Определение № 5218 от 13.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 284/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. И. П. срещу решение № 76 от 06.06.2024 г. по в.гр.д.№ 71 от 2024 г. на Кърджалийския окръжен съд, II състав, с което е потвърдено решение № 295 от 23.11.2023 г. по гр.д.№ 214 от 2023 г. на Районен съд- Момчилград за отхвърляне на предявения от А. И. П. срещу Х. Х. Й. иск по чл.34, ал.1 ЗС за делба на поземлен имот с идентификатор № *** по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-275 от 03.05.2019 г. на ИД на АГКК, находящ се в [населено място], местност „С. К.“, с площ 3 000 кв.м., трайно предназначение на територията- земеделска, начин на трайно ползване- нива, при посочени съседи.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради съществени нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Допустими ли са пред въззивната инстанция доказателства, които не са били събрани от първоинстанционния съд поради допуснати процесуални нарушения ?

2. Длъжен ли е въззивният съд да изгради и да изложи собствени фактически изводи по съществото на спора ?

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички относими и допустими доказателства, доводи и възражения, представени пред него, и то в съвкупност, в тяхната взаимна връзка и зависимост, както и да изгради свои изводи за достоверността на свидетелските показания въз основа на останалия събран по делото доказателствен материал ?

4. Владелец ли е, и то добросъвестен, лице, закупило идеални части от недвижим имот от несобственик, ако владението му не е явно и „владелецът“ не може да бъде установен, поради което се е наложило действителният собственик на имота да сигнализира органите на прокуратурата за неговото издирване и за установяване на обстоятелството кое е лицето, което е оградило недвижимия имот на действителния собственик ?

5. Сключването на договор за покупко-продажба на недвижим имот под формата на нотариален акт, в който не е уговорено кога ще бъде предадено владението върху имота, води ли до извод, че владението е предадено в деня на изповядване на нотариалната сделка, или предаването на владението следва да бъде установено по несъмнен начин ?

6. Подаването на уведомление за инвестиционно предложение за промяна на предназначението на земеделска земя до кмета на общината от несобственик представлява ли действие по упражняване на фактическа власт и намерение за своене на имота по смисъла на чл.79, ал.2 ЗС ?

7. Стартирането на административна процедура по промяна на предназначението на недвижим имот и/или изготвянето на инвестиционен проект представляват ли действия по упражняване на фактическа власт и намерение за своене на недвижим имот по смисъла на чл.79, ал.2 ЗС ?

8. При липсата на несъмнени данни за началото на установяване на фактическа власт върху недвижим имот /нива/, от кога започва да тече давностният срок за придобиване на имота по реда на чл.79, ал.2 ЗС ?

9. Необходимо ли е при преценка за наличието на фактическия състав на придобивна давност да се изследва както непрекъснатост и необезпокояваност на владението, така и неговата явност, т.е. дали извършените действия по упражняване на фактическа власт са разкривали намерение за своене по начин, то да стане достояние на трети лица ?

10. При наличие на спор съдът задължен ли е да изследва въпроса чрез какви действия е упражнявана фактическа власт и да формира изводи дали извършените действия по упражняване на фактическа власт са разкривали намерение за своене по такъв начин, че то да може да стане достояние на заинтересованите лица, като отчита предназначението на имота и конкретните твърдения за действията, чрез които е осъществявана фактическата власт ?

По първите четири въпроса се цитират решения на ВКС, на които обжалваното решение противоречи. По останалите въпроси се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

В писмен отговор от 17.10.2024 г. ответникът по жалбата Х. Х. Й., я оспорва. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да му се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /съделител по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за делба на недвижим имот, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск за делба, въззивният съд е приел, че по делото не е било спорно и от представените нотариални актове се установява, че праводателят на ответника Х. Й.- С. Ш. не е бил собственик на целия процесен имот, а само на 1/3 ид.ч. от него /останалите 2/3 ид.ч. от имота са били собственост на праводателя на ищеца А. Е., който ги е прехвърлил на ищеца А. П. с нотариален акт № 9 от 15.11.2022 г./. Въпреки това обаче С. Ш. се е легитимирал с нотариален акт за собственост на целия поземлен имот /нотариален акт № 7 от 27.11.2013 г. / и го е продал на ответника Х. Й. с нотариален акт № 142 от 02.11.2015 г. От този момент ответникът е установил фактическа власт върху целия имот с намерение за своене: оградил е имота и го е заравнил, с което е установил точните му граници; предприел е действия за промяна на предназначението на имота; за изработване на ПУП-ПЗ; за отреждането на имота за жилищна зона с ниско етажно застрояване и изграждане на двуетажна жилищна сграда. Това се установявало както от показанията на разпитаните по делото свидетели, така и от представените писмени доказателства: скица, уведомление за инвестиционно предложение, инвестиционен проект, искания на Й. до кмета на общината за промяна на предназначението на имота от земеделски за жилищно строителство и за изработване на ПУП- ПЗ. Всички горепосочени действия недвусмислено показвали намерението на ответника да свои целия имот. Същевременно по делото не били налице данни установеното пред 2015 г. владение на ответника да е било смущавано или прекъсвано. Изрично съдът е посочил, че образуваната по жалба на А. С. Е. /праводател на ищеца А. П./ прокурорска преписка не би могла да прекъсне владението на ответника, тъй като не представлява действие по смисъла на чл.116 ЗЗД във връзка с чл.84 ЗС. Според съда, недоказано останало и твърдението на ищеца, че след като узнал за неоснователните претенции на трети лица върху имота праводателят му А. Е. незабавно премахвал част от оградата и възстановил фактическата си власт върху имота. Такива данни по делото не били установени, а и праводателят на ищеца не е бил разпитан като свидетел по делото. Не били ангажирани и други доказателства в подкрепа на това твърдение. Впрочем А. Е. не бил подал и възражение против процедурата за промяна на предназначението на имота, което, според съда, неминуемо би осуетило тази процедура и несъмнено би представлявало действие, което смущава владението на ответника.

За недоказани са приети и твърденията на ищеца, че в периода 2017 г.- 2022 г. безпрепятствено били провеждани огледи в имота, а в деня на сключване на сделката между ищеца и праводателя му А. Е. за 2/3 ид.ч. от имота /15.11.2022 г./ Е. предал на място на ищеца владението върху тези 2/3 ид.ч. По делото не са били разпитани свидетели, които да установят, че А. Е. е преговарял за продажба на имота, че го е предлагал за продажба на агенция за недвижими имоти или в интернет сайтове. Твърдението за предаване на владението на 15.11.2022 г. също било недоказано, а и към тази дата Х. Й. вече е бил придобил собствеността върху целия имот по давност.

За неоснователни са приети и доводите на ищеца, че показанията на разпитаните по делото свидетели не установяват владението на ответника поради противоречия и заинтересованост. Според съда, показанията на двамата разпитани по делото свидетели са логични, непротиворечиви и се подкрепяли от представените по делото писмени доказателства. Разбира се, свидетелят А. Й. бил брат на ответника, но неговите показания са кредитирани, тъй като се подкрепяли както от показанията на другия разпитан свидетел Н. С., така и от писмените доказателства.

Според съда, владението на ответника върху процесния имот е добросъвестно, защото той е закупил имота от лице, което се е легитимирало с документ за собственост на целия имот, без Й. да знае, че това лице не е собственик на 2/3 ид.ч. от имота. Нямало доказателства към момента на сключване на сделката ответникът да е знаел, че неговият праводател не е собственик на целия имот, а само на 1/3 ид.ч. от него. Тъй като владението е продължило повече от 5 години, ответникът е станал собственик на имота на основание чл.79, ал.2 ЗС на 02.11.2020 г. Затова предявеният иск за делба е приет за неоснователен и първоинстанционното решение е потвърдено.

При тези мотиви на съда във въззивното решение не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на това решение, поради следното:

По първия поставен от касатора правен въпрос /Допустими ли са пред въззивната инстанция доказателства, които не са били събрани от първоинстанционния съд поради допуснати процесуални нарушения ?/ не е налице противоречие между прието в обжалваното решение и практиката на ВКС. Напротив, в съответствие със закона и практиката на ВКС в него е прието, че пред въззивния съд са допустими нови доказателства само в хипотезите на чл.266, ал.2 или ал.3 ГПК. Отказът на въззивния съд да допусне поисканите от въззивника /касатор в настоящото производство/ свидетели, които са му били отказани от първоинстанционния съд, е в съответствие със закона /чл.266, ал.3 ГПК/ и с практиката на ВКС: защото първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение, отказвайки да допусне свидетели, които са били поискани от ищеца едва след изслушването на доклада по чл.140 ГПК и след приключване на първото съдебно заседание по делото, тоест по искане, което е било преклудирано.

Не представлява процесуално нарушение на въззивния съд и отказът му да допусне свидетели за изясняване на фактите, описани в приложените прокурорски преписки, и в частност за това, че в хода на прокурорската проверка ответникът е бил уведомен, че с нотариалния акт от 02.11.2015 г. не е придобил собствеността върху целия имот, а само върху 1/3 ид.ч. от него, както и за установяване на това, че нотариусът е уведомил ответника през 2019 г. за извършената поправка в нотариалния акт на праводателя му относно обема на притежаваните права /1/3 ид.ч., а не целия имот/. Това е така, тъй като горните обстоятелства не са от значение за делото и конкретно за добросъвестността на владението на ответника. Съгласно чл.70, ал.1, изр.2 ЗС добросъвестността на владелеца се преценява към момента на прехвърлителната сделка, поради което по-късното /след сключването на сделката/ узнаване от владелеца, че праводателят му не е бил собственик на прехвърления имот, не прави владелеца недобросъвестен.

Не представлява процесуално нарушение и отказът на въззивния съд да допусне нови доказателства /писмени и гласни/, които според касатора не били събрани поради непълнота и неточност на доклада по чл.146 ГПК. Действително, съгласно приетото в т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е длъжен да допусне и събере доказателствата, които не са били събрани поради неточност или непълнота на доклада на първоинстанционния съд. Нещо повече, ако във въззивната жалба се съдържат доводи за липса, неточност и непълнота на направения от първоинстанционния съд доклад и въззивният съд действително установи, че тези доводи на въззивника са основателни, той е длъжен не само да допусне исканите доказателства, но и да даде възможност на страните да ангажират други доказателства след като им укаже кои факти и обстоятелства се нуждаят от доказване, за кои твърдени от тях факти страните не сочат доказателства и чия е доказателствената тежест. В конкретния случай обаче е видно, че направеният от първоинстанционния съд в съдебно заседание от 03.07.2023 г. доклад е пълен и точен /както по отношение на подлежащите на доказване факти и обстоятелства, така и относно разпределението на доказателствената тежест/, поради което въззивният съд не е имал задължение нито да дава нови указания на страните, нито да допуска събирането на нови доказателства за останалите недоказани в първоинстанционното производство факти и обстоятелства.

Вторият и третият поставени въпроси /Длъжен ли е въззивният съд да изгради и да изложи собствени фактически изводи по съществото на спора ? и Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички относими и допустими доказателства, доводи и възражения, представени пред него, и то в съвкупност, в тяхната взаимна връзка и зависимост, както и да изгради свои изводи за достоверността на свидетелските показания въз основа на останалия събран по делото доказателствен материал ?/ касаят задълженията на въззивния съд да изясни делото от фактическа и правна страна. Според трайната практика на ВКС, въззивният съд е длъжен да анализира и се произнесе по всички допустими и относими към предмета на спора доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и по относимите доводи и възражения на страните. Фактическите изводи трябва да са конкретно, ясно и точно изведени, като съдът следва да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена от него фактическа обстановка. Във въззивното решение не се констатира отклонение от възприетото в практика на ВКС по тези въпроси. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото писмени и гласни доказателства, като е аргументирал изводите си. Освен това, е разгледал подробно доводите и възраженията на въззивника и е обосновал защо ги отхвърля. Конкретно мотивиран е изводът на съда, че ответникът е установил владение върху имота веднага след сделката от 02.11.2015 г.: обоснован е с показанията на разпитаните по делото свидетели /относно това, че веднага след покупката ответникът е оградил и подравнил имота/ и с писмените доказателства за предприетите от ответника действия за преуреждане на административния статут на имота. Съдът се е произнесъл и по възражението на ищеца за заинтересованост на един от свидетелите /брат на ответника/ и за недостоверност на неговите показания, като е посочил, че ги кредитира, тъй като те се подкрепяли както от показанията на другия свидетел, така и от представените писмени доказателства. Несъгласието на касатора с изводите на съда за достоверност на показанията на този свидетел не е основание за допускане на касационното обжалване.

Неизлагането на изрични мотиви по довода на ищеца, че владението на ответника било прекъснато за повече от 6 месеца, тъй като той работел и трайно се е установил в Англия, а посещенията му в България са спорадични, не е в противоречие с практиката на ВКС по поставените втори и трети въпрос, доколкото съдът е изложил общи мотиви по въпроса с кои действия се прекъсва придобивната давност /в чл.116 ЗЗД във връзка с чл.84 ЗС и чл.81 ЗС/, а твърдените от касатора факти безспорно не покриват нито една от тези хипотези. За пълнота на изложението ВКС счита за необходимо да посочи, че неупражняването на непосредствено фактическо въздействие върху вещта /непосещението на недвижимия имот през дълъг период от време/ не води до изгубване на владението и съответно до прекъсване на давността на основание чл.81 ЗС. Владението се изгубва или с лишаването на владелеца от фактическата власт върху имота с обратни действия на трето лице по установяване на владение върху този имот, или по изричната воля на владелеца /изразена писмено или само с действия, сочещи на отказ от намерението на владелеца да свои имота или на доброволно предаване на владението на трето лице/, което в конкретния случай не се установява да е сторено.

Четвъртият поставен въпрос /Владелец ли е, и то добросъвестен, лице, закупило идеални части от недвижим имот от несобственик, ако владението му не е явно и „владелецът“ не може да бъде установен, поради което се е наложило действителният собственик на имота да сигнализира органите на прокуратурата за неговото издирване и за установяване на обстоятелството кое е лицето, което е оградило недвижимия имот на действителния собственик ?/ не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението, тъй като не е правен въпрос съгласно разяснението, дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС- не е въпрос от значение за конкретното дело, по което е установена друга, различна от посочената във въпроса фактическа обстановка /няма доказателства, а и съдът не е приел за установено ищецът или неговият праводател А. Е. да е сезирал органите на прокуратурата за издирване на лицето, което е оградило процесния имот/ и по което съдът е направил други, различни от съдържаните се във въпроса правни изводи /че владението на ответника е било явно и не е имало пречка или затруднение собственикът да установи кой е владелецът на имота му/.

По петия въпрос /Сключването на договор за покупко-продажба на недвижим имот под формата на нотариален акт, в който не е уговорено кога ще бъде предадено владението върху имота, води ли до извод, че владението е предадено в деня на изповядване на нотариалната сделка, или предаването на владението следва да бъде установено по несъмнен начин ?/ не е налице соченото основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението, тъй като по този въпрос няма неяснота в правната уредба, която да се налага да бъде тълкувана от ВКС. Има ясна правна уредба относно това кое е минималното необходимо съдържание на договора за покупко- продажба /страни, предмет и продажна цена/, от което следва, че липсва изискване в нотариалния акт за покупко-продажба на недвижим имот да бъде изрично посочен моментът на предаване на владението върху имота. Разбира се, няма пречка с оглед установената в облигационното право свобода на договаряне, точната дата на предаване на владението на продавания имот да бъде уговорена и изрично записана в нотариалния акт за продажбата на имота. Ясна е и правната уредба и правната теория и непротиворечива е съдебна практика, че договорът за покупко-продажба е консенсуален, а не реален договор, което означава, че произвежда действие от момента на сключването му, без да е необходимо реалното предаване на продаваната вещ на купувача. Има непротиворечива практика на ВКС и относно това, че предаването на владението на продаваната вещ следва да се установи, а не се предполага, че е извършено в датата на сключване на договора за продажба.

Следва да се посочи, че при постановяване на обжалваното решение съдът се е съобразил с тази съдебна практика: основал е извода си за установено от ответника владение върху целия имот на 02.11.2015 г. /датата на сключването на договора за покупко-продажба/ не на предположение, а на установеното от свидетелските показания на Н. С. и А. Й., че веднага след като закупил имота, ответникът го подравнил и заградил с ограда. Поради това по този въпрос не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Осмият поставен въпрос /При липсата на несъмнени данни за началото на установяване на фактическа власт върху недвижим имот /нива/, от кога започва да тече давностният срок за придобиване на имота по реда на чл.79, ал.2 ЗС ?/ не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението, тъй като не е правен въпрос съгласно разяснението в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълкд.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС: не е въпрос, относим към конкретното дело, по което съдът е приел, че няма неяснота относно това от кога ответникът е установил владение върху целия процесен имот. Напротив, прието е за безспорно установено от показанията на разпитаните по делото свидетели, че ответникът е влязъл във владение на имота веднага след изповядването на сделката по нотариалния акт № 142 от 02.11.2015 г.

Последната група въпроси под номер шест /Подаването на уведомление за инвестиционно предложение за промяна на предназначението на земеделска земя до кмета на общината от несобственик представлява ли действие по упражняване на фактическа власт и намерение за своене на имота по смисъла на чл.79, ал.2 ЗС ?/, седем /Стартирането на административна процедура по промяна на предназначението на недвижим имот и/или изготвянето на инвестиционен проект представляват ли действия по упражняване на фактическа власт и намерение за своене на недвижим имот по смисъла на чл.79, ал.2 ЗС ?/, девет /Необходимо ли е при преценка за наличието на фактическия състав на придобивна давност да се изследва както непрекъснатост и необезпокояваност на владението, така и неговата явност, т.е. дали извършените действия по упражняване на фактическа власт са разкривали намерение за своене по начин, то да стане достояние на трети лица ?/ и десет /При наличие на спор съдът задължен ли е да изследва въпроса чрез какви действия е упражнявана фактическа власт и да формира изводи дали извършените действия по упражняване на фактическа власт са разкривали намерение за своене по такъв начин, че то да може да стане достояние на заинтересованите лица, като отчита предназначението на имота и конкретните твърдения за действията, чрез които е осъществявана фактическата власт ?/ касаят характеристиките на добросъвестното владение, както и чрез какви действия лицето демонстрира упражняване на фактическа власт и намерение за своене на имота. По тези въпроси има последователна и непротиворечива практиката на ВКС, в която се приема, че за придобиване правото на собственост върху един недвижим имот на основание давностно владение е необходимо осъществяване на фактическата власт върху имота с намерение за своене за определен в закона период от време, като владението следва да бъде постоянно, непрекъснато, спокойно и явно /решение № 116 от 24.11.2014 г. по гр.д.№ 2592 от 2014 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 168 от 14.10.2023 г. по гр.д.№ 4234 от 2022 г. на ВКС, ГК, I г.о и др./. Когато се твърди добросъвестност, следва да се докаже и че вещта се владее на правно основание, годно да направи владелеца собственик, без той да знае, че праводателят му не е собственик. Постоянното владение не изисква непременно фактическата власт да се осъществява във всеки момент във времето. Следва обаче осъществяваната от владелеца фактическа власт върху имота да не е с инцидентен характер и да е от такова естество, че да не позволява на други лица да владеят вещта. Необходимо е владелецът да си служи с вещта, а ако се касае за недвижим имот- да осъществява физическо присъствие в него, да го посещава и да извършва явни действия по стопанисването му /в този смисъл решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр.д. № 603 от 2012 г. на ВКС, ГК, І г.о./. Веднъж установи ли фактическа власт върху недвижимия имот, се предполага, че владелецът продължава да я упражнява непрекъснато до момента, в който по несъмнен начин бъде доказано, че трети лица са отнели имота от владелеца, с което са прекъснали течащия в полза на владелеца срок на придобивна давност.

В съответствие с тази практика на ВКС в обжалваното решение съдът е приел за установено, че процесният имот се владее на правно основание, годно да направи владелеца собственик /нотариален акт за покупко-продажба/, като към датата на сключване на договора ответникът не е знаел, че праводателят му не е собственик на целия имот. Приел е, че фактическите действия на ответника по ограждане на имота и разтоварване на камъни за изграждане на къща са действия, с които се демонстрира владението на имота по начин, който може да стане достояние на всяко трето лице, включително това, което твърди, че е съсобственик в имота. Тези действия, както и предприетата от лицето процедура за промяната на предназначението на имота, са израз на намерението за своене на целия имот. Те са се осъществили безпрепятствено във времето, доколкото по делото не се установява ищецът или друго лице да им е попречило или да ги е осуетило, противопоставяйки по този начин свои права върху процесния имот. Съдът е съобразил всички тези обстоятелства, както и изтеклия петгодишен период на владение, за да стигне до извода, че имотът е придобит от ответника на основание добросъвестно владение. Постановеното решение е в съответствие с цитираната по-горе практика, която е актуална и не се нуждае от преосмисляне и осъвременяване. Затова касационно обжалване на въззивното решение и по тази група въпроси също не следва да се допуска.

Не са налице и предвидените в чл. 280, ал. 2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Кърджалийския окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск за делба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закон- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1 000 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 25.09.2024 г.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение