. в чл. 24, ал. 1 също урежда предпоставките, при наличието на които едно лице може да бъде настанено във ведомствено жилище, които са формулирани с отрицание. Те също са основание за прекратяване на наемното отношение съгласно чл. 30 ППЗДС-отм. Видно от доказателствата, приложени по гр. д. № 5987/10 г., присъединено към първоинстанционното производство е, че С. М., съпруг на Н. М., е бил служител на МВР и е настанен заедно със семейството си по наемен договор от 25.10.1971 г. във ведомствено жилище. С договор за наем от 31.07.1995 г. той и семейството му са настанени в процесното жилище. Не е спорно, че С. и Н. М. са придобили апартамент по време на брака им, който с нот. акт № 94/23.12.1994 г. са дарили на сина си Д. М. (това обстоятелство е декларирано от С. през 1995 г. и от С. и Н. М. и през 1997 г.) На това основание с писмо от 13.07.2004 г. и във връзка с чл. 24 ППЗДС-отм. с едномесечно предизвестие наемното правоотношение е прекратено. Писмото е получено от Н. М. на 21.07.2004 г. и на 21.08.2004 г. договорът за наем е бил прекратен. Затова към 10.07.2006 г. тя като купувач не е имала качеството на наемател по смисъла на Наредбата за управление, отдаване под наем и разпореждане с недвижими имоти – частна държавна собственост, включени във ведомствения жилищен фонд на МВР-отм. Това качество е предпоставка за закупуване на жилище от ведомствения жилищен фонд на МВР - чл. 30, ал. 1, т. 5 от цитираната Наредба. Продажбата се осъществява чрез осъществяването на елементите на смесен фактически състав с гражданскоправни последици, включващ административен елемент заповед на министъра на вътрешните работи по чл. 36, ал. 2 от Наредбата и договор за покупко-продажба. Продажбата на ведомствени жилища се извършва на лицата по чл. 30 от Наредбата, ако отговарят на условията на чл. 78 ППЗДС-отм. (чл. 31 от Наредбата препраща към чл. 78 ППЗДС-отм., който изрично предвижда, че такъв вид жилища се продават на настанени в тях наематели, които отговарят на посочени в разпоредбата условия). Н. М. не е отговаряла, както на условията на чл. 30 от Наредбата, така и на чл. 78, ал. 1, т. 2 и ал. 2 ППЗДС-отм. Това е било пречка министърът на вътрешните работи да я определи за купувач и да издаде заповедта по чл. 36, ал. 2 от Наредбата. Издаването на заповедта от министъра на вътрешните работи предпоставя да са налице всички предпоставки, предвидени в Наредбата и една от тях е купувачът да има качеството на наемател. В случая това условие не е било налице, поради което тя не е породила правни последици. След като не е налице административният елемент от смесения фактически състав, то договорът за продажба на жилище от ведомствения фонд на МВР, сключен на 10.07.2006 г., е нищожен поради противоречие със закона и не поражда правни последици, които сключилите го и закона свързват с него, а именно преминаването на правото на собственост от държавата в патримониума на купувача Н. М.. Затова, тя не може да дари на ответниците правото на собственост върху процесния имот с договора за дарение от 04.10.2006 г., респективно те не са станали негови собственици. Макар, че дарението на чужда вещ не е нищожно, то няма вещнотранслативни правни последици и не прехвърля правата, които са дарени след като праводателят-дарител не ги е притежавал. По тези съображения Софийски апелативен съд е формирал извод, че процесният недвижим имот е останал собственост на държавата, респективно продължава да е част от ведомствения жилищен фонд на МВР, поради което и предявените отрицателни установителни искове са основателни. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Д. С. М. и Н. С. М. се позовават на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставят следните въпроси: 1) указанията по прилагането и тълкуването на процесуалния закон относно релевантните за спора факти и обстоятелства, които ищецът следва да докаже по предявения от него иск, дадени от ВКС в отменително решение при касационно обжалване, задължителни ли са за въззивния съд при повторно разглеждане на делото във въззивната инстанция; 2) може ли въззивният съд при новото разглеждане на делото, след връщането му с отменително решение на касационния съд, да основе вътрешното си убеждение на доказателствено средство, по различен начин от даденото тълкуване и указания в отменителното решение на ВКС, в което е посочено, че това доказателствено средство няма доказателствена сила; 3) допустимо ли е съдът да се произнесе по конкретни опорочаващи юридически факти, които водят до нищожност на договор за покупко-продажба на недвижим имот, без такива изрично да са заявени от ищеца дори и след дадените му указания за това (в изпълнение указанията в отменителното решение на ВКС), като съдът приеме, че с позоваването си на решение, в което такива основания са разгледани, но решението не се ползва със сила на пресъдено нещо между страните по делото, ищецът ги поддържа и във висящия процес; 4) допустимо ли е съдът сам да извлича и конкретизира основания за нищожност на договор за покупко-продажба на недвижим имот от съдебно решение, представено от ищеца като доказателство по делото, без това решение да се ползва със СПН между страните по делото, ако ищецът не е извършил такава конкретизация въпреки дадените указания от съда. Първите два въпроса са поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и са обосновани с доводите, че въпреки настояването на ответниците, ищецът не е посочил конкретни факти и обстоятелства, водещи до нищожност на договора от 10.07.2006 г., а е продължавал да твърди, че обосновава правния си интерес на АДС и прогласената нищожност на договора по иска срещу Н. С.. Въззивният съд е приел, че МВР поддържа основанията за нищожност, свързани с липсата на качеството наемател на купувача към момента на издаване на заповедта на министъра на вътрешните работи, поради което последната е нищожна, респ. договорът за покпуко-продажба, сключен на 10.07.2006 г. няма транслативен ефект. По този начин съдът е приел, че решението по гр. д. № 5987/2010 г. на СГС, което не се ползва със СПН може да послужи и да се ползва за конкретните основания за нищожността, без такива изрично да са посочени от самия ищец (и то въпреки дадените му възможности при повторното въззивно разглеждане на делото). В отменителното решение ВКС е пояснил и дал задължително тълкуване и относно начина на прилагане на процесуалния закон във връзка с решението по гр. д. 5987/2010 г. на СГС, а именно, че влязлото в сила решение не е годно доказателствено средство за доказване правото на собственост, твърдяно от ищеца, нито за доказване нищожността на сделката от 10.07.2006 г. Следователно в още по-голяма степен това съдебно решение не може да послужи за допълване обстоятелствената част на исковата молба или от неговите мотиви да се извличат конкретни основания за нищожност на договора от 10.07.2006 г. В противоречие със задължителните указанията на ВКС апелативният съд е извел основания за нищожност на договора от 10.07.2006 г. и ги е разгледал по същество именно на основание мотивите на решението по гр. д. № 5987/2010 г. на СГС. Въззивният съд е придал правно значение на влязлото в сила решение като източник на правнорелевантни факти за нищожността, които съдът е извел и конкретизирал от мотивите на това решение и по този начин е основал вътрешното си убеждение на негодно доказателствено средство. Третият и четвъртият въпрос са поставени при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и са обосновани с хронологията и извършените от страните и съда правни действия, с които са свързани и първите два въпроса и доводите, че въззивният съд при новото разглеждане на делото е заместил бездействието на ищеца относно дадените му указания и недопустимо съдът сам е въвел основанията за нищожност, каквито ищецът нито е сочил, нито е твърдял в този процес. При посочената обосновка по въпросите не е налице основание за допускане на касационно обжалване. По правната си квалификация твърденията на касаторите съставляват довод за недопустимост на въззивното решение поради нередовност на исковата молба. След като правния интерес от отрицателния установителен иск е свързан с твърденията за притежание на собствеността от държавата и към настоящия момент поради нищожност на договора, с който апартаментът е продаден на Н. М., то при тезата на ищците, че МВР не е посочило основанията за нищожност на договора от 10.07.2006 г. следва, че исковата молба е нередовна – липсва обстоятелствена част за претендираната държавна собственост след 10.07.2006 г. Такъв порок обаче не е бил констатиран при предходното касационно разглеждане на делото. Напротив прието е, че са отстранени нередовностите на исковата молба при предходното въззивно разглеждане на делото, които са касаели петитума и едва това е позволило да се даде точна правна квалификация на иска, но е допуснато процесуално нарушение като не е разпределена доказателствената тежест и не са посочени подлежащите на доказване факти (конкретно фактите, които според ищеца водят до нищожност на договора за покупко-продажба от 10.07.2006 г.) и на страните не е дадена възможност да ангажират доказателства. Следователно и в отменителното касационно решение е прието, че ищецът се позовава на същите твърдения водещи до нищожност на договора от 10.07.2006 г., които е навел и при предявяване на иска по гр. д. № 5987/2010 г. на СГС. Поради изложеното по първите два въпроса въззивното решение не противоречи на сочената от касаторите практика на ВКС, доколкото въззивният съд е формирал изводите си не въз основа на мотивите на влязлото в сила решение, а въз основа на писмените доказателства, приобщени по делото чрез прилагане на гр. д. № 5987/2010 г. на СГС, а третият и четвъртият въпрос се явяват неотносими към данните по делото, тъй като съдът е разгледал фактите, обуславящи нищожност на договора от 10.07.2006 г., които и ВКС при предходното касационно разглеждане на делото е приел, че са били заявени, поради което и не е констатирал нередовност на исковата молба. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение