Определение № 367 от 07.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3991/2019 г.

Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. И. И., чрез пълномощника му адв. Ж. А. от АК-Б., срещу въззивното решение от 21.05.2019 год. по гр. д. № 302/2019 год. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 21.12.2018 год. по гр. д. № 1035/2017 год. на Районен съд – Айтос и е отхвърлен предявеният иск по чл. 124, ал. 1 ГПК от Е. И. И. срещу Т. К. Р. и Ш. Р. Р. за признаване на установено в отношенията между страните, че Е. И. И. е собственик на 1/6 ид. част от 1/2 ид. част от дворно място с площ от 410 кв. м., находящо се в [населено място], [улица], съставляващо неурегулиран поземлен имот № * в кв. 144 по плана на [населено място], за който имот по неприложена в срок дворищна регулация е бил отреден УПИ ** в кв. 144, целият с площ от 415 кв. м. с неуредени регулационни сметки за 5 кв. м. /с изключение на 3,80 ид. части от 1/6 ид. част/, ведно със същите идеални части от самостоятелен обект – първи жилищен етаж от двуетажната масивна жилищна сграда, със застроена площ от 118 кв. м., състоящ се от три стаи, хол, всекидневна, кухня, баня, тоалетна и коридор, ведно с две помещения – килер и кухня с южно изложение от приземния етаж – маза /с изключение на 3,80 ид. части от 1/6 ид. част/, гараж от 18 кв. м. /с изключение на 3,80 ид. части от 1/6 ид. част/, както и 1/6 ид. част от 1/2 ид. част от таван с реално ползване на южната половина /с изключение на 3,80 ид. части от 1/6 ид. част/. В касационната жалба се поддържа наличие на касационните основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК – неправилност поради нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила, а в приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на „очевидна неправилност“ на обжалваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, както и релевира основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението. Поставените правни въпроси, по отношение на които се сочи да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, се свеждат до правното положение на наследника на ипотекарния длъжник в изпълнителното производство и в частност представлява ли той трето лице по смисъла на чл. 440 ГПК, съответно постановлението за възлагане на имота поражда ли своя вещно-прехвърлителен ефект по отношение на наследника, когато той не е бил конституиран в изпълнителното производство и може ли в този случай съдът в рамките на спор за собственост да преценява законосъобразността на действията на съдебния изпълнител и извършената публична продан. Във връзка с наведеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторите се позовават на противоречие с практиката на ВКС в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 год. на ОСГТК, решение № 123 от 28.05.2014 год. по гр. д. № 7750/2013 год., I г. о., решение № 20 от 23.07.2018 год. по гр. д. № 1377/2017 год., II г. о., решение № 72 от 25.06.2018 год. по гр. д. № 1934/2017 год., IV г. о., решение № 65 от 30.07.2014 год. по т. д. № 1656/2013 год., II т. о. и решение № 28 от 18.04.2019 год. по гр. д. № 2014/2018 год., IV г. о., по процесуалните въпроси относно задължението на въззивния съд да обсъди всички оплаквания, доводи и възражения на страните, посочени във въззивната жалба, съответно отговора и да даде отговор на тях в мотивите си, както и да разгледа представените пред него доказателства, когато те са допустими и относими към спора. Ответниците по касация Т. К. Р. и Ш. Р. Р., чрез общия им пълномощник адв. В. М. от АК-С. З., в писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК излагат съображения за липса на посочените основания за допускане на касационното обжалване, съответно оспорват жалбата като неоснователна. Върховният касационен съд, в настоящия състав на II г. о., като обсъди доводите на страните намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови решението въззивният съд е приел, че е предявен положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, като ищецът /касатор в настоящото производство/ Е. И. И. е придобил претендираната от него идеална част от процесния недвижим имот на основание наследствено правоприемство. Имотът е бил собственост на К. Е. Т. и наследодателя на ищеца И. И. Т., които с нотариален акт № 173 от 12.05.2006 год. за обезпечение на вземане по договор за кредит, сключен между „Банка ДСК“ и Ж. И. И. /брат на ищеца/, са учредили в качеството си на ипотекарни длъжници договорна ипотека върху имота в полза на банката - заемодател. Ипотекарният длъжник И. И. Т. е починал на 29.01.2007 год. и е оставил за свои наследници съпругата си К. Е. Т. и двамата си сина – Ж. И. И. и Е. И. И.. Въз основа на издаден срещу длъжника изпълнителен лист от 16.09.2009 год. по ч. гр. д. № 560/2009 год. на Районен съд – Айтос, е било образувано изп. д. № 533/2009 год. по описа на ЧСИ Д. Н., с район на действие Окръжен съд – Бургас, като ипотекираният за обезпечение на вземането на банката имот е бил изнесен на публична продан и с постановление за възлагане на недвижим имот от 31.01.2017 год. за купувач е обявен ответникът Т. К. Р.. В мотивите на обжалваното решение е посочено още, че предмет на постановлението за възлагане е целият ипотекиран имот, макар като собственици да са били вписани само К. Т. и Ж. И., като по делото е представено постановление от 25.01.2018 год. за поправка на постановлението за възлагане от 31.01.2017 год., съгласно което имотът е собственост на К. Т., Ж. И. и ищецът Е. И. /разпореждането за поправка е било обжалвано от последния, като с определение от 20.04.2018 год. на Окръжен съд – Бургас по в. гр. д. № 441/2017 год. жалбата е оставена без разглеждане, което определение е потвърдено и от Апелативен съд - Бургас по ч. гр. д. № 201/2018 год./. Въз основа на така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел от правна страна, че ищецът в качеството си на наследник на ипотекарния длъжник не е трето лице в изпълнителното производство по смисъла на закона, тъй като наследодателят на ищеца в качеството му на ипотекарен длъжник е бил обвързан от субективните предели на издадения срещу длъжника Ж. И. изпълнителен лист, а след неговата смърт обвързани са неговите наследници. Съответно при наличие на влязло в сила постановление за възлагане длъжникът, който по силата на същото е загубил собствеността, може в последващ исков процес да претендира собственически права единствено на основанията, предвидени в чл. 496, ал. 3 ГПК – т. е. когато имотът е придобит от лице, което не е имало право да наддава и при невнасяне на цената. Предвид изложеното въззивният съд е приел за правилен извода на първоинстанционния съд за неоснователност на предявения иск, доколкото съдът по спора за собственост няма право да преценява законосъобразността на действията на съдебния изпълнител, извън случаите по чл. 496, ал. 3 ГПК, по която законосъобразност освен това вече е било проведено съдебно производство. При изложените мотиви на въззивния съд, настоящият състав на ВКС, II г. о. намира, че обжалваното решение не е „очевидно неправилно“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване, съдът следва да установи такъв порок на обжалваното решение, който с оглед неговата „очевидност“, т. е. особено тежък, квалифициран, да може да обоснове извод за наличието му, без да се налага анализ и излагане на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на принципите на гражданския процес или необоснованост. Такава неправилност, която да произтича от допуснати от съда нарушения на приложима императивна материалноправна норма, довели до несъвместим със закона резултат – поради разрешение в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нарушения на основните принципи на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, не се констатира в настоящия етап на производството, поради което не може да се обоснове извод за наличието на това релевирано основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Относно релевираното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното: Въпросите досежно правното положение на наследника на ипотекарния длъжник в изпълнителното производство и в частност представлява ли той трето лице по смисъла на чл. 440 ГПК, съответно постановлението за възлагане на имота поражда ли своя вещно-прехвърлителен ефект по отношение на наследника, когато той не е бил конституиран в изпълнителното производство, намират разрешение в самия процесуален закон, а съдебната практика по тези въпроси е уеднаквена с постановяването на Тълкувателно решение № 4 от 11.03.2019 год. на ВКС по тълк. д. № 4/2017 год., ОСГТК. В мотивите към т. 2 на последното е възприето, че трето лице, чието право е засегнато от изпълнението, по смисъла на чл. 440 ГПК е всяко лице, което не е страна в производството по принудително изпълнение, не е неин правоприемник и спрямо което издаденият изпълнителен лист не разпростира своите субективни предели. Страни в процеса са засегнатите от способа, а не „страните по делото“ - с право на жалба срещу проведеното принудително изпълнение разполагат само тези трети за изпълнителния процес лица, които упражняват фактическа власт върху вещите към момента на насочване на принудително изпълнение върху тях, защото посягането върху тяхно имущество за чужд дълг, извън случаите на чл. 429, ал. 3 ГПК, е незаконно. Залогодателят и ипотекарният длъжник обаче, са обвързани от субективните предели на издадения срещу длъжника изпълнителен лист и по тази причина те имат идентични на длъжника в изпълнителното производство процесуално качество, съответно права и задължения, като е без значение дали процесът е воден срещу тях, нито дали заповедта за изпълнение е издадена и срещу тях. Съдопроизводственият ред за разглеждане на жалбите, подадени от заложния или ипотекарния длъжник, срещу постановлението за възлагане, е този по чл. 437, ал. 1 ГПК. Именно в този смисъл се е произнесъл въззивният съд като е възприел, че имотът е ипотекиран от неговите действителни собственици за обезпечение на дълга на длъжника по изпълнителното дело, които са ипотекарни длъжници и след смъртта на единия собственик, доколкото действието на ипотеката не отпада, а наследниците на ипотекарния длъжник са обвързани от ипотеката – т. е. не са трети лица по смисъла на чл. 440 ГПК. Въпросът „може ли в този случай съдът в рамките на спор за собственост да преценява законосъобразността на действията на съдебния изпълнител и извършената публична продан“ също намира отговор в практиката на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, който се извежда от разпоредбата на чл. 496, ал. 3 ГПК, съгласно която, ако възлагането не бъде обжалвано, действителността на продажбата може да бъде оспорвана по исков ред само при нарушаване на чл. 490 ГПК и при невнасяне на цената. Настоящият съдебен състав споделя възприетото в решение № 145/2014 от 24.07.2015 год. по гр. д. № 1770/14 год. на II г. о., решение № 129 от 22.10.2015 год. по гр. д. № 2091/15 год. на II г. о. и решение № 92 от 18.08.2010 год. на ВКС по т. д. № 645/2009 год., II т. о., че разпоредбата на чл. 496, ал. 3 ГПК е императивна и не търпи разширително тълкуване, поради което се налага изводът, че извън тези случаи публичната продан не може да бъде атакувана като недействителна в последващ исков процес от наследник на ипотекарния длъжник, който освен това и е упражнил правото си на жалба срещу възлагателното постановление. Съображението за това е, че посочените от законодателя в чл. 496, ал. 3 ГПК основания са уредени изрично, изчерпателно и ограничително, именно с оглед необходимостта да се гарантира стабилност на правата на купувача, произтичащи от проведената публична продан. Следователно, при положение, че в конкретния случай исковата претенция не се основава на твърдения за наличие на някое от предвидените в закона основания, при които е допустимо да се оспорва действителността на публичната продан и придобитите въз основа на същата собственически права на купувача, разполагащ с влязло в сила постановление за възлагане, релевираните от ищеца фактически твърдения относно допуснати нарушения в хода на изпълнителното производство не са в състояние да обусловят уважаване на предявения иск за собственост и преразглеждане на въпроса за законосъобразността на постановлението за възлагане. В изложението към касационната жалба не се обосновава и соченото основание за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с цитираната в него практика на ВКС по процесуалните въпроси за правомощията на въззивната инстанция и задължението й да обсъди всички оплаквания, доводи и възражения на страните, посочени във въззивната жалба, съответно отговора и да даде отговор на тях в мотивите си, както и да разгледа представените пред нея доказателства, когато те са допустими и относими към спора. Оплакванията на касатора за липса на произнасяне от страна на въззивния съд по въведените твърдения за допуснати нарушения в хода на процесното изпълнително производство и за пропуск да бъдат обсъдени част от доказателствата, съдържащи се в кориците на изпълнителното дело са неоснователни. Както се посочи вече, неоснователността на доводите за незаконосъобразност на извършената публична продан е обоснована от въззивния съд с липсата на процесуална възможност същата да бъде оспорвана в хода на последващ исков процес при наличието на влязло в сила постановление за възлагане на имота, освен при изрично посочените в чл. 496, ал. 3 ГПК хипотези. При това положение въззивният съд не дължи обсъждане по същество на въведените съображения за незаконосъобразност на изпълнителното производство. Обжалваното решение е съобразено с обема на търсената защита, като са разгледани и обсъдени всички направени от страните доводи и възражения, с което е изпълнено задължението на съда по чл. 236, ал. 2 ГПК. Мотивите и диспозитивът на решението са израз на предоставената на съда компетентност при решаване на конкретния правен спор и съдържат неговата преценка за установените факти и приложението на закона към тях, в съответствие с основните начала на гражданския исков процес, поради което по така поставените процесуални въпроси не се констатира противоречие с ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС, нито цитираните решения на ВКС по чл. 290 ГПК, съгласно която практика при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, като е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено съответно оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна – каквато хипотеза в случая не е налице. Предвид изложеното въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване на нито едно от посочените от касатора основания, тъй като не се констатира особено тежък порок на решението, който да обосновава неговата нищожност, недопустимост или очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, нито е налице обуславящ правен въпрос, по отношение на който да е налице някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК. Касаторът не аргументира наличието на противоречие с тълкувателни решения и постановления на ВС и ВКС, както и с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице винаги, когато приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая обаче не се установява необходимост от промяна на създадената съдебна практика, осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, нито необходимост от попълване на празноти в нормативната уредба. При този изход на делото в полза на Т. К. Р. и Ш. Р. Р. следва да бъдат присъдени разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК за заплатеното от тях адвокатско възнаграждение за защита пред настоящата инстанция в размер на 800 лева. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение,