Определение № 4423 от 03.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 666/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби против решение № 1184 от 24.10.2023 г., постановено по в. гр. дело № 1093/2023 година по описа на Апелативен съд – С., както следва:

1. Касационна жалба, подадена от М. И. Г. от [населено място], действаща чрез процесуалните си представители адвокат Т. П. и адвокат П. С., с която решението се обжалва в частта му, в която след частична отмяна на първоинстанционното решение № 548/03.02.2023 г., постановено по гр. д. № 4200/2022 г. по описа на Софийския градски съд, за разликата от 160 000 лева до 250 000 лева, представляваща обезщетение за нанесени неимуществени вреди - страдания, вследствие на смъртта на съпруга на ищцата В. Д. Г., предявеният иск по чл. 432 от КЗ в тази му част е отхвърлен. Решението се обжалва като неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила и като необосновано.

В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба на М. И. Г. от [населено място] са посочени касационните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК - въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени от съдебния състав в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с формираната през годините практика на Върховния касационен съд, като в същото време тези материалноправни и процесуалноправни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Посочени са следните въпроси:

1. Задължен ли е съдът при постановяване на решението да извърши преценка на всички относими доказателства и доводите на страните и да изложи мотиви по тях? Касаторът счита, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с формираната съдебна практика с оглед постановените от ВКС решение № 50239/18.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4528/2021 г., IV ГО, решение № 331/04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на IV ГО и решение № 36/24.03.2014 г. по т. д. № 2366/2013 г. на II ТО, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК. Твърди, че съдът не е изложил собствени мотиви по този изключително съществен и деликатен въпрос - каква е цената на човешкия живот и как се остойностяват мъките по загубата на най-близкия човек.

2. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства от значение за определяне на обезщетение за неимуществени вреди от деликт по справедливост, като съобрази всички обстоятелства, които обуславят тези вреди.

3. Допустимо ли е присъждане на занижено (занижаване на) обезщетение за неимуществени вреди, без излагане на нито едно съображение за частична отмяна на първоинстанционното решение?

4. Абстрактно ли е понятието „справедливост“ в чл. 52 от ЗЗД или е всякога обусловено от конкретните и обективно съществуващи обстоятелства?

5. Кои са критериите и как се отразяват на определените размери на обезщетението за ищцата при прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт, и длъжен ли е съдът да посочи в мотивите към решението си всички обстоятелства от значение за размера на присъденото обезщетение?

В тази връзка се сочи практика на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК, а именно: Решение № 79 от 04.08.2022 г. по т.д.№ 967/2021 г. на ВКС, I т.о, Решение № 236 от 13.12.2017 година по т. дело № 1200/2017 година, Решение № 96/25.11.2020 г. по т.д. № 1881/2019 г., II т.о на ВКС/

2. Постъпила е касационна жалба и от “Д. ЗАСТРАХОВАНЕ” АД, ЕИК[ЕИК], [улица], [населено място], п. к. 1504, подадена чрез юрисконсулт В. Т., с която решението се обжалва в частта му, в която дружеството е осъдено да заплати на ищцата обезщетение за неимуществени вреди над размера от 120 000 лв. до присъдените 160 000 лв., ведно със законната лихва върху тази горница от 05.01.2022 г. до окончателното събиране на вземането, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост.

В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба на “Д. ЗАСТРАХОВАНЕ” АД, ЕИК[ЕИК], са посочени касационните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК във връзка с въпроса дали съдът е длъжен в мотивите на решението си да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото и за критериите, от които съдът следва да се ръководи при определяне на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Въпросите, формулирани от този касатор, са следните:

1. Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните?;

2. Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност като оцени значението им за размера на обезщетението?;

3. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий?;

4. Определянето на обезщетение, което очевидно е несъразмерно /завишено/ с оглед търпените морални вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост ?

В срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от “Д. ЗАСТРАХОВАНЕ” АД, ЕИК[ЕИК], срещу касационната жалба на М. И. Г., в който отговор се поддържа, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване съобразно изложените от касатора М. И. Г. доводи, а по същество жалбата й се оспорва като неоснователна. Твърди се, че касационната жалба на М. И. Г. не попада в приложното поле на чл. 280 от ГПК, и по-точно, в посочените от жалбоподателя хипотези на ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предложение 3-то от този член. Изразяват становище, че обжалваното решение не противоречи на визираната в изложението съдебна практика в частта й, относима към процесния спор и в посоката, адресирана от ищцовата страна; че не се доказва наличието на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика и необходимост от осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Направено е искане за присъждане на направените разноски, изразяващи се в юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК по така подадената от застрахователя касационна жалба е постъпил отговор от М. И. Г. от [населено място], действаща чрез процесуалните си представители адвокат Т. П. и адвокат П. С., в която се твърди, че касаторът-застраховател не е формулирал релевантните правни въпроси, обусловили решаващата воля на съда при постановяване на обжалваното решение, за които твърди, че са решени в противоречие е практиката на ВКС, поради което така поставените въпроси не могат да обусловят допускане до касационно обжалване на въззивното решение в посочените хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По основателността на жалбата се твърди, че твърденията в жалбата, че присъденото обезщетение било завишено и несправедливо и че не били доказани претърпените неимуществени вреди, годни да обусловят обезщетяване в размер, определен по справедливост от съда, са неоснователни. Ето защо молят ВКС да не допуска касационната жалба на застрахователя до касационно обжалване като същата следва да бъде оставена без уважение с оглед нейната неоснователност. Молят на основание чл. 38, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата да бъде присъдено адвокатско възнаграждение на адв. Т. П. за осъщественото от него процесуално представителство и защита на М. И. Г. в касационното производство пред Върховния касационен съд.

Настоящият съдебен състав приема, че касационните жалби са подадени в законоустановения срок, от надлежни страни и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са процесуално допустими.

С обжалваното съдебно решение въззивният съд е приел, че e предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди вследствие на ПТП, настъпило на 10.12.2021 г. в [населено място], с лек автомобил „Шкода“, модел „Ф.“, с рег. [рег.номер на МПС], управляван от М. М. К., при което е настъпила смъртта на пешеходеца В. Д. Г., който е съпруг на ищцата, както и че процесният автомобил е бил застрахован при ответното дружество. Въззивният съд е приел, че лек автомобил „Шкода Ф.“, с peг. [рег.номер на МПС] се е движел със скорост от порядъка на 52 км/ч/, при разрешена в района 30 км/ч/, а загиналият се е движел по пешеходна пътека. Въззивният съд е приел, че са налице условията за ангажиране на отговорността на ответното дружество, тъй като от заключението на вещото лице по съдебно-автотехническата експертиза се установява наличието на противоправно поведение на застрахования водач на МПС, а именно, че е управлявал с превишена скорост автомобила и не е могъл да спре и да избегне удара с пешеходеца, като смъртта на последния е в причинна връзка с ПТП. Приел е, че възражението на застрахователя за съпричиняване на вредоносния резултат не е доказано. Според съда, от заключението на СПЕ се установява, че ищцата, която е преживяла съпруга на загиналия пешеходец, преди инцидента е била психично здрава, устойчива личност, с поведение, съответно на зрялата възраст, но след смъртта на съпруга си, е изпаднала в състояние на субективен дистрес и емоционално разстройство, което е нарушило социалното и семейното функциониране на личността. Посочено е, че поради спецификата на посттравматичните симптоми, които се изразяват в промени в социалното функциониране и нарушение в поведенческия досегашен стил на живот, това е довело до повишена тревожност у ищцата, чувство за невъзможност за справяне, проблем в планирането, безпокойство, ниска самооценка, отказване от жизнени цели, промяната на персоналната социална роля, трайни малоценностови изживявания, блокиране на емоциите, отчуждаване от околните, физическо изтощение, необходимост от близки хора. Отбелязано е, че според вещото лице психическото състояние на ищцата, непосредствено след ПТП, е било подчертано дезадаптивно, състояние на силен стрес, в който не е могла да има нормално ежедневие, а възстановяването протича затруденено поради емоционално напрежение, изтласкване на травматичните спомени, емоционални блокажи и соматизация. Прогнозата за състоянието е да прогресира, въпреки наличието на подкрепяща среда в близкото обкръжение. На база на свидетелските показания съдът е приел за установено, че ищцата е живяла със съпруга си и семейството на дъщеря си в продължение на дълги години като освен продължителен, бракът е бил и хармоничен. Ищцата не е желаела да приеме загубата на съпруга си и в отделни моменти я забравяла като продължавала да поставя прибор на масата и за съпруга си след смъртта му. Престанала да излиза, да общува, като предпочитала да се уединява. Въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел в обжалвания съдебен акт, че ищцата е имала близки отношения със съпруга си, изпитвали са обич и уважение, имали са дългогодишен брак, че след смъртта на съпруга си ищцата е страдала, била е изпаднала в силен стрес, имала е емоционално напрежение, емоционални блокажи и соматизация, с прогноза състоянието й да прогресира. Приел е, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на сумата от 160 000 лева, ведно със законната лихва от 05.01.2022 г. до окончателното изплащане на сумата. С оглед този свой извод апелативният съд е отменил решение № 548/3.02.2023 г., постановено по гр.д.№ 4200/2022 г. по описа на СГС, ГО, I-6 състав, в частта му, в която е осъдено на основание чл. 432 КЗ „Д. ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, ЕИК[ЕИК], да заплати на М. И. Г. с ЕГН [ЕГН] сумата за разликата от 160 000 лв. до 250 000 лв., представляваща обезщетение за нанесени неимуществени вреди - страдания, вследствие на смъртта на съпруга й В. Д. Г., ЕГН [ЕГН], настъпила като пряка последица от виновното противоправно поведение на водача на лек автомобил „Шкода“, модел „Ф.“, с рег. [рег.номер на МПС], управляван от М. М. К., и вместо това в тази част е постановил отхвърляне на иска за сумата над 160 000 лева.

Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира следното по поставените в двете изложения въпроси:

Формулираните и в двете изложения въпроси следва да бъдат обединени и преформулирани на два основни такива, поради което ще бъдат разгледани заедно, а именно:

1. Задължен ли е съдът при постановяване на решението да извърши преценка на всички относими доказателства и доводите на страните и да изложи мотиви по тях?;

2. Какви са критериите, от които следва да се ръководи съда, при определяне на справедливо по размер обезщетение за неимуществени вреди?

По първия процесуалноправен въпрос на касаторите за задълженията на въззивния съд да обсъди всички изложени от страните твърдения и да направи анализ на доказателствата, както и в мотивите си да направи изводи по отношение на тях, е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация, доколкото обжалваното решение не противоречи на задължителната съдебна практика, включително и на цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото подробно са разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според това ТР непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. За да признае или да отрече претендираните права или възражения, въззивният съд е длъжен в мотивите си да посочи кои относими факти, предопределящи крайния изход по правния спор, намира за доказани и кои намира недоказани. При всяко положение, в което за въззивния съд е възникнало задължението в решението си да обсъди доказателствата, той е длъжен да извърши анализ на събраните, като ги съотнесе с конкретните твърдения на страните. Обжалваното решение на САС е постановено в пълно съответствие с цитираната съдебна практика, включително и със задължителната такава. Решаващият съдебен състав се е произнесъл относно правилността на обжалваното първоинстанционно решение след като е изложил мотиви относно фактите, които приема за установени след подробен анализ на представените доказателства, обсъдил е доводите и възраженията на страните и е формирал собствени правни изводи относно приложението на закона и основателността на иска. Въззивният съд е съд по същество и в настоящия случай не е бил длъжен да излага мотиви защо неговият правен извод за размера на дължимото справедливо обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди е в размер по-нисък от размера, присъден от първостепенния съд. Дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да я повтаря, представлява нейно продължение. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор. Въззивният съд не действа като контролноотменителна инстанция и не извършва проверка на законосъобразността на правните и фактическите изводи на първоинстанционния съд. В настоящото въззивно решение ясно и подробно е посочено какво въззивният съд е приел за установено и въз основа на какви доказателства. Едно от основните доказателства, касаещо установяване на вида, характера и обема на причинените на ищцата неимуществени вреди вследствие настъпилата смърт на нейния съпруг, е съдебнопсихологическата експертиза, възприета изцяло от съда. Въз основа на нея съдът е установил какво е било състоянието на ищцата след внезапната загуба на нейния съпруг и какви са възможностите тя да се възстанови от преживения стрес. При определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът се е позовал на тази експертиза като не е бил длъжен отново да я преповтаря.

По втория поставен въпрос за допускане на въззивното решение на касационно обжалване съдът приема следното:

В цитираната и от двамата касатори практика - т. 11 от Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието „справедливост“. То не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливото обезщетяване, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Също така, непротиворечиво в казуалната практика на ВКС се приема, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт, от значение са и конкретните обстоятелства, при които е настъпила смъртта; възприети ли са от ищеца съпътстващите физически болки и други страдания на починалото лице, съответно тяхната сила, интензитет и продължителност на болковия синдром, те как са се отразили върху психиката и емоциите на ищеца; възрастта на пострадалия и тази на ищеца към датата на деликта; родствените и емоционални отношения между ищеца и пострадалия, близостта между тях; конкретните чувствата на ищеца към момента на деликта и след това; отражението върху психиката и начина му на живот. (напр. решение № 119/25.07.2017 г, постановено от IV г.о. на ВКС по търговско дело № 60199/2016 г.). Във всички случаи не бива да се допуска размерът на обезщетението да бъде и източник на обогатяване за пострадалия и като база при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди служат стандартът на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането.

В Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС е прието още, че в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за определения и присъден размер. Пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер и той е различен за всеки отделен случай. В този смисъл са решение № 86 от 06.06.2017 г. по гр. дело № 3856/2016 г. на ІІІ г. о. на ВКС; решение № 49 от 24.06.2013 г. по гр. дело № 5055/2013 г. на ІІІ г. о. на ВКС; решение № 38 от 13.03.2013 г. по гр. дело № 323/2012 г. на ІІІ г. о. на ВКС; решение № 246 от 22.12.2023 година по гр.д.№ 869 по описа за 2023 год. на IV г.о. на ВКС; решение № 93 от 10.06.2021 г. по гр.д. №3057/2020 г. на ІІІ г. о. на ВКС; решение № 151 от 07.03.2024 г. по гр.д. № 824 по описа за 2023 г. на IV г.о. на ВКС; решение № 435 от 02.07.2024 г. по гр.дело № 4549/2022 г. на IV г.о. на ВКС и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК, в които е даден същият отговор на въпроса относно съдържанието на понятието „справедливост“ като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди. В настоящия случай въззивният съд се е съобразил със задължителната практика на ВКС по обсъждания въпрос като е взел предвид редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото, въз основа на които е формирал крайния си извод за размера на дължимото на М. И. Г. справедливо обезщетение за неимуществени вреди, които тя е претърпяла вследствие загубата на съпруга си.

Посочените от касатора М. И. Г. решения по обсъждания въпрос, касаещ критериите, от които следва да се ръководи съда, при определяне на справедливо по размер обезщетение за неимуществени вреди не водят до различен извод на настоящия състав. Същите са постановени при различна фактическа обстановка или поради констатацията на касационната инстанция, че въззивният съд е мотивирал решението си не с установеното по спора, а с въвеждане на неустановени факти, без да обсъди подробно реално понесените вреди и съответно да ги съобрази.

По отношение на въведеното от касатора М. И. Г. основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав приема следното:

Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В разглеждания случай по поставените въпроси не се твърди да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика на Върховния касационен съд, която следва да бъде изоставена; не се поддържат и настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, като не се обосновава и непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика. По приложението на чл. 52 ЗЗД съществува трайна и непротиворечива съдебна практика, включително и задължителна такава, която няма необходимост от изоставяне или промяна, което изключва наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В заключение, настоящият съдебен състав приема, че въззивният съд не е действал в противоречие с правните разрешения, съдържащи се в изложената по-горе съдебна практика по обсъжданите въпроси, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на решение № 1184 от 24.10.2023 г., постановено по в. гр. дело № 1093/2023 година по описа на Апелативен съд – С. в съответните му обжалвани части-предмет на касация, по поставените в двете изложения въпроси, както на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, така и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Предвид изхода на спора на страните не се дължат разноски.

Мотивиран от изложеното, състав на Трето гражданско отделение