Определение № 1656 от 14.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3685/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Постъпила е обща касационна жалба от М. Е. М. и Е. З. И., чрез процесуалните си представители адвокати И. и Ц., срещу въззивно решение от 29.06.2022г., постановено по в.гр.д.№280/2022г. на Окръжен съд - Русе, с което е потвърдено решение от 10.02.2022г. по гр.д.№2870/2021г. на Районен съд - Русе в обжалваните части за уважаване на предявените от Л. С. Л. срещу М. Е. М. и Е. З. И. искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД и чл.108 ЗС. Касаторите считат, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба Л. С. Л., чрез процесуален представител адв.Ч., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното: С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която съдът прогласява по предявения от Л. С. Л. срещу М. Е. М. и Е. З. И. иск нищожността на договор за аренда от 24.06.2015г., вписан в СВ – Р. с вх. №7960/25.06.2015г., като накърняващ добрите нрави по отношение на следните земеделски имоти: Поземлен имот с идентификатор ..., с площ от 17967 кв.м.,находящ се в землището на [населено място] поле, местност „М.", с трайно предназначение - нива, образуван от имот ...; Поземлен имот с идентификатор ..., с площ от 3002 кв.м., находящ се в землището на [населено място] поле, местността „Г.", с трайно предназначение – нива, образуван от имот ...; Поземлен имот с идентификатор ..., площ от 3651 кв.м., находящ се в землището на [населено място] поле, местност„Г.", с трайно предназначение- нива, образуван от имот...; Поземлен имот с идентификатор ..., площ от 5125 кв.м., находящ се в землището на [населено място] поле, местността "Е. п.", с трайно предназначение–нива, образуван от имот ...; Поземлен имот с идентификатор ..., площ от 5386 кв.м., находящ се в землището на [населено място], местност "К.", с трайно предназначение - нива, образуван от имот ..; Поземлен имот с идентификатор ..., площ от 12304 кв.м.,находящ се в землището на [населено място], местността "К. ниви", с трайно предназначение - нива образуван от имот ..., в частта в която признава за установено по отношение на М. Е. М. и Е. З. И., че Л. С. Л. е собственик на горепосочените имоти и ги осъжда да му предадат владението им. Въззивният съд е посочил в решението си, че няма спор по делото, че в продължение на много години семействата на ищеца и първата ответница са били в близки отношения и съвместно са развивали стопанска дейност в областта на земеделието, като са придобивали в съсобственост, между различни членове на семействата, включително между ищеца и ответницата земеделски земи. Прието е за установено, че през 2013-2014г. отношенията между семействата на ищеца и ответницата се влошили, настъпили разногласия, които довели до решението им да прекратят общия си бизнес и да поделят доброволно притежаваните в съсобственост земеделски земи и инвентар за обработката им. Направени били неуспешни опити за доброволно поделяне, по време на които отношенията им окончателно се влошили и всеки от тях предприел правни и фактически действия за да защити имуществените си права – инициирали са дела за заплащане на обезщетения за лишаване от ползване на имущество, сключили са договори за наем, за аренда на съсобствени недвижими имоти, както и са образували съдебни производства за подялба на съсобствено имущество. Прието е от въззивния съд, че по делото е установено, а и между страните няма спор, че ищецът и ответницата са придобили в съсобственост при равни права следните земеделски земи - имоти: №...с площ от 35.920 дка., находящ се в землището на [населено място] поле, в местността „М.“; № ..., с площ от 7.300 дка., находящ се в землището на [населено място] поле, в местността „Г.“; № ..., с площ от 3.001 дка., находящ се в землището на [населено място] поле, в местността „Г.“; № ..., с площ от 10.246 дка., находящ се в землището на [населено място] поле, в местността „Е. П.“; № ..., с площ от 10.769 дка., находящ се в землището на [населено място], в местността „К.“; № ..., с площ от 24.600 дка., находящ се в землището на [населено място], в местността „К. н.“. По предявен от Л.С.Л. иск за съдебна делба е образувано гр.д.№ 4417/2016г. и в.гр.д.№610/2019г. по описа на ОС – Русе, които са приключили с утвърдена на 05.02.2020г. от съда спогодба за разделяне на съсобствените шест имота, като в дял на ищеца са поставени новообразуваните от тях имоти: с идентификатор ..., с площ от 17967 кв.м., образуван от имот ..., с идентификатор ..., с площ от 3002 кв.м., образуван от имот ..., с идентификатор ..., площ от 3651 кв.м., образуван от имот.., с идентификатор ..., площ от 5125 кв.м., образуван от имот ..., с идентификатор ..., площ от 5386 кв.м., образуван от имот ... и с идентификатор ..., площ от 12304 кв.м., образуван от имот .... Въззивният съд е приел също, че със събраните в първата инстанция доказателства е установено също, че в хода на преговорите между страните за доброволно уреждане на спора със съсобствеността върху посочените земеделски земи, жалбоподателката М.М. сключва договора за аренда на същите от 24.06.2015г. Въззивният съд е приел за основателен и доказан иска с правно основание чл. 108 ЗС. Приел е, че от събраните в първата инстанция писмени доказателства се установява, че ищецът Л.Л. е собственик на процесните имоти, образувани от разделянето между страните на шест от имотите предмет на оспорения договор за аренда и че единственото възражение на двамата ответници-въззивници срещу основателността на иска за предаване владението на имотите е неоснователността на обуславящия иск за нищожност на арендния договор. Въззивният съд е приел, че в случая безспорно при преценка дали процесният договор е накърнил добрите нрави следва да се съобразят не само съдържащите се в него уговорки, а и цялостните отношения между страните по делото по време на неговото сключване. По делото е установено, че страните и техните семейства са се намирали в процес на преговори за прекратяване на съсобственост, че са имали разногласия и спорове, които са довели до изостряне и влошаване на отношенията им до степен, че всеки от тях да предприеме действия, каквито намира за подходящи спрямо собствените си разбирания и с които да защити в максимална степен правата си в съсобствеността, дори и това да е във вреда на другия съсобственик. Въззивният съд изцяло е споделил изводите на първоинстанционния съд, че при преценка дали процесният договор накърнява добрите нрави не следва да бъдат съобразявани извършените от ищеца или негови роднини сделки, които увреждат интересите на ответницата и нейното семейство. Посочил е, че действителността на една сделка не би могла да бъде предопределена от действителността и въобще естеството на друга сделка. Ако едната от страните е извършила сделка със съсобственост, с цел несправедливо да се облагодетелства за сметка на другия съсобственик, това не дава основание на последния да сключва сделки с аналогична увреждаща цел, черпейки „морално оправдание“ от предхождащото поведение на другия. Приел е, че в този смисъл възраженията на жалбоподателите поддържани и във въззивната жалба и в производството по делото в първата инстанция са неоснователни. Поради това е намерил за неотносимо да обсъжда в производството по настоящия спор законосъобразността или моралната укоримост на действия и сделки, извършвани от ищеца, още по-малко на негови роднини. В случай, че същите накърняват правата на ответниците те следва да се защитят с предвидените от закона способи. Посочил е, че е недопустимо да се приеме, че е възможна своеобразна „реторсия“ за сключването на нищожни договори. Приел е, че съвкупната преценка на обстоятелствата, свързани със срок на договора за аренда, арендната цена, взаимоотношенията на страните, роднинската връзка между ответниците, преценени комплексно, дава основание да се приеме, че договорът е сключен с единствена цел да осигури неоправдано разместване на имуществени права, при което Л. Л. очевидно търпи значителна загуба, която не е желал, а въззивникът и ответник по иска М. М. - очевидна полза, т.е. налице е нарушение на добрите нрава. Въпреки ясното съзнание у нея, че е собственик само на 1/2 ид.част от процесните имоти и предстои тяхното поделяне, тя е осигурила възможността си да извлича дългосрочно /30 години/ ползите от всички тях, като запазва възможността нейни близки да ги обработват и лишава от тази възможност Л.Л., за когото остава единствената възможност да получава припадащата се част от арендното плащане, което е значително занижено още при сключване на договора. Посочил е, че и двете страни професионално се занимават с обработката на земеделска земя и сключването на такъв дългосрочен аренден договор при цена значително под пазарната и без уговорен механизъм за нейното актуализиране е допълнително основание да се приеме, че договорът изначално е имал за цел да доведе да неоснователно разместване на блага, както и да осуети възможността на ищеца да ползва част от имотите след разделянето им независимо от правото си на собственост. Съдът е приел, че сключването от ответницата на договора с близък роднина, в ущърб на Л. и по време, когато са били във влошени отношение и в процес на поделяне на съсобствеността, сочи по ясен и категоричен начин за преследваната с него цел и дава основание да се приеме, че накърнява добрите нрави и са налице предпоставките за прогласяване на неговата нищожност по отношение на новообразуваните имоти, чиито собственик се явява ищецът. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Решението не е очевидно неправилно. При извършената служебна проверка от съдържанието на мотивите на решението не се разкрива тежък порок – да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Касаторът, счита, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, по въпросите: 1“Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички възражения, доводи и твърдения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и да изложи собствени мотиви по спора?“; 2“Налице ли е накърняване на добрите нрави и основание за нищожност на сключен договор за аренда при договорена по-ниска от средната арендна цена? Договорен срок от 30 стоп.години може ли да е основание за нищоност на договора за аренда поради накърняване на добрите нрави? Налице ли е възможност съсобственикът, който не е страна по договора за аренда да поиска от съда увеличение на арендната цена на основание чл.16, ал.1 ЗАЗ, във вр. с чл.134, ал.1, ЗЗД /при бездействие на арендатора/?“. Първия от поставените въпроси касаторите свързват с оплакванията си, че: в мотивите на въззивното решение липсва произнасяне по всяко едно от възраженията им по всяко едно от обстоятелствата, на които ищецът е основал иска си за нищожност на договора поради противоречие на добрите нрави; че въззивният съд не е изложил собствени мотиви, а само е преповторил тези на първоинстанционното решение; че въззивният съд не е обсъдил оплакванията им за необоснованост на приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, т.к. не е приложена разпоредбата на чл.172 ГПК по отношение показанията на свидетелите на ищеца, респ. – защо не кредитира показанията на посочения от тях свидетел и без да обоснове защо приема за установено, че договорът е сключен с единствена цел да бъде ощетен ищеца, за което счита, че не са събрани доказателства; не е обсъдил доводите им, че ответницата М. М. не упражнява фактическата власт лично или чрез другиго, а тя се упражнява единствено от ответника Е. И.. Настоящият касационен състав не намира да е налице соченото от касаторите основание за допускане на касационно обжалване. Въззивното решение съдържа обсъждане на доказателствата и изводите на съда от фактическа страна. Въззивният съд е посочил, че така установената от него фактическа обстановка е установена и от първоинстанционния съд, който от своя страна, видно от мотивите, е посочил, че: за установените от свидетелите обстоятелства, относими към предмета на делото, страните нямат спор, а и съществената част от тях се установява и от приложени писмени доказателства – за наличието на съсобственост, сключени договори, образувани съдебни дела и пр. Във въззивното решение, противно на твърдяното от касаторите, въззивният съд е изложил съображения защо намира, че по делото е установено, че договорът е сключен с единствена цел да бъде ощетен ищеца: приел е, че съвкупната преценка на обстоятелствата, свързани със срок на договора за аренда, арендната цена, взаимоотношенията на страните, роднинската връзка между ответниците, преценени комплексно, дава основание да се приеме, че договорът е сключен с единствена цел да осигури неоправдано разместване на имуществени права, при което Л. Л. очевидно търпи значителна загуба, която не е желал, а въззивникът и ответник по иска М. М. - очевидна полза, т.е. налице е нарушение на добрите нрава. Несъгласието на касаторите с изводите на въззивния съд не е основание за допускане на касационно обжалване. Основянията за допускане на касационно обжалване /чл.280 ГПК/ са различни от основанията за касационно обжалване /чл.281 ГПК/. Правилността на изводите на въззивния съд не може да бъде проверявана в производството по допускане на касационно обжалване, а само при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато. Посоченото от въззивния съд /че единственото възражение на двамата ответници-въззивници срещу основателността на иска за предаване владението на имотите е неоснователността на обуславящия иск за нищожност на арендния договор/ кореспондира със съдържанието на отговора на исковата молба от ответника по иска М. М., изявленията в проведените съдебни заседания и писмена защита, чрез процесуален представител в първата инстанция, със съдържанието на въззивната жалба. Поради това неоснователно се сочи от касаторите, че в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд не е обсъдил доводи, че ответницата М. М. не упражнява фактическата власт лично или чрез другиго, а тя се упражнява единствено от ответника Е. И.. Не е налице и соченото от касаторите основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.. Касаторите само са посочили разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не са посочили и не са аргументирали поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и да са от значение за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика по поставения въпрос, нуждаеща се за осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване, инкорпорирано в самата касационна жалба. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 1700лв. – за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.