Определение № 662 от 12.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 622/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 189/08.01.2024 г., на Ц. Г. Р. и Б. Д. Р., чрез адвокат Ч. Ч., срещу въззивно решение № 408/27.11.2023 г. по в. гр. д. № 512/2023 г. на Окръжен съд - Пазарджик. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие основанията на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК. Преценката на такива показания изчерпва ли се с формалното споменаване на разпоредбата на чл. 172 ГПК или следва ли да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извода, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му. Като е дал вяра на тези показания без да отчете евентуална заинтересованост на такъв свидетел и при наличие на противоречащи гласни и писмени доказателства, въззивният съд процедирал ли е в нарушение на съдопроизводствените правила. Косвените доказателства, макар установяващ странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, могат ли да служат за установяване на основния факт. Те, обсъдени поотделно и в съвкупност с останалите доказателства по делото, индиция ли са за действителните взаимоотношения между страните; 2. Какво е значението на изявлението на наследодателя имотът да остане на един от наследниците по закон, ако имотът е притежаван в режим на СИО от наследодателя – важи ли това изявление и за преживелия наследодателя съпруг по отношение на неговата част от имота и в кои случаи тази воля може да бъде приравнена на предаване на владението. Ответниците по касация Е. Б. И. и Е. Д. И., чрез процесуалния им представител адвокат П. П., са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърдят, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорват жалбата и по същество. Претендират разноски. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е отменено решение №650 от 12.06.2023 г. по гр. д. № 3331/2022 г. на Районен съд - Пазарджик, с което е отхвърлен предявеният от Е. Б. И. и Е. Д. И. срещу Ц. Г. Р. и Б. Д. Р. иск за съдебна делба на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], с административен адрес: [улица], ет. 3, ап. 41, намиращ се в сграда № 2, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, който самостоятелен обект е с предназначение - жилище, апартамент, със застроена площ от 80.70кв.м. /подробно описан/, ведно с прилежащото към апартамента избено помещение №9-Б с площ от 1.64 кв.м., както и таванско помещение №14-Б с площ от 6.36 кв.м., ведно с 1.1536% ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, в което е построена. Вместо него е постановено друго, с което е допусната съдебна делба на процесния имот при квоти от 8/12 ид. ч. за Е. И. и Е. И. в режим на СИО, 2/12 ид.ч. за Е. И., 1/2 ид.ч. за Ц. Р. и 1/12 ид.ч. за Б. Р.. Въззивният съд е приел за установено, че през 1985 г. Б. М. Р. и С. Д. Р. са закупили процесния недвижим имот с договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на НДИ. Към този момент двамата имали сключен граждански брак. От представено удостоверение за наследници съдът е установил, че Б. Р. е починал на 04.10.2008 г., като е оставил за свои наследници по закон – С. Р. /съпруга/, Е. Б. И. /дъщеря/ и Д. Б. Р. /син, починал на 06.05.2018 г. и оставил за наследници преживялата си съпругата Ц. Г. Р. и сина си Б. Д. Р./. Д. Р. и Ц. Р. са сключили граждански брак на 24.03.2007 г. На 26.07.2018 г. с договор за покупко-продажба С. Р. е продала на дъщеря си Е. Р. своите 4/6 ид.ч. от процесния недвижим имот за сумата 5000 лева. Към този момент ищцата Е. Р. е била в граждански брак, сключен на 03.03.2002 г., с ищеца Е. И.. Видно от приетия нотариален акт, Д. Р. е закупил на 25.01.2008 г. апартамент с площ от 47, 71 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], вх. А, ет. 6, ап. 19. Въззивният съд е констатирал, че в периода 2019-2023 г. местните данъци и такси за процесния недвижим имот, находящ се на [улица], са заплащани от ищците Е. И. и Е. И.. За данъчната 2018 г. са представени три приходни квитанции, във всяка от които е посочено различно данъчно задължено лице – Е. И., С. Р. и Д. Р.. В квитанцията от 2017 г. като задължено лице е вписана Е. И., а в тази от 2009 г. фигурират имената на Б. Р. и С. Р.. Свидетелката З. С., живееща в същия блок, е разказала, че от сключването на брака им през м. март 2007 г. Ц. и Д. са живели в процесния апартамент. Около месец-два след раждането на сина им Б., Б. и С. Р. се преместили да живеят на село, а в апартамента останал да живее Д. със семейството си. Б. Р. след раждането на внука му, пред съседи и в присъствието на свидетелката е казал, че оставя този апартамент на внучето - първоначално на Д. и съпругата му, а впоследствие на внука, докато на дъщеря си Е. оставя къщата на село. На този разговор не са присъствали нито С., нито Д., нито Е., а само други съседи от блока. Свидетелката е заявила също, че не е виждала С. Р. да посещава процесния апартамент, откакто го е напуснала през 2007 г. Помощ в отглеждането на Б. е оказвала майката на ответницата, в периодите в които последната е работела в Англия за по няколко месеца. За апартамента са се грижили единствено Д. и Ц., ремонтирали са стая по стая – сменили вратите, поставили ламинат, шпакловали стените и ги боядисали, сложили теракот и фаянсови плочки. Свидетелката А. Д. също сочи, че родителите на Д. са живеели в процесния апартамент до раждането на Б., а след това отишли да живеят на село. Впоследствие Ц. и Д. си купили друг апартамент в центъра на града, в който се установили Б. и С. Р., а след като Б. починал, С. продължила да живее в него до преди година. Д. потвърждава, че не е виждала да идват в апартамента след раждането на Б. нито родителите на Д., нито неговата сестра Е.. Присъствала е на рождени дни на Б., но дори и по тези поводи ищците не са посещавали жилището. Свидетелката С. Р. /майка на ищцата и свекърва на ответницата/ посочва, че от 1985 г. до края на 2007 г. - началото на 2008 г., със съпруга й Б. са живели в процесния апартамент. След това заедно с Д. купили друг апартамент, в който тя и Б. се преместили да живеят. С. е заявила пред съда, че между нея и съпруга ѝ не е имало уговорка този апартамент да остава в собственост на сина им Д. и снаха им Ц.. Не са обещавали на сина си, че апартаментът ще остане за него. След смъртта на Б. през 2008 г. тя е останала да живее в другия апартамент на [улица]. Процесното жилище било предоставено за ползване на Д. и Ц., тъй като апартаментът на [улица]се нуждаел от ремонт, а те били с малко бебе. През годините е посещавала семейството на сина си, като помагала в отглеждането на детето, водейки го на детска градина и на училище, когато снаха й Ц. била в чужбина по работа. След смъртта на Д. през 2018 г., Ц. и Б. имали желание процесният апартамент да остане за тях, но впоследствие Ц. променила решението си и пред ищците казала, че С. трябва да освободи апартамента на [улица]. От 01.09.2022 г. свидетелката е освободила апартамента и живее при дъщеря си Е.. Сочи, че покойният й съпруг Б. никога не е заявявал на никого, че процесното жилище остава за сина им Д.. Свидетелката З. Х. потвърждава, че С. Р. често е посещавала имота, за да помага в грижите за детето, докато снаха й е била в Англия. Свидетелката сочи, че е придружавала С. да взима Б. от детска градина. При тези фактически данни въззивният съд е приел за спорен въпросът дали процесният имот е придобит по давност от Д. и Ц., каквото възражение е въведено от ответниците по делото. След като се е позовал на ТР №1/2012 г. на ОСГК на ВКС, и установената практика на ВКС /решение № 19 от 28.01.2019 г. по гр. д. № 1298/2018 г., I г.о., решение № 32 от 08.02.2016 г. по гр. д. № 4591/2015 г., I г.о. и др./, съдът е посочил, че когато владението върху недвижим имот е установено чрез предаване от предишния съсобственик или владелец и няма данни фактическата власт да е отнета, действа презумпцията на чл. 69 и чл. 68 ЗС и се приема, че получилият владението владее имота изцяло за себе си, като при извършване на преценка дали един от наследниците е установил самостоятелна власт върху притежаван от общия наследодател недвижим имот, съдът следва да вземе предвид и наличието на предварителна уговорка приживе на наследодателя за предаване на владението. В случая най-късно от средата на м. юли 2007 г. наследодателят Б. Р. би могъл да предаде фактическата власт върху процесния апартамент на Д. и неговото семейство. За такава воля свидетелства съседката С., но не е установено такава воля да е изразена пред и от съпругата му С. Р.. Тя е заявила, че не е имало уговорки този апартамент да остане в собственост на Д. и съпругата му Ц.. При това положение няма как да се приеме за установено, че и двамата собственици Б. и С. са предали владението върху процесния имот на своя син. Не следва да се приеме и че предаването на владението е осъществено с конклудентни действия, само защото заедно със съпруга си С. е напуснала процесното жилище и двамата са заживели на друго място. Към момента на това предаване е приложима нормата на чл. 22 СК от 1985 г./отм./, съгласно която съпрузите имат равни права на владение, ползване и управление върху общите права и правата върху вещи. Докато трае бракът, никой от съпрузите не може да се разпорежда с дела, който бил получил от общото имущество след прекратяване на имуществената общност. Оттук следва, че Б. към 2007 г. не е могъл валидно да изразява воля по отношение на процесния недвижим имот, който е бил в режим на СИО, тъй като липсва съгласувана и обща воля на двамата съпрузи по отношение на общото имущество. Ето защо не може да се приеме, че владението върху процесния имот е предадено от предишните собственици. До 04.10.2008 г., когато е настъпила смъртта на Б. Р., не е текла придобивна давност нито в полза на Д. Р., нито на Ц. Р.. По отношение на периода след смъртта на Б. е установено, че неговият син Д. Р. като сънаследник е упражнявал фактическа власт върху целия процесен имот. Той е следвало да манифестира пред останалите съсобственици – Е. /негова сестра/ и С. /негова майка/ по явен и недвусмислен начин намерението си да свои имота. Това е следвало да стане с конкретни действия на отричане на правата на останалите сънаследници върху имота, които да са станали тяхно достояние. Съдът е приел, че такива действия от страна на Д. по отричане правата на останалите сънаследници не се установяват от доказателствата по делото. По него е установено, че С. Р. е имала ключ за апартамента, посещавала го е и се е грижила за своя внук, докато е бил по-малък, от което е направен извод, че посещенията на С. не са били отблъсквани нито от Д. Р., нито от Ц. Р. след смъртта му. Съдът е отбелязал, че дори тя да не е посещавала имота, както твърдят свидетелките С. и Д., то собственикът не загубва правото си на собственост поради неупражняване на фактическа власт върху имота. За неоснователен е преценен доводът на ответниците, че намерението за своене на процесното жилище е демонстрирано пред останалите съсобственици с извършения основен ремонт след смъртта на Б.. С тези аргументи, съдът е счел, че процесният делбен имот не е загубил съсобствения си характер, поради което същият следва да бъде допуснат до съдебна делба между страните по делото при квоти от 8/12 ид. ч. за Е. И. и Е. И. в режим на СИО, 2/12 ид.ч. за Е. И., 1/12 ид.ч. за Ц. Р. и 1/12 ид.ч. за Б. Р., с оглед сключения договор за покупко-продажба на идеални части между С. Р. и Е. И. по време на брака й с Е. И.. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. По поставения от касаторите въпрос относно начина, по който съдът следва да процедира при наличие свидетелски показания на лицата посочени в чл. 172 ГПК, е налице трайно установена практика на ВКС, според която съдът дължи обсъждане на всички доказателства по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, като мотивира кои кредитира. Съдът не може да основе изводите си на произволно избрани доказателства. Гласните доказателства, които щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване на евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Когато се ценят показанията на свидетел, възможно заинтересован от изхода на делото, съдът следва да подходи към тях със завишена критичност; да съобрази доколко те са повлияни от тази заинтересованост, съдържат ли вътрешни противоречия или неясноти и уклончивост относно определени факти или противоречия с останалите доказателства по делото. С решения №176/2011г. по гр.д.№759/2010г., ІІг.о., № 183/2017г. по гр.д.№ 4028/2016г., ІVг.о., № 65/2010г. по гр.д.№4216/2008г., ІVг.о., № 700/2010г. по гр.д.№ 91/2010г., ІV г.о. се приема, че при преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди дали е налице противоречие между тях, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да приеме за достоверно и по какви съображения. Следва да се вземе предвид и способността на свидетеля да възпроизведе в показанията си релевантните за делото факти, които е възприел непосредствено или пък логически ги е свързал при възприети други обстоятелства. Заинтересоваността на свидетеля може да се отрази както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда. Като преценява свидетелските показания и данните за заинтересованост, съдът следва да изложи съображения налице ли са основания да не се дава вяра на показанията на някой свидетел. Като преценява данните съдът може да приеме, че заинтересован свидетел може да е възприел вярно и добросъвестно да възпроизвежда релевантните факти, а свидетел, за когото няма данни за заинтересованост, да е възприел някои факти погрешно. И само ако счете, че свидетелските показания са достоверни като основани на непосредствени и верни впечатления, може да приеме определени факти за доказани. В настоящия случай въззивният съд подробно е обсъдил свидетелските показания по делото, като е посочил кои конкретни, релевантни за спора, факти приема за установени и кои не, съпоставил е свидетелските показания и с останалите приети по делото доказателства, съпоставил е показанията на свидетелите, като е изложил мотиви относно това кои кредитира. Съдът е приел за недоказано поддържаното от ответниците твърдение, че владението върху имота им е предадено от собствениците, като е анализирал подробно доказателствата по делото, вкл. гласните, от които не може да се приеме, че посоченото изявление на Б. Р. пред съседи /без присъствието на съпругата и сина му/ установява предаване владението върху имота. Даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос не е в противоречие с посочената практика на ВКС и не обосновава прилагане разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Вторият въпрос е решен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 173/15.03.2024 г. по гр.д. № 3303/2023 г., I г.о., в която се приема, че в случаите когато един имот принадлежи на двама съпрузи в режим на СИО, изявлението на единия от тях, че желае имотът да остане на едно от техните деца, не би могло да има за последица предаване на владението върху целия имот, нито на предаване на владението върху идеална част от този имот, тъй като имотът се съпритежава в неделима съсобственост. Изявлението на единия от съпрузите не обвързва другия съпруг. В подобна хипотеза, за да се приеме, че е налице предаване на владението, е необходимо изявление и на двамата съпрузи, които притежават имота в режим на СИО. В случая въззивният съд е приел, че Б. Р. макар и да е направил изявление, че процесният имот оставя на сина си Д. Р., той не може да ангажира волята на своята съпруга, доколкото имотът е притежаван в режим на СИО. Ето защо съдът въз основа на установените факти и обстоятелства е приел, че като са останали да живеят в процесното жилище /след раждането на сина им и преместването другаде на свекъра и свекървата/, Д. и Ц. Р. са останали държатели на имота и не са преобърнали държането във владение. Налице е предоставяне на ползването, а не предаване на владението върху имота. С оглед изложеното, предвид наличието на съдебна практика по посочения от касаторите въпрос, не е налице сочената хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира от касатора с доводи за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на въззивното решение. Тези твърдения не могат да се проверят в настоящото производство по чл. 288 ГПК. За да се проверят и да се направи извод за твърдяната неправилност на обжалваното решение, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. При този изход на спора в полза на ответниците по касация Е. Б. И. и Е. Д. И. следва да се присъдят направените разноски за настоящото производство, доколкото обаче до приключване на делото в настоящата съдебна инстанция не са представени доказателства за наличието им, същите не се дължат. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.