Определение № 344 от 15.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1134/2011 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от К. М. М. чрез адв. Д. Т. срещу въззивно решение № 61/03.05.2011 г. на Варненския апелативен съд, постановено по гр.д. № 120/2011 г. Излага доводи за неправилност. Насрещната страна М. С. М. чрез адв. Б. Д. е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Моли за присъждане на съдебноделоводните разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: М. С. М. е подал заявление за издаване заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК срещу К. М. М. за сумата от 60 000 лв. – задължение по договор за заем от 27.02.2008 г., както и лихва за забава, считано от датата на подаване на заявлението. Искането е уважено; издадена е заповед за изпълнение. Длъжникът е подал възражение. М. М. е предявил в срок иск за установяване на вземането. С обжалваното въззивно решение съставът на Варненския апелативен съд, като е потвърдил това на първостепенния Варненски окръжен съд, е уважил иска. В изложението към касационната жалба е поставен въпроса обвързан ли е съдът от правната квалификация, която страните са дали на своите действия и по-конкретно - длъжен ли е съдът да се занимае с основателността на твърдение за извършено прихващане, след като ответникът не го е определил изрично в отговора на исковата молба като съдебно възражение за прихващане. Процесуалноправните проблеми са неотносими към постановеното от въззивния съд в атакуваното решение, защото той е приел възражението на М., като такова за прихващане, но е отказал да го уважи. Вторият въпрос е към кой момент следва да се преценява основателността на установителния иск, предявен при условията по чл. 422 ГПК – към датата на издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК или към момента на даване ход на устните състезания по исковия процес. Той е от значение за тълкуването на правната норма, но в случая се явява без значение за постановения резултат. Съдът е отказал да прихване задължението на М., произтичащо от договора за заем с негово насрещно вземане по няколко съображения, едно от които е, че вземането на М. от М. М. е недоказано. Установяването на насрещното вземане, предявено под формата на възражение, е условие за прихващане до размера на по-малкото с гавнатата претенция. В случая насрещната претенция не е била ликвидна и изискуема и е останала недоказана, така, че при всички положения, няма как да бъде взета предвид от решаващия съд. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. К. следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 800 лв. заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът