Определение № 4595 от 14.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4048/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата А. Т. Ц. и по касационна жалба ответника ЗД „Бул Инс“ АД срещу въззивно решение № 727 от 30.05.2023 год., постановено по гр.дело № 2175/2022 год. по описа на Софийски апелативен съд, го, VІІ с-в. Ищцата А. Т. Ц. обжалва въззивното решение в частта му, в която след частична отмяна на първоинстанционното решение № 51 от 16.05.2022 год., постановено по гр. дело № 147/2021 год. по описа на Софийски окръжен съд, е отхвърлен предявения от нея срещу ЗД „Бул Инс“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за разликата над 70 000 лв. до размера от 97 500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие на смъртта на В. И. М. в резултат на пътнотранспортно произшествие от 26.10.2020 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.04.2021 год. до окончателното й изплащане. Ответникът ЗД „Бул Инс“ АД обжалва въззивното решение в частта му, в която, като е потвърдено частично първоинстанционното решение № 51 от 16.05.2022 год., постановено по гр. дело № 147/2021 год. по описа на Софийски окръжен съд, е осъден да заплати на ищцата А. Т. Ц. сумата от 70 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие на смъртта на В. И. М. в резултат на пътнотранспортно произшествие от 26.10.2020 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.04.2021 год. до окончателното й изплащане. Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбите. В жалбата на ищцата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не бил изложил конкретни и ясни мотиви относно приложението на чл. 52 ЗЗД. Единственото съображение за намаляване на размера на обезщетението за неимуществени вреди било „възможната заинтересованост на свидетелите“. Такава преценка за заинтересованост действително била дължима, то тя имала отношение единствено към достоверността на свидетелските показания, но не и към критериите по чл. 52 ЗЗД. Събраните по делото гласни доказателства не били вътрешно противоречиви, не били оборени от останалите данни по делото, поради което нямало съмнения за тяхната достоверност. Като лица, най-близки до ищцата и починалия, свидетелите имали непосредствени впечатления за това какви били отношенията между тях, как са съжителствали и какви емоционални болки и страдания била преживяла ищцата. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя и допустим ли е като нов критерий, относим към приложението на материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД, да се наложи процесуалната норма на чл. 172 ГП? 2/ Следва ли решаващият съд, при съобразуване на чл. 172 ГПК, да не кредетира показания на свидетели, които са в близки роднински отношения със страна по делото, с мотива за вероятната им заинтересованост, без да са налице други обстоятелства, които да създават съмнения за достоверността на показанията им? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че първият въпрос е разрешен в противоречие с ППВС № 4/1968 год. и Решение № 127 от 31.12.2020 год. на ВКС по т. дело № 1555/2019 год., І т. о., ТК, а вторият въпрос – в противоречие с Решение № 48 от 06.04.2020 год. на ВКС по гр. дело № 1610/2019 год., ІV г. о., ГК. Ответникът по касационната жалба ЗД „Бул Инс“ АД не е депозирал писмен отговор. В жалбата на ответника ЗД „Бул Инс“ АД се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че ищцата не попада в кръга на правоимащите лица като наследник на В. И. М., нито като негова съпруга, поради липсата на доказателства за отношенията им приживе като между съпрузи. Ищцата и починалия имали деца от предходни връзки, но не и съвместни, нямали общо имущество, не били регистрирани на един адрес, нямало данни за намерение за брак, починалият бил осъждан на лишаване от свобода за продължителен период от време за извършено убийство. Т.е. не била доказана особено близка връзка между тях и действително претерпени от ищцата вреди. За твърдените вреди, респ. за фактическото съжителство между ищцата и починалия, били събрани само гласни доказателства по искане на ищцата, които били нейни деца, т.е. от кръга на лицата по чл. 172 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е формулиран следния правен въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства относно естеството на връзката и поддържаните отношения между пострадалия и ищеца като предпоставка за определяне на принадлежността на последния към кръга на правоимащите да претендират обезщетение за неимуществени вреди в качеството му на живещ на фактически съпружески начала? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че този въпрос е разрешен в противоречие с Решение № 72 от 12.03.2010 год. на ВКС по гр. дело № 905/2009 год., II г. о., ГК и Решение № 126 от 18.10.2019 год. на ВКС по т. дело №1785/2018 год., II т. о., ТК. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответникът по касационната жалба А. Т. Ц. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно в обжалваната част. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел въз основа на съвкупната преценка на писмените и гласните доказателства и заключението по съдебната автотехническа експертиза и заключението по съдебно-медецинската експертиза, че са установени правопораждащите предявеното право по чл. 432, ал. 1 КЗ факти – настъпването на 26.10.2020 год. на пътнотранспортно произшествие /като реализирано застрахователно събитие/ в района на [населено място], обл.Б., на път, 00 км. – в срока на действие на застрахователния договор; виновно и противоправно поведение на водача на лек автомобил „М.“ с рег. [рег.номер на МПС] – А. П. Д., застрахован при ответното дружество по договор за застраховка „Гражданска отговорност“ /полица №BG/02/120002706321/, причинна връзка между произшествието и настъпилата смърт на В. И. М. – водач на пътно превозно средство с животинска тяга, както и наличието на връзка между починалия и ищцата, основана на фактическо съпружеско съжителство, като е счел, справедливият паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди възлиза на сумата от 100 000 лв. С оглед спорния между страните въпрос относно активната материална легитимация на ищцата, въззивният съд е посочил, че от събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетелите С. П. /дъщеря на ищцата/ и П. П. /син на ищцата/ е видно, че ищцата е живяла с починалия на съпружески начала около 10 години, като двамата се обичали много и били неразделни, имали силна връзка помежду си, преди смъртта си В. М. бил работоспособен и здрав, само последната година и половина бил счупил крака си и трудно се възстановявал. Ищцата и починалия имали отлични взаимоотношения, като си помагали и грижели един за друг, били трайно и взаимно привързани. Ищцата приела много тежко смъртта на мъжа си и понастоящем продължавала да скърби безутешно за него. Отчитайки възможната заинтересованост на свидетелите, въззивният съд е кредитирал показанията им в тази част при условията на чл. 172 ГПК, като се позовал на липсата на данни по делото, които да опровергават достоверността им и въз основа на тях е приел за установено наличието на връзка между ищцата и пострадалия, основана на съпружеско съжителство. Въззивният съд е посочил, че според трайната съдебна практика, „справедливостта” по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се изпълва със съдържание и смисъл при определяне на размер на обезщетението за неимуществени вреди, винаги и само когато се подхожда конкретно към случая, при съобразяване с всички правнозначими факти и обстоятелства, понеже следва да се обоснове връзката между конкретно установените увреждания и защо съдът приема, че съответния размер на присъжданото обезщетение за неимуществени вреди е справедлив. В тази връзка, отричайки убедителността на показанията на свидетелите, предвид възможната тяхна заинтересованост, в частта им относно продължителността и интензитета на търпените от ищцата болки и страдания /за които именно обстоятелства е допуснато събирането на гласни доказателства, които обстоятелства непрецизно в мотивите на обжалваното решение са определени като „близки отношения“/, въззивният съд е намерил, че справедливият паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди възлиза на сумата от 100 000 лв., а не 130 000 лв., както е приел окръжният съд. По отношение на спорния между страните въпрос относно размера на съпричиняването на вредоносния резултат от починалия, въззивният съд е изложил съображения, че доколкото по делото е установено, че пътното превозно средство с животинска тяга /каруца/ не е било оборудвано със задължителните светлоотразителни елементи /а произшествието е настъпило около 18.30 часа на 26 октомври, в час от денонощието, когато наличието на подобни елементи биха спомогнали за избягване на произшествието/, както и че пострадалият е имал възможност да предотврати произшествието, като преди да предприеме отклоняване в ляво за заобикаляне на мантинелата е могъл да погледне назад, да преустанови движението си и да пропусне преминаването на автомобила, след което да продължи движението си, но не го е сторил, като същевременно е бил в алкохолна интоксикация в степен, която му пречи да прецени, достатъчно адекватно обстановката на пътя и действията, които следва да се предприемат, поради което е формирал извода, че дължимото обезщетение следва да се намали с 30 % /съответно на приноса на пострадалия/ и релевираната претенция е основателна до размера от 70 000 лв. С тези мотиви е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, в която релевираната претенция е уважена до посочения размер. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи, с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради липса на сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По касационната жалба на ищцата: Първият поставен в изложението на ищцата въпрос в частта му, свързана с определянето на обезщетението за неимуществени вреди при спазването на правилото на чл. 52 ЗЗД, е значим по делото, но разрешаването му от въззивния съд не е в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в ППВС № 4/1968 год. Пленумът на Върховния съд и основаната на нея трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 432, ал. 1 КЗ, поради което не е изпълнено допълнителното изискване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По отношение на въпроса в останалата му част не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като същият е обоснован от касатора с твърдението, че въззивният съд е приложил нов, недопустим, критерий за определяне на размера на дължимото обезщетение, което не съответства на мотивите на обжалваното решение. С Постановление № 4/1968 год. Пленумът на Върховния съд е дал указания относно критериите, които следва да бъдат съблюдавани от съдилищата при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт. В т. ІІ от постановлението е разяснено, че понатието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на редица обективно проявили се обстоятелства, които имат значение за размера на обезщетението. Релевантните за размера на обезщетението обстоятелства са специфични за всяко дело, но във всички случаи правилното приложение на чл. 52 ЗЗД е обусловено от съобразяване на указанието от Пленума на ВС общи критерии – моментът на настъпване на смъртта, възрастта на пострадалия, неговото обществено положение, отношенията между пострадалия и лицето, което търси обезщетение, преживяваванията на ищеца по повод настъпилата смърт на негов близък. Посочените критерии са възприети и в създадената при действието на ВКС практика по чл. 290 ГПК /в т.ч. цитираната от ищцата/, която се придължа към разбирането, че изследването на общите и спцифичните за отделния спор правнорелевантни факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, е гаранция за постигане на целта на чл. 52 ЗЗД – справедливо възмездяване на произлезлите от деликта вреди. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е определил дължимото обезщетение за неимуществени вреди, след като е взел предвид всички установени по делото правнорелевантни факти, които в конкретния случай попълват съдържанието на понятието „справедливост“. Съобразени са както критериите, указани в ППВС № 4/1968 год., така и специфичните за спора обстоятелства, разкриващи действителното съдържание на отношенията между ищцата и пострадалия и негативното отражение на неочаквата загуба на В. М. за живота и психоемоционалната сфера на ищцата. Именно спецификата на установените в конкретния случай факти, които въззивният съд е взел предвид и въз основа на които е изградил преценката си относно съдържанието на понятието „справедливост“ е послужила като мотив на съда да признае активната материалноправна легитимация на ищцата за получаване на обезщетение за неимуществени вреди. Определянето на обезщетение в размер, по нисък от присъдения от първоинстанционния съд, не е обусловено от несъобразяване на обезщетението с релевантните за приложението на чл. 52 ЗЗД, нито от зачитане на неотносим към приложението на чл. 52 ЗЗД факт, а е резултат от извода на въззивния съд, че с оглед установените в хода на делото правнорелевантни факти, в т.ч. действително претърпените от ищцата, като интензитет и продължителност, вреди, справедливият паричен еквивалент на вредите, които е претърпяла ищцата, възлиза на сумата от 100 000 лв. Вторият поставен от ищцата въпрос няма характера на обуславящ и в този смисъл не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Този въпрос е насочен към оспорване правилността на въззивното решение, тъй като отразява несъгласието на страната с изложените в обжалваното решение мотиви, поради които не са кредитирани отчасти показанията на разпитаните свидетели по делото /допуснати за установяване продължителността и интензитета на търпените неимуществени вреди/, т.е. с извъшената от въззивния съд оценка на доказателствата за релевантни за спора обстоятелства, които са от значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди, като ищцата не се позовава на пропуск на въззивния съд да съпостави свидетелските показания на роднини помежду им, както и с оглед на всички останали данни по делото. Следователно въпросът представлява довод за необоснованост на обжалвания съдебен акт /чл. 281, т. 3 ГПК/, който е неотносим в производството по чл. 288 ГПК. По касационната жалба на ответника: Формулираният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ТПК въпрос не е обуславящ за делото, поради което не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият е обоснован със съображения, че изводите в обжалваното решение за наличието на връзка на фактическо съпружеско съжителство между постарадалия и ищцата и настъпването на неимуществени вреди са основани само на показанията на двама свидетели – деца на ищцата и евентуално заинтересовани в нейна полза, които не са подкрепени от други доказателства и са недостатъчни, за да се приеме, че посочените правопораждащи факти са доказани само въз основа на тях, като касаторът не се позовава на пропуск на въззивния съд да обсъди друго събрано по делото доказателство, което, ако беше преценил, би достигнал до различни изводи. Според последователната практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, въззивният съд, като инстанция по съществото на правния спор – в рамките, очертани с въззивната жалба, следва да изложи в решението си свои собствени ясни и точни мотиви, в които да определи правилно предмета на спора пред него, да отрази своята самостоятелна преценка на събраните по делото относими и допустими доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, като изложи съображения кои от тях кредитира и кои не, както и направените въз основа на това обосновани фактически констатации, като посочи кои правнорелевантни обстоятелства приема за установени по делото, а също – и своите правни изводи по съществото на спора, като обсъди и даде обоснован отговор на направените от страните доводи и възражения. Конкретно при обсъждане правата на лице, претендиращо неимуществени вреди от смъртта на пострадал при ПТП, въззивният съд следва да извърши преценка на неимуществените вреди по справедливост с оглед нормата на чл. 52 ЗЗД, като на изследване подлежат причинените болки и страдания на различни лица, независимо от това дали между тях съществува връзка, произтичаща от родство или брак. Т.е. на пълно и главно доказване в процеса подлежат както настъпилите неимуществени вреди, така и видът на връзката между пострадалото лице и претендиращия обезщетението за вреди. При твърдение за наличие на връзка, основана на съпружеско съжителство, на доказване подлежат както фактът на претърпените неимущестевни вреди, така и фактите на осъществяване на трайна връзка, заключваща се в общо домакинство, независимо от местоживеенето на лицата, поддържане на общност на отношения от материален и нематериален характер, съвместна грижа на лицата едно за друго, когато съжителстват само двете лица и нямат деца. При доказване на фактическо съжителство, лицето, което се позовава на такава връзка с пострадалия, следва да установи, че освен емоционални и духовни отношения с починалия, че е имал и общо домакинство, общи икономически отношения, свързани с полагане на общи усилия за задоволяване нуждите на семейството и осигуряване на неговото благополучие, т.е. съвместния общ стремеж на двамата съпрузи за осигуряване на средства за семейството, взаимност и обща грижа един за друг. На доказване подлежи общността между лицата, общото им управление на домакинството, общи планове и осъществяването им, общо съпреживяване на различни събития – Решение № 478 от 17.07.2024 год. на ВКС по гр. дело № 3449/2023 год., ІV г. о, ГК, Решение № 60155 от 16.08.2021 год. на ВКС по гр. дело № 3441/2020 год., IV г. о., ГК, Решение № 296 от 5.04.2017 год. на ВКС по гр. дело № 1776/2016 г., IV г. о., ГК, Решение № 327 от 3.04.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2119/2016 год., IV г. о., ГК, Решение № 136 от 6.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 2483/2014 г., II т. о., ТК, цитираните от жалбоподателя решения и др. В разглеждания случай въззивният съд е изпълнил задължението си по чл. 236, ал. 2 ГПК да извърши собствен анализ на събраните по делото доказателства, като е приел, че гласните доказателства следва да бъдат кредитирани /отчасти/ като достоверни с оглед всички останали данни по делото и макар свидетелите да са лица от кръга на посочените в чл. 172 ГПК, е отрекъл възможността роднинската им връзка с ищцата да е повлияла на обективността на показанията им. Така в рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания въззивният съд се е произнесъл по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение, като е формирал вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на доказателствената съвкупност по делото. Несъгласието на жалбоподателя да бъде зачетена доказателствената сила на свидетелските показания на роднини на една от страните по делото и тяхната достатъчност за установяване на горепосочените правопораждащи факти, т.е. с изводите, до които е достигнал въззивния съд въз основа на преценката на събраните гласни доказдателства по реда на чл. 172 ГПК, касае правилността на решението – чл. 281, т. 3 ГПК, която не може да се проверява в производството по чл. 288 ГПК. Не е налице очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирина форма на неправилност, която предполага наличието на особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационнен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Процесното въззивно решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Решението е съобразено с практиката на ВКС по приложението на чл. 172 ГПК, според която съдебното решение може да бъде основано и само на показанията на лицата по чл. 172 ГПК, ако съдът след преценката им е убеден, че те са достоверни и изложи мотиви защо им дава вяра и в коя част, като не са са налице и явно необосновани фактически изводи. Доводите на касатора, с които се обосновава очевидната неправилност, съдържат анализ на доказателствата и в този смисъл са относими към касационните отменителни основания по чл. 281 ГПК. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд