Определение № 716 от 02.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2445/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Интертех-Аутомейшън“ ООД срещу решение № 456 от 27.06.2022г. по в.т.д. № 1098/2021г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 261023 от 25.06.2021г. по т.д. № 102/2020г. на Софийски градски съд за осъждане на касатора да заплати на „Ендрес+Хаузер Интернешънъл“ АГ, дружество регистрирано в Швейцария, на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 327, ал. 1, вр. чл. 318 от ТЗ, вр. чл. 365 от ЗЗД, сумата от 84 772. 24 евро, незаплатено задължение по чл. 2.2, вр. чл. 4 от споразумение от 10.10.2018г., представляващо цена на закупени продукти по фактури, описани в Приложение № 1 към споразумението, със законната лихва за забава от 16.01.2020г., датата на исковата молба, до окончателното плащане, сумата от 10 054. 93 евро, представляваща лихва за забава за периода от 16.11.2018г. до 16.01.2020г. върху сумата от 84 772. 24 евро и 64 858. 94 лева неустойка за забава по чл. 5, вр. чл. 4 от споразумението от 10.10.2018г., със законната лихва върху тази сума от 16.01.2020г. до окончателното плащане.

Оплакванията на касатора са, че решението на въззивния съд е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необосновано – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Съдът неправилно не е възприел, че със сключеното допълнително споразумение от 10.10.2018г. страните са отменили арбитражната клауза и уговореното право по договора за търговско представителство, поради което неправилно не са били разгледани и насрещните вземания на касатора по този договор, за които е било направено съдебно възражение за прихващане. Въззивният съд не е коментирал възражението на касатора, направено във въззивната му жалба и допълнително становище в хода на въззивното производство, че между страните е налице едно правоотношение. Директива 86/653/ЕИО на Съвета относно координирането на правото на държавите членки, свързано с дейността на самостоятелно заетите търговски представители поначало допуска търговски представител по смисъла на тази разпоредба да изпълнява за принципала и други задачи, освен изрично посочените в чл. 1, параграф 2 от Директивата. Въпреки оплакванията, че първоинстанционният съд не е разпределил тежест на ответника за свързаността на двете отношения, за да може по чл. 20 от ЗЗД да се идентифицира действителната воля на страните, въззивният съд не е дал указания за възможността на касатора – ответник да ангажира доказателства в този смисъл.

Касаторът иска да бъде допуснато касационно обжалване и въззивното решение да бъде отменено, с връщане на делото на Апелативен съд – София за ново разглеждане, като бъде прието заявеното възражение за прихващане.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо поради разрешаването на значими по делото материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Конкретно формулираните от касатора въпроси са:

1.) Длъжен ли е съдът да изследва действителната воля на страните по договора съобразно разпоредбата на чл. 20 от ЗЗД и може ли да тълкува договора без да съобрази изменението му с последващ анекс и изискванията за добросъвестност?

Според касатора въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 156 от 16.06.2016г. по гр.д. № 6042/2015г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 67 от 30.07.2014г. по т.д. № 1843/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение № 137 от 25.06.2010г. по т.д. № 888/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Въпросът е свързан с оплакванията за неправилно тълкуване на споразумението от 10.10.2018г. (клаузата на т. 7), от която, според касатора, е следвала отмяна на арбитражната клауза и уговорките относно приложимото право.

2.) Длъжен ли е въззивният съд са обсъди всички наведени доводи и възражения на страните и да изготви самостоятелни правни изводи за тяхната относимост към предмета на спора?

Касаторът счита въззивното решение постановено в противоречие с решение № 48 от 17.06.2022г. по т.д. № 415/2021г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 202 от 21.12.2013г. по т.д. № 866/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 76 от 12.06.2012г. по т.д. № 377/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение № 581 от 30.09.2010г. по гр.д. № 1019/2009г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., във връзка с оплакванията, че съдът не се е произнесъл по доводите на касатора за характера на правоотношенията между страните, както и по направеното възражение за прихващане.

3.) Длъжен ли е въззивният съд, в случай че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с разпределението на доказателствената тежест, задължително да даде указания на страните за възможността да предприемат тези процесуални действия, които поради грешно разпределение на доказателствената тежест или непълнота на дадените в доклада указания, не са събрани в първата инстанция.

Според касатора в противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд не е разпределил доказателствената тежест относно свързаността на двете отношения между страните.

Като посочва, че инкорпорирането на продажбено правоотношение е само част от търговското представителство като сложен фактически състав, че дефиницията на чл. 32 от ТЗ е неуспешна и трябва да бъде тълкувана в светлината на правото на Европейския съюз и в частност транспонираната Директива 86/653/ЕИО на Съвета относно координирането на правото на държавите членки, свързано с дейността на самостоятелно заетите търговски представители, че са възникнали въпросите какво представляват вторичните дейности по смисъла на чл. 2 от Директива 86/653/ЕИО и допустимо ли е за дейности по същинско търговско представителство да се прилага чуждо право и арбитраж, касаторът счита, че в случая е налице основание за отправяне на преюдициално запитване по въпроси, свързани с Директива 86/653/ЕИО, както и Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, съответно чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз.

Въпросите, които формулира касаторът във връзка с искането за отправяне на преюдициално запитване, са:

1. Може ли дейност по препродажба на стоки, на основание чл. 2 от Директива 86/653/ЕИО на Съвета относно координирането на правото на държавите членки, свързано с дейността на самостоятелно заетите търговски представители, да се приеме за вторична, когато договорът за търговско представителство е с предмет посредничество, именно с оглед сключване договор за покупко-продажба между принципала и трети лица – клиенти и държавите – членки могат да постановят, че Директивата не се прилага за тази дейност?

2. Допустима ли е национална правна уредба, която на основание чл. 2, чл. 17, чл. 18, чл. 19 от Директива 86/653/ЕИО на Съвета относно координирането на правото на държавите членки, свързано с дейността на самостоятелно заетите търговски представители, във връзка със съображение 2 и 3 от същата, във връзка с чл. 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела и чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, която да предвижда, че уговорка между страните, че за вторичните дейности за търговското представителство да се прилага правото на държавата членка, а за дейностите по същинско търговско представителство прилага чуждо право и арбитраж?

От насрещната страна по жалбата „Ендрес+Хаузер Интернешънъл“ АГ е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора. Съгласно изложеното в отговора, по първия поставен въпрос касаторът изхожда от погрешното разбиране, че страните са сключили анекс за изменение на договора, както и че не е била установена действителната воля на страните при тълкуване на договора. Вторият въпрос е ирелевантен, както и въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. Относно третия въпрос насрещната страна сочи, че първоинстанционният съд правилно е разпределил доказателствената тежест по делото и че никъде във въззивната жалба не се съдържа оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила при изготвяне на доклада и разпределение на доказателствената тежест. Съгласно чл. 269, ал. 2 от ГПК по отношение на проверката за извършени процесуални нарушения въззивният съд е ограничен до посоченото в жалбата. Искането за отправяне на преюдициално запитване се счита за неоснователно, основно по съображение, че спорът, който е висящ пред настоящата инстанция, няма за предмет отношения, произтичащи от търговско представителство и за решаване на делото не е необходимо исканото от Съда на Европейския съюз тълкуване на Директива 86/653/ЕИО.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

В исковата си молба по делото „Ендрес+Хаузер Интернешънъл“ АГ е изложило, че е сред световните лидери в производството на контролно-измервателни уреди, а „Интертех-Аутомейшън“ ООД е разпространявало стоките му като неизключителен дистрибутор на територията на България. От края на 2017г. плащанията от „Интертех“ за закупените стоки били преустановени. Натрупан е бил дълг от близо 530 000 евро. След предприети от „Ендрес“ съдебни действия за обезпечаване на бъдеща искова претенция, на 10.10.2018г. страните сключили споразумение за извънсъдебно уреждане на възникналия спор. „Интертех“ не погасило дълга по споразумението изцяло, при което с исковата молба е претендирана сумата от 84 772. 24 евро съгласно чл. 2.2, вр. чл. 4 от споразумението от 10.10.2018г. (останала неплатена част от цялата главница), със законната лихва за забава от датата на исковата молба, 10 054. 93 евро, изтекла лихва върху главницата за времето от 16.11.2018г. до 16.01.2020г., както и 64 858. 94 лева неустойка за забава по чл. 5, вр. чл. 4 от споразумението, поради допуснатата забава и неучредената банкова гаранция, за което „Интертех“ се е задължило, също със законната лихва за забава от датата на исковата молба. Сумата от 64 858. 94 лева е била формирана като сбор от общо направените от „Ендрес+Хаузер Интернешънъл“ АГ съдебни разноски във връзка с образуваните срещу „Интертех“ съдебни дела.

С отговор на исковата молба касаторът - ответник е възразил, че страните са били обвързани от дългогодишен договор за търговско представителство – първият договор е бил сключен на 09.01.1995г., а последващият е бил в сила от 01.01.2007г. (Споразумение (договор) за представителство). Договорът от 2007г. е бил прекратен по инициатива на „Ендрес+Хаузер Интернешънъл“ АГ, считано от 13.01.2020г., но по него са останали дължими 156 750 евро обезщетение за направени от касатора разноски, необходими за осъществяване на дейността му при и по повод разпространението на произвежданите от ищеца измервателни уреди, 86 450 евро комисион за сключена сделка с голям клиент и 450 000 евро дължимо възнаграждение при прекратяване на договора за представителство, последното съгласно българския закон и Директива 86/653/ЕИО. С тези вземания „Интертех-Аутомейшън“ ООД е направило възражение за съдебно прихващане.

С допълнителната си искова молба „Ендрес+Хаузер Интернешънъл“ АГ е изложило, че споразумението от 10.10.2018г. касае неплатени стоки от касатора (правоотношения по договор за покупко-продажба) и няма връзка с договора за представителство, по който касаторът е подготвял сключването на сделки директно между Ендрес и крайни клиенти на територията на България, без да обвързва принципала. Към споразумението от 10.10.2018г. е приложимо българското право и споровете във връзка с него се решават от компетентния съд в [населено място]. Договорът за неизключително представителство, към който не е приложимо българското материално право, предвижда всички спорове да бъдат разрешавани в съответствие с правилата за помирение и арбитраж на Международната търговска камара, с място на арбитража в Цюрих (чл. 15). „Ендрес“ е възразило, че арбитражната клауза е пречка за разглеждане на съдебното възражение за прихващане на касатора.

С допълнителния си отговор касаторът е посочил, че страните са подписали споразумението от 10.10.2018г. за уреждане на взаимоотношенията по между им на основание договора за търговско представителство. В т. 7 от споразумението е било посочено, че страните се съгласяват да продължат своите търговски отношения и занапред; Интертех ще продължи да разпространява стоките на Ендрес при условията на неизключително търговско представителство или чрез дистрибуция. Споразумението, подписано за доброволно уреждане на задълженията по договора, променя подсъдността, посочвайки България, и приложимо българското законодателство.

Възражението на „Ендрес+Хаузер Интернешънъл“ АГ за наличие на арбитражна клауза относно договора за представителство е било прието основателно от състава на първоинстанционния съд съгласно определение от 15.04.2021г. по чл. 374, ал. 1 от ГПК. Съдът не е приел за разглеждане и решаване по делото възражението на касатора за прихващане. Възприето е било, че спорните насрещни вземания (чиято ликвидност ще се установи със съдебното решение) не са подведомствени на съда (чл. 19 от ГПК). Също съгласно определението, първоинстанционният съд не е допуснал посочените и представени от касатора доказателства във връзка с предявените за прихващане вземания. На ответника е било указано, че носи тежестта да докаже, че вземанията произтичат от друг юридически факт, т.е. липсата на връзка между фактурите и споразумението, евентуално, че е изправна страна по спогодбата или плащане на процесните суми. Впоследствие, с решението си по същество на спора, Софийски градски съд е уважил предявените искове изцяло.

Във въззивната си жалба срещу решението на Софийски градски съд „Интертех-Аутомейшън“ ООД е направило оплакване, че решението е произнесено при неизясняване на действителните фактически отношения между страните, без да бъдат отчетени спецификите на основното действащо помежду им правоотношение по търговско представителство, както и в нарушение на процесуалните правила не са били разгледани насрещните вземания на страната, заявени с възражение за прихващане, на основание неподсъдност на спора по основния договор. Основният договор е вече разтрогнат и е налице основание за обща договорна подсъдност. Заявеното възражение за прихващане произтича от един и същ основен договор, чиито правила и основни принципи ищецът се стреми да заобиколи.

На тези оплаквания във въззивната жалба от „Ендрес+Хаузер Интернешънъл“ АГ е било отговорено, че съдът правилно е определил, че между страните са действали два отделни вида правоотношения – по договор за представителство и по договор за покупко-продажба и отношенията във връзка с представителството са извън предмета на спора. Същевременно макар договорът за представителство да е прекратил действието си, арбитражното споразумение продължава да обвързва страните, в какъвто смисъл са цитирани съдебни решения на състави на ВКС по т.д. № 2737/2019г., т.д. № 1368/2014г. и т.д. № 2049/2014г.

В хода на въззивното производство, няколко месеца след подаване на въззивната жалба, от името на „Интертех-Аутомейшън“ ООД е било подадено допълнително становище. В него, във връзка с възражението за прихващане, е било заявено, че спорен е въпросът отменяли ли са страните арбитражната клауза и приложимото право със споразумението от 10.10.2018г. В тази връзка първоинстанционният съд е дължал указания на страната, че следва да докаже свързаността на двете правоотношения. Ако страната е имала възможност да докаже съдържанието на действителната воля, то съдът е щял да стигне до правилния извод, че заради задълженията на търговския представител по договора се е стигнало до сключване на споразумението от 10.10.2018г. с характер на спогодба. Страните са искали да продължат взаимоотношенията си въз основа на договора за търговско представителство в духа на спогодбата. Отменена е арбитражната клауза и клаузата за приложимо право за целия договор за търговско представителство. Също със становището е било поискано възражението за прихващане да бъде прието за разглеждане и всички доказателствени искания в отговорите на „Интертех“ на исковата молба и допълнителната искова молба да бъдат допуснати.

Всички тези искания са били отхвърлени от въззивния съд.

За да потвърди първоинстанционното решение, по същество на спора въззивният съд е приел, че между страните са съществували две правоотношения. Страните са уредили правоотношенията си, произтичащи от покупко-продажбата на стоки и предявената претенция е по отношение на дължимите суми по сключеното споразумение от 10.10.2018г. Липсва разпоредба, даваща основание да се приеме, че с така подписаното споразумение страните са уговорили правата и задълженията, произтичащи от прекратения договор за представителство. Такива уговорки не могат да бъдат извлечени от тълкуването на споразумението по реда на чл. 20 от ЗЗД. Същевременно насрещните вземания на ответника произтичат от договор за представителство с уговорена арбитражна клауза. Арбитражното споразумение има самостоятелен характер и това прави ирелевантно за арбитражното споразумение развалянето или прекратяването на договора.

При тези установени обстоятелства първият поставен от касатора материалноправен въпрос „Длъжен ли е съдът да изследва действителната воля на страните по договора съобразно разпоредбата на чл. 20 от ЗЗД и може ли да тълкува договора без да съобрази изменението му с последващ анекс и изискванията за добросъвестност“ може да бъде определен като въпрос от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – въпрос, част от правния спор и обусловил правните изводи на въззивния съд. Това е, тъй като от въззивния съд е било тълкувано последващо сключеното между страните споразумение от 10.10.2018г. (клаузата на т. 7), като е възприето, че то не изключва арбитражната клауза по основния договор, нито приложимото по този договор материално право, тълкуване, което касаторът не споделя.

Не е налице обаче допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, за да бъде допуснато касационно обжалване. Налице е формирана по реда на чл. 290 от ГПК практика на ВКС, съгласно която на тълкуване по реда на чл. 20 от ЗЗД подлежи само неясната договорна клауза и тази, по която е налице спор между страните, като съдът при тази своя дейност, която е обективна, се съобразява с изявената, а не с предполагаемата воля на страните и не може да подмени нейното съдържание. Тълкуването се извършва съобразно критериите на чл. 20 от ЗЗД – отделните уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите. На тази практика, материализирана в множество съдебни решения (решение № 81 от 07.07.2009г. по т.д. № 761/2008г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 89 от 17.07.2009г. по т.д. № 523/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 105 от 30.06.2011г. по т.д. № 944/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 157 от 30.10.2012г. по т.д. № 686/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 16 от 28.02.2013г. по т.д. № 218/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 67 от 30.07.2014г. по т.д. № 1843/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 430 от 20.01.2015г. по гр.д. № 1673/2014г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 150 от 22.12.2016г. по т.д. № 1704/2015г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 106 от 16.07.2018г. по гр.д. № 4088/2017г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 50 от 30.07.2019г. по т.д. № 1883/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 50044 от 12.01.2023г. по т.д. № 92/2021г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др.), от които и посочените от касатора, въззивното решение не противоречи. От клаузата на т. 7 от споразумението от 10.10.2018г., уреждащо неплатени доставки, като самостоятелен договор, към който изрично е било уговорено като приложимо българското право (чл. 365 и сл. от ЗЗД), не може да бъде изведена промяна в съдържанието на клаузите относно приложимото право и арбитража по основния договор за представителство от 2007г., сключен между страните.

Вторият поставен от касатора процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички наведени доводи и възражения на страните, в контекста на заявеното в касационната жалба основание, че не е бил обсъден доводът на касатора във въззивната жалба за съществуването на едно правоотношение между страните, съответно оплакването във въззивната жалба, че възражението за прихващане неправилно не е било разглеждано и решено от първоинстанционния съд, е въпрос от значение за изхода на делото. Въззивната жалба на страната е съдържала такива оплаквания.

Не е налице обаче поддържаното във връзка с въпроса допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения, както и от практиката на Върховния касационен съд.

Съгласно т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ, прието при действието на ГПК (отм.), но приложимо и при действащия ГПК от 2007г. (в сила от 01.03.2008г.), мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, като при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по същество на спора; въззивната инстанция трябва да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС (мотиви), прието при действащия ГПК, уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно; обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор. Разрешението в посочените тълкувателни решения се потвърждава в трайната и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, за което самият касатор е посочил съдебни решения. Въззивният съд е длъжен, когато потвърждава първоинстанционното решение, независимо дали чрез препращане към неговите мотиви, да мотивира решението си, като се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, както и съответно на жалбата се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК.

В случая, противно на оплакванията в касационната жалба, въззивният съд се е произнесъл относно характера на правоотношенията между страните (че между страните са действали два отделни вида правоотношения – по договор за търговско представителство и по договор за покупко-продажба), както и е обосновал защо не се произнася по възражението за прихващане на касатора – поради относимата към договора за търговско представителство арбитражна клауза, действаща независимо от прекратяването (развалянето) на договора за представителство. Имплицитно е било отречено, че със споразумението от 10.10.2018г. страните са отменили арбитражната клауза и приложимото към отношенията им по търговското представителство приложимо право. Дали фактическите и правни изводи, до които е достигнал въззивният съд, са правилни, е обстоятелство, което не може да се обсъжда във фазата по допускане на касационно обжалване.

Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по третия поставен от касатора процесуалноправен въпрос относно даването на указания от въззивния съд да се предприемат процесуални действия, което поради грешно разпределение на доказателствената тежест или непълнота на дадените в доклада указания, не са били събрани в първата инстанция. Въпросът не може да бъде определен като такъв от значение за изхода на делото (т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС). Това е, защото той е основан на невярното твърдение, че във въззивната жалба на касатора се е съдържало обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с разпределението на доказателствената тежест. Едва в хода на въззивното производство, от името на касатора е било направено оплакване, че първоинстанционният съд е дължал указания на касатора - ответник, че следва да докаже свързаността на двете правоотношения (по търговско представителство и продажба). Поради изложеното във връзка с поставения въпрос не е удовлетворен и допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.

Няма основание за отправяне на преюдициално запитване, така както иска касаторът в подадената по делото касационна жалба.

За да бъде отправено такова запитване, то трябва да е необходимо – Съдът на Европейския съюз (Съдът) да бъде сезиран относно тълкуване и валидност на правото на Съюза, когато това право е приложимо в главното производство. Въпросът трябва да бъде относим за съответната фаза на националното производство – заключението относно тълкуването или валидността на правото на Съюза да бъде необходимо, за да постанови националният съд решението си. В този смисъл са решение на Съда от 05.07.2016г., О. (дело С-614/14), EU:С:2016:514, т.16, определение на Съда от 11.07.2019г., Agrotiki Trapeza tis Ellados (дело С-262/19), EU:С:2019:614, решение на Съда от 07.11.2019г., UNESA и др. (дело С-80/18 – С-83/18), EU:С:2019:934, т. 27 и сл.) и др.

Такива обстоятелства по настоящото дело липсват. Въпросите, за които се иска отправяне на преюдициалното запитване, нямат връзка с въпросите по чл. 280, ал. 1 от ГПК и касационните доводи на касатора по касационната му жалба, свързани с тези въпроси. Поради това правото на Европейския съюз, на което се позовава касаторът, не би могло да бъде приложено от касационния съд.

Процесуалноправните и материалноправните въпроси в касационното производство са по приложението на чл. 20 от ЗЗД относно тълкуването на договор – споразумението от 10.10.2018г. (първи въпрос), чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК относно задълженията на съда при постановяването на въззивното решение (втори въпрос), както и чл. 267, ал. 1 и чл. 269, вр. чл. 374, ал. 1 от ГПК относно задълженията на въззивния съд при допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения (трети въпрос). Формулираният първи преюдициален въпрос е свързан с тълкуването на разпоредба от Директива 86/653/ЕИО на Съвета относно координирането на правото на държавите членки, свързано с дейността на самостоятелно заетите търговски представители (чл. 2, съдържащ уеднаквена дефиниция относно търговското представителство, за да не се препятства съществуването и функционирането на такъв договор, когато принципалът и търговските представители са установени в различни държави-членки), но, както се посочи, предмет на настоящото дело са права и задължения по споразумението от 10.10.2018г. като самостоятелен договор. Вторият въпрос е за тълкуване на Директива 86/653/ЕИО, Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела и в тази връзка – на чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, но също не може да бъде свързан с някой от въпросите по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Допълнително посочените актове, част от правото на Съюза, не съдържат правила относно арбитраж или приложимо към договорите право, в какъвто смисъл е преюдициалният въпрос, нито се сочи национална правна уредба, във връзка с която е запитването в тази част.

Правото на Европейския съюз, чието тълкуване се иска, не може да бъде свързано и с преценката на касационния съд за вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение по чл. 280, ал. 2 от ГПК, за които съдът следи служебно.

По изложените съображения не следва да бъде отправяно преюдициално запитване, както и няма основание да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София.

От името на „Ендрес+Хаузер Интернешънъл“ АГ е поискано присъждане на направените в касационното производство разноски за адвокат по договор за правна защита и съдейства от 13.09.2022г., за което е представен договорът, фактура от 16.09.2022г. и извлечение от разплащателна сметка - 8 214. 49 лева, левова равностойност на 4 200 евро. С оглед изхода на делото тези разноски следва да бъдат присъдени изцяло (чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК).

Воден от горното съдът