Определение № 645 от 28.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2136/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на прокурор С.Д. при СГП срещу въззивното решение на СГС от 14.04.2020г. по в.гр.д. № 9056/2019г. Ответникът по жалбата Д. К. Д. от С. не е подал отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК. Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното: С атакуваното решение СГС по въззивни жалби и на двете страни е потвърдил решението на СРС от 14.03.2018г. по гр.д. № 59093/2015г., с което Прокуратурата на РБ /ПРБ/ е осъдена да заплати на Д. К. Д. 8000лв. обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ и искът до пълния му предявен размер 23000лв. е отхвърлен. За да постанови решението, въззивният съд е приел за установено, че: с постановление от 06.07.2009г. ищецът е привлечен като обвиняем за престъпления по чл.282 ал.3 вр. с ал.2 пр.1 и 2 вр. с ал.1 пр.2 НК, по чл.219 ал.4 и по чл.311 НК; мярка за неотклонение не е била взета; с обвинителен акт са повдигнати обвинения по чл.282 ал.3 вр. с ал.2 пр.1 и 2 вр. с ал.1 пр.2 и чл.26 НК, по чл.219 ал.4 и по чл.311 НК; образувано е НОХД № 1926/2010г. на СГС; с определение от 24.01.2011г. е прекратено производството по обвинението по чл.219 ал.4 НК на основание чл.1 ал.1 от Закона за амнистията /ДВ бр.26/2009г./; с присъда от 26.05.2014г. ищецът е бил признат за невинен в извършване на престъпленията, за които е обвинен, която присъда е потвърдена с решение на САС от 16.04.2015г. и е влязла в сила. Това обстоятелство е достатъчно обвинението да се приеме за незаконно. Прието е, че по отношение на обвинението по чл.219 ал.4 НК ответникът не следва да носи отговорност с оглед т.8 от ТР № 3/2004г. на ОСГК; Незаконното повдигане и поддържане на обвинение засяга по недопустим начин правната сфера на обвинения, несъмнено водещо до увреждане и настъпване на неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от него. При определяне размера на дължимото се обезщетение въззивният съд е взел предвид тежестта на повдигнатите обвинения, едното от които е за тежко престъпление, като и за двете се предвижда и лишаване от право да се заема определена държавна или обществена служба; срока на наказателното производство – около 5 години и 9 месеца; липсата на взета мярка за неотклонение, възрастта на ищеца. Взето е предвид отражението на наказателното производство върху психиката и личността на ищеца – затворил се в себе си, избягвал контакти, ограничил излизанията си, налегнало го отчаяние, провокирано от уронване на доброто му име в обществото. Прието е, че липсват по делото данни /и в заключението на СМЕ/ за извод за причинна връзка между болестта на ищеца от диабет, медицински регистриран на 27.01.2011г., и наказателното производство, но това производство неминуемо е повишило нивата на стрес за Д., което е довело до повишаване на стойностите на захарния диабет. Установено е от СМЕ, че ищецът страда от хипертония втора степен, подагра и розацея. Взето е предвид и чистото съдебно минало на ищеца, заеманата длъжност – зам.кмет на район в София, че повдигнатото му обвинение е засегнало личните му чест и достойнство и професионалните му качества, както и процесуалното му поведение – активно участие в съдебната фаза на процеса /присъствал лично на двадесетте открити съдебни заседания/ и е указвал съдействие на органите на досъдебното производство. При тези обстоятелства е направен извод, че обезщетение в присъдения размер удовлетворява обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот. В изложението на касатора се сочи произнасяне от въззивния съд по въпросите: 1. При определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ длъжен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, обуславящи неимуществените вреди, и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди – в противоречие с практиката на ВКС, и 2. Как се прилага общественият критерий за справедливост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. ВКС намира, че не са налице предвидените в закона и твърдяни от касатора основания за допускане на касационно обжалване. По поставените въпроси съдът се е произнесъл в съответствие, а не в противоречие със сочената трайна и непротиворечива практика на ВКС /т.ІІ от ППВС № 4/1968г. и решения по гр.д. № 78/2011г. І ГО, по гр.д. № 2516/2014г. ІV ГО, по гр.д. № 85/2012г. ІV ГО и по гр.д. № 593/2010г. ІV ГО/ по приложението на разпоредбата на чл.562 ЗЗД. Съдът е изложил съображения защо приема или не приема наличие на причинна връзка между претендираните вреди и наказателното производство и за доказаност на вредите и е взел предвид при определяне размера на обезщетението всички приети за установени по делото конкретни обстоятелства от значение в тази насока, в т.ч. срока, в който е приключило наказателното производство, обстоятелството, че не са били предприети мерки за процесуална принуда, тежестта на обвиненията за две престъпления, отражението върху здравословното състояние, психиката, личния и професионалния авторитет на ищеца сред обществото, икономическите условия на живот в страната. По изложените съображения се налага извод, че не са налице предвидените в закона и твърдяни от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,