Определение № 539 от 10.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 2440/2014 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Лидия Петрова М. срещу тази част на Решение 696 от 11.04.2014 год. по гр.д.№ 32/2014 год. на Софийски апелативен съд с която, произнасяйки се по въззивна и жалба срещу Решение № 7202 от 20.10.2013 год. по гр.д.№ 10610/2012 год. на Софийски градски съд, І г.о. е потвърдил първоинстанционния акт в отхвърлителната му част. С нея е отхвърлен предявеният от М. срещу ЗД [фирма] иск с правно основание чл.226 ал.1 КЗ за сумата над 100000 лв. и до претендирания размер от 30000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и дан 50.70 лв. и до 90.50 лв. обезщетение за имуществени вреди. В частта с която претенциите са уважени до посочения размер, като необжалвано от застрахователното дружество, въззивното решение е влязло в сила. Ответникът по касация ЗД [фирма] е депозирал неподписан писмен отговор по реда и в срока на чл.287 ал.1 ГПК. Третото лице помагач З. Ж. Ж. е представила отговор по чл.287 ал.1 ГПК в който сочи, че липсва основание за допускане на касационен контрол. Има искане за присъждане на разноски, но доказателства за сторени такива не са представени. В изложението по чл.284 ал.1 т.3 ГПК, конкретен правен въпрос, съобразен с критериите на т.1 от ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС не е формулиран. От съдържанието на изложението може да бъде изведена тезата, че е налице противоречие в практиката на съдилищата при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, съобразно критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД. Приложени са съдебни актове, съдържащи произнасяне по размера на обезщетения. Безспорно е, че Лидия М. е претърпял телесни увреждания в резултат на ПТП на 12.04.2011 год., вина за което има З. Ж. - водач на л.а. "Пежо” мод.”Партнер”. Позовавайки се на това, че автомобилът е бил застрахован по риска "Гражданска отговорност" при [фирма], Лидия М. е предявил пряк иск с правно основание чл.226 ал.1 КЗ срещу застрахователя за присъждане на неимуществени вреди в размер на 30000 лв. Подържаната от ответника теза пред инстанциите по същество, е била, че претендираното обезщетение е със завишен размер, че се касае за трудова злополука, която вече е обезщетена от работодателя, че вина за ПТП има и водачът на автобуса, чийто пътник е била М., както и за съпричиняване на вредоносния резултат от самата пострадала. Първоинстанционният съд е приел, че не е налице съпричиняване на вредоносния резултат, както и че липсва виновно поведение от страна на водача на автобуса. За определяне размера на обезщетението, съдът се е мотивирал с търпените болки и страдания, периода на възстановяване и обстоятелството, че е налице пълно зарастване на счупените дясна лъчева и дясна лакътна кости и не е налице неблагоприятна прогноза за здравословното състояние на М.. Сезиран с въззивната жалба на ищцата, същото становище по справедливия размер на обезщетението е изразил и въззивния съд. Становището на съдебния състав е, че основанията по чл.280 ал.1 ГПК не са налице, произтича от следното: Не е налице противоречие със задължителна съдебна практика или с практиката на съдилищата по правен въпрос – чл.52 ЗЗД. Това е така, поради обстоятелството, че не би могло и да има единни критерии по прилагането на чл.52 ЗЗД. Във всеки отделен случай съдилищата дължат преценка за дължимото обезщетение с оглед всички данни по конкретното дело – обстоятелства при деликта, степента на уврежданията, тяхното естество, продължителността на търпените болки и страдания, прогнозата за здравословното състояние на пострадалия, неговата възраст и пр. Доколкото идентични случай на деликт и на болки и страдания, както и на отражения върху психиката няма, така и въвеждането на единни параметри досежно размера е невъзможно. Доказателства за направени от третото лице помагач разноски за настоящата инстанция не са представени и не се присъждат. Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.