Определение № 2257 от 20.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 177/2023 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Ю. Т. А., Н. Ю. А. и Р. И. А. против решение № 175 /17.10.2022 г. по гр.д.№ 117/2022 г. на Окръжен съд-Кърджали, в частта, с което е потвърдено решение № 108 от 28.04.2022 г. по гр.д.№ 625/2021 г. на РС-Момчилград, в която част молят въззивното решение да бъде отменено. С потвърденото решение е признато за установено по отношение на тримата касатори, че ищците С. Д. М., З. Д. М., З. Д. А. и И. Д. С., починала в хода на възивното производство на 09.06.2022 г., заместена от наследниците си К. С. Ч., Г. С. Ч. и С. М. М. са собственици общо на 4/7 ид.ч. /или всеки от тях по 1/7 идеална част от НЕУРЕГУЛИРАН ПОЗЕМЛЕН ИМОТ, находящ се в урбанизираната територия на [населено място], [община], област Кърджали, с площ 1081 кв.м., определени с околовръстен полигон, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10 м./, ведно с 4/7 ид. ч. от построената в него МАСИВНА ЖИЛИЩНА СГРАДА, със застроена площ 76 кв.м., състояща се от една стая и коридор на първия етаж и две стаи и коридор на втория етаж, при граници на поземления имот: изток-път; запад- земеделска територия; север-път; юг-земеделска територия и е отменен на основание чл. 537 ал. 2 от ГПК нот. акт № 59,т.ІІ/2018 г., издаден по обстоятелствена проверка от нотариус А.У. до размер на 4/7 ид.ч. от описания имот. Решението на РС е отменено в частта, с която иска е уважен за разликата над 1081 кв.м. до 1427 кв.м. от дворното место, която част от 346 кв.м. се намира в землището на [населено място] и е отхвърлен иска за тази част и отмяната на нот. акт № 59,т.ІІ/2018 г., издаден по обстоятелствена проверка от нотариус А.У. за тази част. В тази част решението не е обжалвано от ответниците, защото е влязло в сила. В касационната жалба, подадена от Ю. Т. А., Н. Ю. А. и Р. И. А. се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 79 ЗС, съществено нарушение на процесуалните правила при преценка на доказателствата и за необоснованост на изводите относно заявеното от касаторите възражение за придобивната давност. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК, касаторите се позовават общо на чл. 280, ал.1 и ал.2 и на чл. 281,т.2 и 3, като развиват оплаквания за неправилност на решението поради противоречие със съдебната практика на ВКС по чл. 69 ЗС относно това дали този, който владее изцяло чужд имот трябва да доказва намерение за своене. Твърди се противоречие с ТР № 1/2012 г. и ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС на изводите на съда, че касаторите не са придобили по давност процесния имот и с т.12 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС. Останалите твърдения са свързани с противоречие с пар.5, т.3 и т.6 от ДР на ЗУТ и пар.1, т.8 от Закона за административно териториалното деление на Република България. Ответниците по касация С. Д. М., З. Д. М., З. Д. А. и наследниците на И. Д. С.: К. С. Ч., Г. С. Ч. и С. М. М. оспорват допускането до касационно обжалване на въззивното решение, в частта, с която е потвърдено решението на РС, тъй като касаторите не са формулирани правни въпроси, които да са от значение за изхода от спора и не доказват противоречие на въззивното решение със съдебната практика. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: Ищците С. Д. М., З. Д. М., З. Д. А. и И. Д. С., починала в хода на въззивното производство на 09.06.2022 г., заместена от наследниците си К. С. Ч., Г. С. Ч. и С. М. М. са част от наследниците на Д. А. М., починал на 26.04.1979 г. и на съпругата му Е. М., починала на 19.07.2000 г. Наследодателите са живели в процесния имот, където са отгледали и седемте си деца, които постепенно са се изселвали в Р.Турция, като последно С. и майка му са заминали за Турция през 1990-1992 г. и ключът за имота останал в него. От писмените доказателства – деклариране на имота през 2012 г. и заплащане на данъците за него и от свидетелските показания се установява, че със съгласието на всички наследници, ищецът С. предоставил за ползване имота на ответника Ю. Т. А. – съпруг на ответницата Н. Ю. А., за да отглежда животни в него, за което той построил кошари, долепена до къщата. През 2018 г. обаче двамата съпрузи - ответници били признати за собственици по давност с нот. акт № 59,т.ІІ/2018 г., издаден по обстоятелствена проверка от нотариус А.У.. Имота бил описан като неурегулиран поземлен имот, находящ се в урбанизираната територия на [населено място] с площ 1427 кв.м. и масивна стопанска сграда в него с площ 239 кв.м. С н.а. № 101,т.І/26.03.2021 г. те продали същия имот на ответника Р. И. А. – техен зет. Всяка от страните е направила геодезично заснемане на имота, който попада в околовръстен полигон, тъй като и в двете населени места няма одобрен регулационен план. Ищците са предявили иска за имот в [населено място] с площ 1081 кв.м., ведно с построената в него масивна сграда на 76 кв.м., съобразно извършеното по тяхно искане геодезично заснемане. Ответниците, с отговора на исковата молба са оспорили иска, позовали са се на придобивна давност и на изготвено от тях геодезично заснемане на неурегулиран имот с площ 1427 кв.м. в [населено място] и масивна сграда с площ 239,22 кв.м. Не е спорно, че ответниците не са живели никога н този имот, а го ползват за отглеждане на животни. СТЕ е установила, че границата между землищата на [община], в която се намира [населено място] и [община], в която се намира [населено място] минава през имота, за който ответниците са се снабдили с нот. акт, като 1066 кв.м. на изток от границата попадат в землището на [населено място], а останалата площ – в землището на [населено място] и е обозначена като имот ***. В частта от имота, попадаща в [населено място] попадат две долепени постройки – едната от 74 кв.м. – масивна жилищна сграда и масивна стопанска сграда /кошара/. Сборът от двете части е 239 кв.м., с каквато площ е обозначена сградата в н.а. № 59,т.ІІ/2018 г. Вещото лице е установило, а е и безспорно между страните, че в имота се изгражда през 2021 г. без строителни книжа двуетажна жилищна сграда на два етажа, по диагонал на която минава границата между двете общини, респективно между двете части от имота по нот акт. /виж комбинираната скица на л. 55 към СТЕ./ Установено е, че С. М. е декларирал имота и заплаща данъци по ЗМДТ на [община] от 2913 г. и в хода на процеса. Ответниците не са декларирали имота в [община] и не са заплащали данъци за него. От нотариалното дело се установява, че са го декларирали в [община] след 2018 г. По повод жалба от ищеца С. М. е установено и от общинските органи, че през 2021 г. в имота се изгражда от Р. И. А. двуетажна сграда. Свидетелите единодушно са установили, че имота е бил на общите наследодатели, че там са родени седемте им деца, че през 1990-1992 г. последни са напуснали С. и майка му и са заминали в Турция, а след това той имал ключ за имота и се прибиал да го подържа. Безспорно е, че Ю. Т. А. е отглеждал животни в него. Спорно е дали е бил допуснат от С. М. от името на наследниците в имота, или го е изплатил на С.. За последното говори в показанията си само св. О. Х., но показанията му са противоречиви относно това кога /коя година/ е станало това и не се подкрепя от писмените доказателства – деклариране на имота през 2012 г. от ищците, заплащане на данъци за него, подаване на жалба до общината за извършено незаконно строителство в имота. РС е приел, че Ю. Т. А. е бил допуснат в имота и го е ползвал за отглеждане на животни, а показанията на св. Х. не са кредитирани. Съдът е приел, че не са доказани елементите на владението и конкретно демонстриране пред наследниците на намерение за своене. Въззивната инстанция, след анализ на доказателствата е приела, че в неустановен точно начален момент, но в границите от 2001 до 2011 г. С. М. позволил на ответника да ползва имота за отглеждане на животни, за което Ю. Т. А. изградил залепена към къщата кошара без строителни книжа, че той и съпругата му Н. Ю. А. не са живяло в този имот, не са и декларирали имота като акт на демонстрация на променено намерение за своене в периода на ползването му или да са плащали някакви данъци или такси за същия. /Декларирали са го след снабдяване с нот. акт през 2018 г. в [община]/ Строителството на новата сграда в имота е започнало 2021 г. Констатирал е от доказателствата, че не се установява в хода на производството някой от ответниците да е полагал каквито и да било грижи за къщата и/или за дворното място, находящо се в [населено място], или да е манифестирал собственически претенции, поради което е прието за неоснователно възражението на ответниците за придобивна давност. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице основанието по чл. 280, ал.1 ГПК е необходимо касаторът да е формулирал правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение, който да е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, т.е. въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното определение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира. Неформулирането на такъв въпрос е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване. В случая не е формулиран правен въпрос. Посочено е противоречие на въззивното решение с ТР № 1/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Тъй като ответниците не са съсобственици, а този тълкувателен акт касае приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС между съсобственици, това тълкувателно решение е неприложимо. Касаторите се позовават и на противоречие с ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС. С този тълкувателен акт, се приема, че mридобивната давност, като способ за придобиване на правото на собственост, изисква доказване на фактическо упражняване съдържанието на това право в определен от закона период от време. Фактическият състав на придобивната давност за недвижими имоти, съгласно чл. 79 ЗС включва владение и изтичане на десет годишен период от време. Срокът започва да тече от установяване на владението и изтече ли срокът, владението се трансформира автоматично в право на собственост. Изискуемото от чл. 120 ЗЗД във вр. с чл. 84 ЗЗД позоваване на изтеклата придобивна давност не е елемент от фактическия състав на придобивната давност. Позоваването на този придобивен способ е процесуално средство за защита на материално правните последици от изтичане на придобивната давност, които се зачитат към момента на изтичане на законовия срок. В случая въззивният съд е приел, че не е доказан субективният елемент на владението, защото ползвавето на имота не е владение а посоченото ТР разглежда въпроса дали позоваването на придобивна давност е елемент от фактимеския състав на това придобивно основание или е процесуално средство за защита. Затова не е налице противоречие с този тълкувателен акт, а поради това, че не е доказано владение, той е ш неприложим. Ксаторите се позовават и на т.12 от ТР № 1/2001 г. С т.12 от ТР № 12000 г. от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е разгледан въпроса за правомощията на въззивната инстанция при връщане на делото за ново разглеждане. Настоящият случай не е такъв. С ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че грешките при формиране вътрешното убеждение на въззивният съд поради нарушение на логически опитни или научни правила представлява нарушение на съществени процесуални правила. Тази точка обаче е обявена за изгубила силата си с т.3 от ТР № 2/02.07.2004 г. по тълк.д.№ 2/2004 г. на ОСГК на ВКС. Предвид изложеното, не се констатира противоречие със цитираната съдебна практика. Не доказва основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК представеното от касатора Решение № 47 от 21.07.2021 г. по гр.д.№ 2925/2020 г. на ВКС, ІІ гр.о., тъй като то е постановено по отрицателен установителен иск. С него е отговорено на въпроса за установяване на идентичност между имота, за който претендира ищеца и този, който ползва ответника. По настоящото дело е изяснен въпроса за идентичността освен чрез приетата СТЕ и с изискани сведения от АГКК. Предмет на касационно обжалване е само частта от имота, попадаща в землището на [населено място], за която безспорно е установена идентичност и е уважен иска. Следователно и с това решение не се констатира противоречие. Следва да се отбележи, че е без значение за упражняване правото на собственост в кое населено място се намира имота, тъй като нито кадастралната карта, нито границите на землищата на населените местта имат вещно действие, те не променят правото на собственост. Касаторът се позовава и на основанията по чл. 280, ал.2 ГПК бланкетно. Обжалваното решение е валидно, като постановено от законен съдебен състав в рамките на правораздавателната му власт, /или поне не е установено противното/. В обжалваната му част решението е допустимо, защото е постановено в рамките на предявената претенция. В останалата част, с която иска е отхвърлен, то е влязло в сила. Не е налице и очевидна неправилност. Това основание е налице когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба за правилно приложение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения или несъответствие на фактическите изводи от събраните доказателства. Очевидно неправилно е решението когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, когато не са спазени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор или когато грубо са нарушени основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото. Настоящата иснстанция не констатира подобни пороци на решението, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал.2 пр.3 ГПК за допускане до касация. В обобщение не са налице основания за допускане до касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответниците по касация С. Д. М., З. Д. М., З. Д. А. и на наследниците на починалата в хода на процеса И. Д. С.: К. С. Ч., Г. С. Ч. и С. М. М. следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски, доказани с два договора за правна помощ в размер по 1000 лв. за първите и за наследниците. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение