Определение № 65 от 22.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 453/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Обжалвано е определение № 3064 от 06.10.2021 г., постановено по в.ч.гр.д. № 11931/2021 г. по описа на ГС София, с което е допуснато обезпечение чрез налагане на запор върху банкови сметки на „Специализирана болница за рехабилитация – Банкя“ АД до размер от 62657,07 лв. Частният жалбоподател - „Специализирана болница за рехабилитация – Банкя“ АД, чрез процесуалния си представител поддържа, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение, както и че последното е неправилно и моли да бъде отменено, а искането за допускане на обезпечение на предявените искове с правно основание по чл. 200 КТ да бъде оставено без уважение. В срока по чл. 276, ал.1 ГПК не е постъпило писмено становище от насрещната страна. Върховният касационен съд, тричленен състав на четвърто гражданско отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. С определение № 4040 от 02.09.2021 г., постановено по гр.д. № 42054/2021 г. на РС – София не е допуснато обезпечение на предявените искове на К. С. против „Специализирана болница за рехабилитация – Банкя“ АД с правно основание чл.200 КТ, С определение № 3064 от 06.10.2021 г., постановено по в.ч.гр.д. № 11931/2021 г. по описа на ГС София е отменено първоинстанционното определение и е допуснато обезпечение чрез налагане на запор върху банкови сметки на „Специализирана болница за рехабилитация – Банкя“ АД до размер от 62657, 07 лв. За да постанови своето определение въззивният съд е установил, че съдебното производство е образувано по искова молба на К. С. против „Специализирана болница за рехабилитация – Банкя“ АД по искове по чл. 200 КТ. Въззивният съд е приел,, че от изложените в исковата молба обстоятелства може да бъде направен извод за вероятна основателност на заявените искове, доколкото приложените писмени доказателства подкрепят основните твърдени факти за претъряна от ищцата трудова злополука. По изложените съображения въззивният съд е отменил първоинстанционното определение и е допуснал обезпечение на предявените осъдителни искове чрез налагане на запор на банкови сметки на ответното дружество до претендираната сума в размер на 62 657,07 лв. В приложено към жалбата изложение по чл. 274, ал. 3, вр. чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателя, чрез процесуалния си представител поддържа, че следва да бъде допуснато касационно обжалване, тъй като в обжалваното определение съдът е разлешил правни въпроси от значение за спора: 1/ допустимо ли е налагане на обезпечителна мярка запор на банкови сметки срещу лечебно заведение по смисъла на Закона за лечебните заведени, което има сключен договор с НЗОК, преценката на вероятната основателност на иска следва ли да се отнася и за размера на същия или е достатъчно да се анализира основателността му от гледна точка на възникване на отговорността на ответника и следва ли съдът да извършва комплексна преценка за наличието на обезпечителна нужда по молба за обезпечение или следва да с еограничи до твърдяните, изложени в молбата за допускане на обезпечение и представтените с нея доказателства. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, поради очевидната му неправилност. Настоящият състав намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение. В случая разпоредбата на чл. 393, ал.1 ГПК, която предвижда недопустимост на налагане на обезпечителни мерки против изчерпателно изброен кръг правни субекти - държавата, държавните учреждения и лечебните заведения по чл. 5, ал. 1 от Закона за лечебните заведения /центровете за спешна медицинска помощ, центровете за трансфузионна хематология, лечебните заведения за стационарна психиатрична помощ, центровете за комплексно обслужване на деца с увреждания и хронични заболявания и лечебните заведения към Министерския съвет, Министерството на здравеопазването, Министерството на отбраната, Министерството на вътрешните работи, Министерството на правосъдието и Министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията/ е ясна. Целта на законодателя е да изключи точно определен кръг правни субекти, а не изобщо всички лечебни заведения с държавно и/или общинско участие. С изменението на Закона за лечебните заведения/ЗЛЗ/ДВ бр. 13/12.02.2019 г. в сила от 12.02.2019 г. / е предвидена възможност лечебни заведения със статут на университетски болници по смисъла на чл. 90, ал. 4 ЗЛЗ към висши училища да бъдат предоставени за управление на последните въз основа на одобрен от Министерски съвет договор – чл. 62 ЗЛЗ, както и да попаднат в приложното поле на чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ като лечебни заведения към Министерство на здравеопазването. В случая не са налице данни, че „Специализирана болница за рехабилитация – Банкя“ АД е лечебно заведение със статут по смисъла на чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ ., а разпоредбата на чл.54, ал.2 ЗЛЗ не допуска налагане запор върху парични средства на лечебно заведение само, ако същото е в производство по несъстоателност, каквото не е канкретната хипотеза. Доколкото разпоредбата на чл. 393 ГПК е ясна и касационно обжалване на релевираното от касатора основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК не е налице. Касационно обжалване на въззивното определние не следва да бъде допуснато и по поставените за разглеждане въпроси за това как следва да се извърши преценка дали в случая са налице предпоставките за допускане на обезпечение на заявения иск. В практиката е прието, че за да бъде допуснато обезпечение съобразно разпоредбата на чл. 391 ГПК иска следва да бъде подкрепен с убедителни писмени доказателства или да бъде представена гаранция в определен от съда размер съгласно разпоредбите на чл. 180 и 181 ЗЗД, които целят като резултат да убедят съда в основателността на иска /в този смисъл определение № 421/25.06.2009 г. по ч.търг.д. № 54/2009 г. на II – т.о., определение № 14/11.01.2021 г. по ч.гр.д. № 738/2009 г. и други/. Според задължителните разяснения обективирани в т. 5 от Тълкувателно решение № 6/2014 г. по т. д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че „предпоставките за допускане на обезпечението са предявеният иск да е допустим, вероятно основателен и да е налице обезпечителна нужда. Преценката за вероятна основателност на иска се извършва въз основа на въведените от ищеца твърдения и подкрепящите ги писмени доказателства /чл. 391, ал.1, т.1 ГПК/, а когато ищецът не разполага с убедителни писмени доказателства, при предоставяне на гаранция в определен от съда срок при условията на чл. 180, 181 ЗЗД, т.е. законът задължава съда да допусне обезпечение винаги, когато искът е допустим и е налице обезпечителна нужда“. В настоящия случай въззивното определение не е постановено в отклонение на посочената задължителна и казуална практика на ВКС. Въззивният съд е приел, че исковете са верояно основателни, което обстоятелство е преценено на база на приложените към исковата молба доказателства. Изложените от жалбоподателя съображения, че предявените искове са ноеснователни, респективно че може да не бъдат уважени в пълния предявен размер, поради коте не е следва да бъде допуснато обезпечаването им могат да намерят разрешение при разглеждане на спора по същество и същите не са предмет на преценка в производство по глава XXXIV ГПК. Не се констатират също така такива пороци на въззивното определение, които да обосновават допускането му до касационен контрол в приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради "очевидна неправилност". Очевидната неправилност, като основание за допускане на касационното обжалване се характеризира с особено тежки пороци, свързани с формиране и обективиране волята на въззивния съд, водещи до неправилност на съдебния акт, а именно: когато е налице нарушение на императивна материалноправна норма, прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, както и нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая посочените пороци не са налице. Съдът е формирал собствени правни изводи относно установените обстоятелства, изложил е кратки мотиви по отношение на доводите и оплакванията на страните, както и конкретни съображения относно предпоставките за уважаване на предявените искове. Постановеното определение е съобразено с трайно установената съдебна практика на ВКС по производстото по глава XXXIV ГПК ГПК и с процесуалните норми, реждащи, предпоставките за допускане обезпечение. Предвид изложените съображения съдът: