Определение № 1329 от 29.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 884/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „О и М Ринюабълс“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 39 от 18.01.2024 г. по в. т. д. № 461/2023 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 15 състав, с което е потвърдено решение № 366 от 20.03.2023 г. по т. д. № 605/2022 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлена предявената от касатора срещу „Ей У. Дивелъпмънт“ ЕООД, [населено място] молба с правно основание чл. 625 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност на ответното дружество поради неплатежоспособност. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Допускането на касационното обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: „1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност?; 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните?; 3. Следва ли въззивният съд да допусне изслушването на експертиза, ако във въззивната жалба е направено обосновано оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение и е направено искане за допускане на експертиза с оглед установяване на спорен и релевантен факт?“ Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по поставените въпроси в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава: по първи въпрос – на противоречие с решение № 222 от 27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 134 от 30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г., ІІ т. о., решение № 212 от 1.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., ІІ т. о., решение № 14 от 3.05.2019 г. по т. д. № 937/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 229 от 14.12.2016 г. по гр. д. № 2221/2016 г., ІІІ г. о. и решение № 65 от 30.07.2014 г. по гр. д. № 1656/2013 г., ІІ т. о.; по втори въпрос – на противоречие с ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС, решение № 212 от 1.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 17 от 23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 136 от 6.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на ВКС, ІІ т. о. и др.; по трети въпрос – на противоречие с ТР № 1 от 9.12.2014 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 80 от 09.05.2022 г. по гр. д. № 3088/2021 г. на ВКС, IV г. о., решение № 393 от 1.10.2010 г. по гр. д. № 4703/2008 г. на ВКС, II г. о. и решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ВКС, IV г. о. Ответникът по касационната жалба „Ей У. Дивелъпмънт“ ЕООД, [населено място] е депозирал отговор на жалбата, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, съотв. – за неоснователност на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в срока за обжалване и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 01.11.2012 г. между молителя „О и М Ринюабълс“ ЕООД като изпълнител и ответника „Ей У. Дивелъпмънт“ ЕООД като възложител е сключен договор за техническо обслужване и ремонт, по силата на който възложителят възлага, а изпълнителят приема срещу възнаграждение да извършва ежедневно експлоатационно наблюдение и периодично техническо обслужване /чл. 1/, както и извънредни ремонти по указания на възложителя на оборудването, разположено в три поземлени имота в землището на [населено място], общ. Г., обл. Плевен, включително на подземните свързващи кабели, разположени между имотите. Установил е, че страните по договора са уговорили в чл. 17, ал. 1, че за възложените работи по чл. 1 възложителят заплаща на изпълнителя възнаграждение в размер на 2 000 евро на месец без ДДС, а за възложените извънредни работи - възнаграждение, чийто размер, начин и срокове на плащане се договарят във всяко отделно допълнително споразумение относно повредата. В решението е прието, че с допълнително споразумение от 21.01.2013 г. към обсъдения договор, страните са се съгласили да допълнят дефиницията „оборудване“ с посочени в чл. 1 компоненти; уговорили са, че възнаграждението по чл. 17, ал. 1 от договора съставлява текущо фиксирано възнаграждение, определено на база разходи; че във връзка с увеличаване на работите, възложени според допълнителното споразумение, възложителят дължи на изпълнителя допълнително плаващо възнаграждение за приход в размер на 7 % от нетния приход от произведена от Ветрогенераторен парк Сомовит електроенергия за времето на действие на договора; че върху плаващото възнаграждение се дължи годишна лихва от 15 % за периода, в който не е било начислено; че плаващото възнаграждение за приход става предсрочно изискуемо при предприемане на действия по принудително изпълнение за удовлетворяване на вземания към възложителя чрез насочване върху активи на Ветрогенераторен парк Сомовит; че страните предоговарят срока на договора на 25 години, като отменят възможността за предсрочното му прекратяване с шестмесечно писмено предизвестие от страна на възложителя; че в случай, че по причина у възложителя действието на договора бъде предсрочно прекратено, същият дължи на изпълнителя неустойка за пропуснати ползи за остатъчния период до изтичане уговорения срок на договора, в размер, изчислен като произведението от средния месечен размер на горното плаващо възнаграждение за периода на действие на договора и броя месеци от остатъчния период до изтичане на уговорения срок. Решаващият състав на въззивния съд е установил, че с уведомление на „Ей У. Дивелъпмънт“ ЕООД до „О и М Ринюабълс“ ЕООД, връчено на адресата по пощата на 24.02.2022 г. и във формата на нотариална покана на 30.03.2022 г., ответникът е уведомил молителя, че прекратява договора за техническо обслужване и ремонт без предизвестие, на основание чл. 22, т. 3 от същия, тъй като, считано от 05.01.2022 г., изпълнителят е преустановил извършването на услугите по договора и не се е свързал с представител на възложителя. Въззивният съд е приел, че на 10.05.2017 г. между „Ей У. Дивелъпмънт“ ЕООД, от една страна като клиент, и М. Я. С. Е. Груп Лимитид, Китайска народна република, от друга като доставчик, е сключен договор за техническо обслужване, отнасящ се до три вятърни турбинни генератора с обща производителна мощност от 4.5 MW, намиращи се в [населено място], общ. Г., обл. Плевен, включително и свързаната система SCADA. По делото е установено, че заявителят М. Я. У. П. Интернешънъл се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу „Ей У. Дивелъпмънт“ ЕООД по ч. гр. дело № 40300/2021 г. на СРС, и изпълнителният лист е послужил като основание за образуваното изпълнително дело, по което е наложена и вписана в СВ-Н. възбрана върху недвижими имоти на длъжника „Ей У. Дивелъпмънт“ ЕООД. Като е съобразил установените по делото факти, въззивният съд е формирал извод, че в случая не е налице активна материалноправна легитимация на „О и М Ринюабълс“ ЕООД по молбата му по чл. 625 ТЗ срещу длъжника „Ей У. Дивелъпмънт“ ЕООД, тъй като не е установено молителят да има към ответното дружество твърдените изискуеми парични вземания: 1. за текущо възнаграждение по процесния договор за месеците декември 2021 г., януари и февруари 2022 г.; 2. вземания по допълнително споразумение от 21.01.2013 г. към договора, както следва: 2.1. предсрочно изискуемо плаващо възнаграждение; 2.2. годишна лихва в размер на 15 % върху плаващото възнаграждение съгласно уговорките по допълнителното споразумение за периода от м. февруари 2013 г. до м. декември 2021 г. и 2.3. неустойка по допълнителното споразумение за периода от 03.03.2022 г. - преустановяване действието на договора до изтичане на уговорения 25-годишен срок на договора, т.е. до 01.11.2037 г. В атакуваното решение е изложено, че между страните е възникнало правоотношение по валиден договор за техническо обслужване и ремонт от 01.11.2012 г., представляващ договор за услуга като разновидност на договора за изработка, като изпълнението на възложената работа - ежедневно експлоатационно наблюдение и периодично техническо обслужване на оборудването на възложителя ответник - Ветрогенераторен парк Сомовит и нейното приемане от последния обуславят правото на изпълнителя, подал молбата по чл. 625 ТЗ, да претендира договорено възнаграждение по силата на чл. 266, ал. 1 ЗЗД. Решаващият състав е приел обаче, че по делото се установява, че вземането за една част от претендираното възнаграждение е погасено чрез плащане от ответника в хода на делото, а останалата част от възнаграждението /за януари и февруари 2022 г./ - не се дължи, тъй договорът е развален поради това, че изпълнителят е преустановил извършването на услугите по него. Съдът е намерил за неоснователен довода на въззивника кредитор, подал молбата по чл. 625 ТЗ, че ефектът на развалянето на договора от ответника не е настъпил, тъй като е извършено от неизправна по договора страна с оглед противоправното привличане на служителите на молителя и недопускането на новосформирания му екип до ветрогенераторния парк за изпълнение на дължимото по договора. По отношение на втората група вземания, претендирани от молителя въз основа на допълнителното споразумение от 21.01.2013 г. към договора за техническо обслужване и ремонт от 01.11.2012 г., съдът е извършил преценка за неоснователност на възраженията на ответника, че такова допълнително споразумение въобще не е било сключвано между страните, че същото е антидатирано и съответно подписано от името на „Ей У. Дивелъпмънт“ ЕООД от лице без представителна власт съгласно чл. 42, ал. 2 ЗЗД, тъй като по делото е представен нотариално заверен препис от споразумението на израелски нотариус от 27.10.2013 г. В решението на Софийски апелативен съд са споделени изводите на първоинстанционния съд, че допълнителното споразумение от 21.01.2013 г. е недействително на основание чл. 40 ЗЗД поради действия на управителя на „Ей У. Дивелъпмънт“ ЕООД Джонатан М. във вреда на дружеството, както и за нищожност на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД поради накърняване на добрите нрави на следните уговорки на допълнителното споразумение: на чл. 6, ал. 1 относно плаващото възнаграждение; на чл. 6, ал. 2 относно възнаградителна лихва върху плаващото възнаграждение и на чл. 7, ал. 2 относно неустойката при прекратяване на договора, като на основание чл. 272 ГПК въззивният съд е препратил към изложените мотиви в първоинстанционното решение. В последните е изтъкнато, че към датата на подписване на допълнителното споразумение управителят на ответното дружество Джонатан М. е бил и едноличен собственик на капитала на „О и М Ринюабълс“ ЕООД, както и че уговорените в допълнителното споразумение от 21.01.2013 г. задължения за ответното дружество възложител са доста обременителни при липса на промяна на насрещните задължения на изпълнителя. Съобразено е, че с допълнителното споразумение не се възлагат по своята същност допълнителни дейности на изпълнителя, като наред със заплащането на текущо възнаграждение се уговаря и плаващо възнаграждение в размер на 7% от нетния приход на възложителя от произведена от ветрогенераторния парк електроенергия за времето на действие на договора, т. е. за 25 години, както и възнаградителна лихва от 15%, надвишаваща по размер дори законната лихва за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Отчетена е и неустоечната клауза при прекратяване на договора, дължима за целия остатъчен срок на договора, както и увеличаването на срока на действие на договора от 12 на 25 години. Предвид горното и с оглед обстоятелството, че допълнителното споразумение е сключено от възложителя чрез управителя Джонатан М., който е и едноличен собственик на капитала на изпълнителя, съдът е счел, че при сключването на споразумението е налице договаряне във вреда на представлявания „Ей У. дивелъпмънт“ ЕООД, поради което същото е недействително и не поражда целените с него правни последици. Решаващият състав на Софийски апелативен съд е посочил, че са неоснователни релевираните във въззивната жалба на кредитора, подал молбата по чл. 625 ТЗ, доводи, че с допълнителното споразумение е разширен обхватът на предоставяните от „О и М Ринюабълс“ ЕООД услуги по процесния договор от 2012 г. Подчертал е, че несъмнено е във вреда на „Ей У. Дивелъпмънт“ ЕООД да заплаща възнаграждение на изпълнителя по техническо обслужване и ремонт на ветрогенераторите в рамките на гаранционния им сервиз /трите ветрогенератора са били в гаранция до април 2015 г./ Отделно от това, според съда, не е имало и необходимост от сключването на процесното допълнително споразумение, тъй като между страните е била установена постоянна търговска практика, според която размерът на текущото възнаграждение се е определял от реално извършените от изпълнителя услуги за конкретния месец. Съдът е отчел и обстоятелството, че „О и М Ринюабълс“ ЕООД като изпълнител никога не е извършвало реално дейност по ремонт и сервизно обслужване на трите ветрогенератора, като тази дейност е осъществявана от дружества от групата на М. Я. или от трети лица – изпълнители при условията на специално договаряне според представените по делото писмени доказателства. По всички изложени съображения за липсата на активна материалноправна легитимация на „О и М Ринюабълс“ ЕООД съдът е счел, че молбата по чл. 625 ТЗ следва да се отхвърли, без съдът да дължи разглеждане на наведеното в нея основание за откриване на производство по несъстоятелност - неплатежоспособност на „Ей У. Дивелъпмънт“ ЕООД. Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първите два процесуалноправни въпроса, въведени с изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се отнасят до задължението на въззивния съд да обсъди твърденията, възраженията и доводите на страните и събраните по делото доказателства и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на делото. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като решаващият състав на въззивния съд не се е отклонил от практиката на ВКС по поставените въпроси. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на спора са подробно разяснени в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В постоянната практика на ВКС, намерила израз и в цитираните от касатора решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, се приема, че въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Процесуалните въпроси на касатора са поставени в контекста на подробни оплаквания в изложението на основанията за достъп до касация за необсъдени негови доводи и събрани във връзка с тях доказателства, които настоящият състав на ВКС намира за неоснователни. Не съответстват на мотивите на въззивното решение твърденията на касатора за липса на отговор от страна на въззивния съд на доводите му, че ответникът не е имал право да прекрати обвързващия страните договор, както и за необсъждане на релевираните му възражения, че прекратяването на трудовите договори с двама от служителите на „О и М Ринюабълс“ ООД – К. и П. е останало скрито за другия управител на дружеството и за едноличния собственик на капитала му Джонатан М., както и за наличието на конфликт и напрежение между партньорите по договора за партньорство Джонатан М. и М. Я.. В обжалваното решение е обективирана основаната на събраните по делото доказателства преценка на въззивния съд, че за ответника се е породило правото да развали сключения договор на страните поради виновното му неизпълнение от страна на изпълнителя – кредитор, подал молбата по чл. 625 ТЗ, както и че ответникът е изправната по договора страна. В тази връзка съдът е споделил съображенията на СГС, че изпълнението на възложената работа по процесния договор от страна на изпълнителя е негов вътрешноорганизационен въпрос, като е посочил, че по делото не се установява ответникът противоправно да е привлякъл служителите на молителя изпълнител по договора и да не е допускал до работа новосформирания екип на изпълнителя. Изтъкнал е, че липсват данни за уговаряне от страна на представители на ответника на служителите Ц., К. и П. да напуснат работата си при „О и М Ринюабълс“ ЕООД и да започнат работа при ответника, както и това да е направено с цел да се попречи на изпълнението на договора от страна на молителя. Посочено е, че не се доказва въздействие върху служителите, поради което е ирелевантна причината всеки от тях да прекрати правоотношенията си с молителя. Този аргумент на съда разкрива становището за липса на необходимост от обсъждане на показанията на свидетеля Ц. в частта им относно причината за освобождаването му като управител на търговското дружество изпълнител по договора. Релевираните във връзка с поставените въпроси доводи за отказ на съда да обсъди гласните доказателства с източник показанията на посочения свидетел не съответстват на мотивите на акта на Софийски апелативен съд. Що се отнася до многократно поддържаното в изложението на касатора становище, че съдът не е анализирал отношенията между партньорите Джонатан М. и М. Я., то следва да се изтъкне, че в обжалваното решение е прието, че договорът за партньорство от 13.07.2011 г. между посочените лица, на който се прави позоваване, е без правно значение за делото, доколкото не предвижда сключването на процесния основен договор от 2012 г., нито на допълнителното споразумение към него. Несъгласието с изводите на съда, направени след преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, е свързано с преценката на правилността на въззивния акт, която не може да се извърши в производството по чл. 288 ГПК. Касаторът се позовава и на необсъждане на фактическите му твърдения относно подадените от свидетелката П. уведомления до НАП за прекратяване на трудовите договори на служителите на „О и М Ринюабълс“ ООД, които са доказани с показанията на тази свидетелка. Посочените обстоятелства не могат да се свържат с пораждането на правото на ответника да развали обвързвалия страните договор, поради което необсъждането им от въззивния съд не би могло да се отрази на решаващите му изводи. Неоснователни са оплакванията на касатора, в контекста на които са поставени процесуалните въпроси, за липса на изложени от решаващия състав мотиви относно предмета на допълнителното споразумение към процесния договор. Въз основа на съдържанието на договора и допълнителното споразумение към него, като е извършил подробен анализ на включените в тях уговорки, въззивният съд е намерил за неоснователни твърденията на касатора, че с допълнителното споразумение се разширява обхвата на дължимите от изпълнителя услуги. Както бе посочено, дали изводите на съда съответстват на фактическия и доказателствен материал по делото е въпрос по правилността на въззивното решение и този въпрос може да бъде разгледан едва след допускането на касационния контрол. Останалите доводи, изложени във връзка с въпросите по т. 1 и 2, по същество представляват оспорване на становището на съда за липсата на връзка между договора за партньорство от 13.07.2011 г., сключен между Джонатан М. и М. Я., и договора, от който се извеждат вземанията, на които е основана молбата по чл. 625 ТЗ, както и на некредитирането от съда на показанията на свидетеля А. с оглед заинтересоваността му, съответно основания за касиране на въззивния акт като неправилен /чл. 281, т. 3 ГПК/, но не и основания за допускане на касационен контрол на въззивното решение. Процесуалният въпрос по т. 3 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Така както е формулиран - с включени в него твърдения за „обосновано оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение“ и за „направено искане за допускане на експертиза с оглед установяване на спорен и релевантен факт“, въпросът не съответства на мотивиралото отхвърлянето на искането за експертиза становище на въззивния съд и насочва към оспорване на неговата правилност. Същевременно, не би могло да се приеме, че по релевантния въпрос за задълженията на въззивния съд за събиране на експертиза съставът на Софийски апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно решение № 132 от 29.05.2015 г. по гр. д. № 7298/2014 г., III г. о., решение № 185 от 26.01.2018 г. по т. д. № 154/2017 г., II т. о., решение № 10 от 9.02.2022 г. по гр. д. № 1921/2021 г., III г. о. и др. съдът може както по молба на страните, така и по своя преценка, да назначи експертиза, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси из областта на науката, изкуството, занаятите и др. са нужди специални знания, които съдът няма. С т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС са дадени задължителните указания, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В случая касаторът е поискал допускането на съдебно-икономическа експертиза, която да даде заключение дали е обичайно да се уговаря възнаграждение като процент от нетния доход при предоставяне на услуги в енергийния сектор по цялостно обслужване и ремонт на електроцентрала, като отправи запитване до водещи доставчици на такива услуги в България и до конкретно посочено от молителя дружество. За да отхвърли искането за експертиза, въззивният съд е счел, че задачата на същата не е относима към релевантните за спора обстоятелства, както и че изпълнението й касае обстоятелства, по които съдът следва да вземе становище в решението си по същество и изясняването на които не изисква специални знания. Решаващите си изводи за недействителност на основание чл. 40 ЗЗД на допълнителното споразумение от 21.01.2013 г., както и за нищожност поради противоречие с добрите нрави на клаузата за плаващо възнаграждение в размер на 7 % от нетния приход от произведената от ветрогенераторния парк енергия, въззивният съд е формирал след собствен анализ на уговорките на страните и преценка за липса на разширен обхват на предоставяните услуги по договора с оглед клаузите на допълнителното споразумение. Процедирайки по този начин, въззивният съд не се отклонил от практиката на ВКС по релевантния процесуален въпрос, поради което не е налице допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед резултата по делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника следва да се присъдят направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС в размер на 29 208, 34 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение