Определение № 60580 от 19.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 66/2021 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Я. Г. Я. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Р. Р. срещу решение № 260059 от 30.10.2020 г. по в. т. дело № 449/2020 г. на Апелативен съд Пловдив, Търговско отделение, 1 търговски състав, с което е потвърдено решение № 150 от 04.05.2020 г. по т. дело № 141/2019 г. на Окръжен съд Стара Загора, Търговско отделение и Я. Г. Я. е осъден да заплати на „Ескизара“ АД, [населено място] на основание чл. 78 ГПК сума в размер на 300 лв., представляваща направени съдебни разноски за въззивната инстанция. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен като погасен по давност предявеният от Я. Г. Я. срещу „Ескизара“ АД иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване на установено в отношенията между страните съществуването на вземане на ищеца за сумата от 250 000 лв., представляваща неизплатена главница по запис на заповед от 31.08.2010 г. с падеж 31.08.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата от 21.09.2018 г. до окончателното изплащане на задължението.

Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение, тъй като същото е основано на възражение за изтекла погасителна давност, което на практика ответникът не е релевирал, като въззивният съд неправилно е приел, че адв. Л. Т. разполага с общо пълномощно по чл. 34, ал. 1 ГПК, което я овластява да прави от името на „Ескизара“ АД възражение за изтекла погасителна давност. Поддържа, че представеното пълномощно не e годно да учреди представителна власт в ползва на адв. Т. по производствата пред Окръжен съд Стара Загора и Апелативен съд Пловдив, защото не съдържа надлежно упълномощаване според българското право за извършването на процесуални действия от името на дружеството като ответник по конкретния иск. Изразява съмнения относно способността на законния представител на дружеството да волеобразува, предвид твърденията за тежкото му здравословно състояние.

Касаторът излага и доводи за неправилност на въззивния съдебен акт поради нарушение на материалния закон - въззивната инстанция не e приложила чл. 117, ал. 1 ЗЗД и не e отчела, че от издаването на изпълнителен лист за спорното вземане е започнала да тече нова давност. Поддържа становище за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като въззивният състав не се е произнесъл ясно и безпротиворечиво по всички възражения и оплаквания във въззивната жалба и не е изложил собствени мотиви по всяко от тях, включително по възражението, че за процесното вземане е издаден изпълнителен лист от 26.09.2018 г., влязъл в законна сила, за който според касатора от датата на неговото издаване е започнала да тече нова давност, която все още не е изтекла. В касационната жалба касаторът излага доводи за основателността на заявената претенция и претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава допускането на касационно обжалване с наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 2 ГПК – решението е вероятно недопустимо, както и въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото:

1. Съществува ли правна възможност с общо пълномощно по чл. 34, ал. 1 ГПК да бъде учредена представителна власт по неопределен брой бъдещи различни съдебни производства? – по този въпрос касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради широката практическа приложимост на общото пълномощно в гражданския процес.

2. За задължението на въззивния съд да се произнесе ясно и безпротиворечиво по всички възражения /оплаквания/, направени във въззивната жалба, като изложи собствени мотиви по всяко от тях – според касатора посоченият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 271 от 15.10.2013 г. по гр. д. № 1403/2012 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 144 от 22.11.2019 г. по т. д. № 2579/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о.

3. Започва ли да тече нова давност от издаването на изпълнителен лист за спорното вземане и съвпада ли срокът на новата давност с давностния срок за погасяване на вземането, предмет на съответното производство? – противоречие с решение № 139 от 28.08.2013 г. по т. д. № 98/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 42 от 26.02.2016 г. по гр. д. № 1812/2015 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 94 от 27.07.2010 г. по т. д. № 943/2009 г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 45 от 30.03.2017 г. по гр. д. № 61273/2016 г. на ВКС, ГК, IV г. о.

4. Продължава ли да съществува дадено вземане след погасяването му по давност или от този момент нататък изпълнението му се явява без основание? – противоречие с решение № 364 от 20.12.2018 г. по т. д. № 2728/2017 г. на ВКС, ТК, т. о.

Ответникът „Ескизара“ АД /ответник в първоинстанционното производство и въззиваем във въззивното производство/, [населено място] чрез процесуален представител адвокат Л. Т. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по съображения, изложени в представения в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор. Относно първия въпрос счита, че смисълът на закона е ясен и че не е посочена релевантна практика, въз основа на която да се направи извод, че правната уредба се прилага противоречиво. По отношение на втория въпрос изразява мнение, че въззивният съд се е произнесъл по всички спорни въпроси и оплаквания, които са били повдигнати с въззивната жалба, като е изложил и собствени мотиви. Поддържа, че последните два въпроса не са обусловили изхода на спора и решаващия извод на въззивния съд. Посочва, че доколкото в случая изпълнителният лист е издаден в заповедно производство по чл. 417 ГПК, същият има изпълнителна сила, но не се ползва със сила на пресъдено нещо, поради което няма последиците на съдебно решение и не прекъсва погасителната давност. Счита, че практиката на ВКС, на която касаторът се позовава по тези въпроси, не е относима към конкретния случай, защото е постановена при различна фактическа обстановка във връзка с приложението на чл. 242 ГПК /отм/.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на касатора и провери данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна от външна страна - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието й отговаря на разпоредбата на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че предявеният по реда на чл. 422 ГПК иск е допустим, тъй като са осъществени всички законови предпоставки, а именно: за процесното вземане в размер 250 000 лв. са издадени по ч. гр. д. № 4710/2018 г. по описа на РС Стара Загора заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист; срещу заповедта за изпълнение е подадено възражение от длъжника в срока по чл. 414 ГПК; искът е предявен в законния и указан от заповедния съд едномесечен срок; основанието на вземането по процесния иск съответства на издадената заповед за изпълнение; искът изхожда от кредитора по заповедта и е насочен срещу длъжника по същата; заповедта за изпълнение не е обезсилена по образуваното заповедно производство.

Въззивната инстанция е установила, че поканата за доброволно изпълнение от 28.11.2018 г., в която са описани задълженията на „Ескизара“ АД по процесната заповед за изпълнение, както и препис от подлежащия на принудително изпълнение акт, са връчени на длъжника „Ескизара“ АД по изп. дело № 20188690400185 по описа на ЧСИ И. Б. с рег. № 869 на Нотариалната камара и с район на действие ОС Стара З. при условията на чл. 50, ал. 4 във връзка с чл. 47, ал. 1 и ал. 5 ГПК, на 13.12.2018 г., а възражението по чл. 414 ГПК е подадено на 06.12.2018 г., т. е. преди започването на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК.

Съдебният състав е приел, че процесният запис на заповед от 31.08.2010 г. е редовен от външна страна, съдържа всички задължителни реквизити по чл. 535 ТЗ, поради което представлява годно изпълнително основание за визираното в него парично вземане.

Направил е извод за неоснователност на доводите на ищеца /въззивник и настоящ касатор/, че възражението за изтекла погасителна давност не е надлежно релевирано от ответника поради липса на представителна власт на адв. Т., тъй като процесният иск все още не бил предявен към момента на издаване на представеното пълномощно и съдържанието на пълномощното не бил заверено и апостилирано с изключение на положения подпис. Изложил е съображения, че към момента на издаване на пълномощното физическото лице-упълномощител С. Д. К. е бил законен представител на „Ескизара“ АД и в това си качество е можел да упълномощава трети лица от името на дружество. Въззивният съд е обсъдил съдържанието на пълномощното и е приел, че същото е общо и с него са упълномощени двама адвокати, един от които адв. Л. Т., заедно и поотделно да представляват физическото лице - упълномощител и/или представляваното от него дружество „Ескизара“ АД по предявени от или срещу тях искове от всякакъв характер и пред всички съдебни инстанции. Предвид характера на пълномощното от 28.11.2018 г. като общо и безсрочно и неговото съдържание е заключил, че същото предоставя право на пълномощниците да представляват „Ескизара“ АД и по всякакви бъдещи дела срещу дружеството. Въз основа на посочените съображения и констатацията, че към момента на заявяване на възражението за изтекла погасителна давност не са налице данни упълномощаването на адв. Т. да е прекратено, съдебният състав е направил извод, че адв. Т. е разполагала с процесуалното право да заяви това възражение от името на дружеството. Приел е за неоснователен довода на касатора за порок на пълномощното поради липса на нотариална заверка и апостилиране на съдържанието /единствено подписът в пълномощното е бил нотариално заверен и апостилиран/, доколкото в закона няма изискване пълномощното на адвокат, упражняващ процесуално представителство спрямо страна в съдебен процес, да бъде с нотариално заверено съдържание.

За да направи извод за неоснователност на предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 535 ТЗ, въззивната инстанция се е аргументирала с изтекла тригодишна погасителна давност съгласно чл. 531, ал. 1 във връзка с чл. 537 ТЗ, която изключва приложението на общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД. Констатирала е, че давностният срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ е започнал да тече от посочената в записа на заповед падежна дата - 31.08.2015 г., и е изтекъл на 31.08.2018 г. Съдебният състав е посочил, че искът по чл. 422, ал. 1 ГПК се счита предявен от момента на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 21.09.2018 г., към който момент давностният срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ вече е бил изтекъл.

Въззивният състав е посочил, че когато в производството по иск, предявен на основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 535 ТЗ, съдът приеме за основателно възражението, че вземането е погасено по давност на основание чл. 531, ал. 1 ТЗ, той следва да отхвърли иска по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 535 ТЗ, но не може в същото производство да изведе правата на поемателя на записа на заповед, основани на иска за неоснователно обогатяване по чл. 534 ТЗ, респективно да извърши проверка дали е изтекъл срокът по чл. 534, ал. 2 ТЗ и на това основание да уважи иска за съществуване на вземането, предвид различния предмет на двата иска – иска за неоснователно обогатяване с правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ, който не е предявен в настоящия исков процес, и предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 535 ТЗ.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 и ал. 2 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за проверка на вероятната недопустимост на въззивния съдебен акт е неоснователен. Съгласно константната практика на ВКС едно съдебно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Когато съдът се е произнесъл по непредявен иск постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. В конкретния случай въззивният съд се е произнесъл по предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 535 ТЗ при наличието на необходимите положителни процесуални предпоставки и при липсата на отрицателни пречки, поради което решението е допустимо. Въпросът дали адв. Л. Т. е надлежно упълномощена да представлява ответника „Ескизара“ АД по т. дело № 141/2019 г. на Окръжен съд Стара Загора не се отнася до допустимостта на въззивния съдебен акт, а е относим към неговата правилност.

Посоченият от касатора първи процесуалноправен въпрос е релевантен за спора, предвид мотивите на въззивната инстанция, но по отношение на него не е осъществена допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Цитираните от касатора определение № 33 от 29.01.2018 г. по т. д. № 180/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 43 от 02.02.2018 г. по т. д. № 217/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о. и определение № 58 от 6.02.2018 г. по т. д. № 325/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о. са неотносими, тъй като с тях е указано на молител по чл. 303 ГПК да представи изрично пълномощно за извънинстанционното производство по чл. 303 ГПК поради това, че производството по отмяна е уредено в действащия ГПК като извънредно, извънинстанционно и общото пълномощно по чл. 34, ал. 1 ГПК, вкл. „за всички инстанции“, не учредява съответната представителна власт, какъвто не е настоящият случай.

Неоснователен е и доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по този въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид наличието на константна практика на ВКС по приложението на чл. 34 ГПК, която не се налага да бъде променяна. Съгласно практиката на ВКС според обема на представителната власт упълномощаването може да бъде общо и изрично. Упълномощаването е общо, когато се отнася до неопределен кръг граждански дела, които би завел упълномощителят или биха били заведени срещу него, освен исковете за гражданско състояние, за които чл. 34, ал. 2 ГПК изисква изрично упълномощаване. По отношение на конкретни процесуални действия, посочени в чл. 34, ал. 3 ГПК, също е необходимо изрично пълномощно. Процесуалният закон не съдържа изискване в пълномощното да бъде посочено какъв иск, на какво основание и за каква сума се предявява. В конкретния случай въззивният съд съгласно константната практика на ВКС е съобразил съдържанието на представеното в първоинстанционното производство пълномощно и въз основа на него е направил извод, че адв. Л. Т. разполага с представителна власт по отношение на ответника и е оправомощена да релевира от негово име възражение за погасяване на иска по давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив по втория процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен. Въпросът е релевантен, тъй като е от значение за спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция, но същият не е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в посочените от касатора Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Съгласно константната практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В конкретния случай спорните във въззивното производство въпроси се отнасят до спазването на срока за възражение срещу заповедта за изпълнение, представителната власт на адв. Л. Т. по производството, образувано по настоящия иск, погасен ли е по давност иска по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 535 ТЗ, коя давност се прилага и започнала ли е да тече нова давност. При преценката за прилагане на тригодишната давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ по отношение на настоящия иск и дали същият е погасен по давност съдебният състав е обсъдил релевантните факти и обстоятелства съобразно практиката на ВКС и въз основа на тях е приел, че към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 21.09.2018 г., от който момент се счита предявен искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, тригодишният давностен срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ е изтекъл, поради което искът е погасен по давност.

Съгласно т. 9 от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС материалноправните последици от предявяването на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК се изразяват в прекъсване течението на погасителната и придобивната давност, спиране течението на давността, право на законни лихви и на добиви от вещта. Изпълнителната сила на заповедта настъпва, а в хипотезата по чл. 417 ГПК се стабилизира, след влизане в сила на съдебното решение по установителния иск, което се ползва със сила на пресъдено нещо. В т. 14 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че новият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Давността се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие, ако е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението.

Когато давността е изтекла преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, не може да се приеме, че с предявяването на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК давността е прекъсната, нито че с издаването на изпълнителния лист въз основа на издадената заповед за изпълнение е започнала да тече нова давност, която да обоснове извод за неоснователност на възражението по чл. 531, ал. 1 ТЗ. Настъпилите впоследствие факти, включително подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение и издаването на изпълнителен лист, не могат да прекъснат вече изтеклата давност. Необсъждането от въззивния съд на доводите на ищеца /въззивник и настоящ касатор/, че с издаването на 26.09.2018 г. на изпълнителния лист по чл. 418 ГПК е започнала да тече нова давност, не е довело до неправилност на решението и не би променило изхода на спора, тъй като съдебният състав е приел, че давностният срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ е изтекъл преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Твърденият факт – издаване на изпълнителен лист, е настъпил след изтичане на тригодишната давност. Поради това, като е приел, че искът по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 535 ТЗ е погасен по давност, тъй като давностният срок е започнал да тече от датата на падежа – 31.08.2015 г., и е изтекъл на 31.08.2018 г., т. е. преди датата на подаване на заявлението за издаване на процесната заповед за изпълнение – 21.09.2018 г., към който момент се счита предявен искът, въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с константната практика на ВКС.

По отношение на третия правен въпрос също не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посочените от касатора четири решения на ВКС са неотносими, тъй като са постановени при друга фактическа обстановка – при издадени изпълнителни листи по реда на чл. 242 във връзка с чл. 237, б. „е“ ГПК /отм./ въз основа на несъдебно изпълнително основание запис на заповед и конкретно установени факти, докато в настоящия случай издаването на изпълнителния лист е въз основа на изпълнително основание заповед за изпълнение, която е издадена въз основа на запис на заповед, и предявеният иск е по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 535 ТЗ, чиято давност е изтекла преди подаване на молбата за издаване на заповед за изпълнение, а изпълнителният лист е издаден след това.

Четвъртият правен въпрос не отговаря на основната предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като въззивната инстанция не се е произнесла по него. По този въпрос не е осъществена и допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото цитираното решение № 364 от 20.12.2018 г. по т. д. № 2728/2017 г. на ВКС, ТК, II т. о. е неотносимо – в него е даден отговор на друг въпрос, а именно на въпроса за последиците относно вземането по абстрактната сделка /записа на заповед/, издаден за обезпечаване на изпълнението на задължение по каузално правоотношение, при погасяване по давност на последното; в него е прието, че при погасяване по давност на правото на иск за вземане, основано на каузално правоотношение, то това се отразява и на вземанията по абстрактните сделки във връзка с обезпечаване на изпълнението по каузалната сделка като в този случай по последните също не се дължи плащане. В настоящия случай спорният въпрос не се отнася до каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено със запис на заповед, и погасяване на иска по каузалното правоотношение, а относно давностния срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ по иск, предявен на основание на запис на заповед по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 535 ТЗ.

Предвид липсата на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени за касационното производство.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение