Определение № 1688 от 03.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4338/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. С. И., представляван от адв. Г. Г., срещу въззивно решение № 416/ 03.07.2024 г., постановено по възз. гр. д. № 376/2024 г. на Окръжен съд – Враца, с което след отмяна в обжалваната част на решение № 59/18.03.2024 г. по гр. д. № 692/2023 г. на Районен съд – Оряхово е отхвърлен предявеният от касатора против Районен съд – Козлодуй иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за заплащане на сумата 950 лв. - обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушаване правото на страната за разглеждане в разумен срок на гр. д. № 804/2022 г. на РС – Козлодуй. Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, с която е отхвърлен искът за разликата над 950 лв. до предявения размер от 5 001 лв. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си жалбоподателят поддържа, че на основание чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) могат ли да бъдат изключени следните случаи от периода, в който делата могат да бъдат разгледани и решени в разумен срок по смисъла на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ - отпуск на съдията, разглеждащ делото; съдебна ваканция; натовареност над средната за страната за конкретния съд; съдия от състава на съда заема длъжност административен ръководител на съда; незапълнен щат от съдии в конкретния съд; 2) може ли бъдещо несигурно събитие като евентуалното бързо разглеждане на дело от горна инстанция да компенсира нарушаването на правото на разглеждане на делото в разумен срок от предходната инстанция; 3) включва ли се в общия период на разглеждане на делото от първата инстанция целият период, от сезиране на съда до изпращането на делото на друга инстанция, при преценка за спазването на разумния срок за разглеждане на делото. Сочи се и основанието по чл. 280, ал.2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по жалбата – Районен съд – Козлодуй, в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване, а по същество - за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационното обжалване намира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 19.07.2022 г. е образувано гр. д. № 804/2022 г. по описа на Районен съд – Козлодуй по постъпила искова молба на И. И. срещу ОДМВР – Враца. Делото е разпределено на съдия-докладчик, който с разпореждане от същия ден е постановил изпращане на препис от исковата молба на ответника с указване на възможността по чл. 131 ГПК за подаване на писмен отговор. На 15.08.2022 г. ответникът е подал отговор, поискал е привличане на „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД като трето лице - помагач по делото и е предявил срещу него обратен иск. С определение от 30.09.2022 г. съдията - докладчик е оставил без движение предявения обратен иск и е дал указания на ответника да отстрани констатираните нередовности, което е сторено на 13.10.2022 г. С определение от 25.11.2022 г. съдът е конституирал „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД като трето лице – помагач на страната на ответника, приел е за съвместно разглеждане в условията на евентуалност предявения обратен иск и е постановил размяна на книжата по реда на чл. 131 ГПК с ответното по този иск дружество – „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД. На 25.01.2023 г. са подадени отговори от третото лице - помагач, както по предявения срещу него обратен иск, така и по първоначалната искова молба. С определение от 09.08.2023 г., постановено по реда на чл. 140 ГПК съдът се е произнесъл по доказателствените искания на страните, изготвил е проекта за доклад по делото и го е насрочил за разглеждане в о.с.з. на 19.09.2023 г. На проведеното на 19.09.2023 г. съдебно заседание са събрани всички допуснати доказателства и делото е обявено за решаване. Съдът е постановил решението си на 07.11.2023 г., като след това са подадени молби по чл. 248 ГПК и въззивна жалба срещу решението. От приетите по делото 7 бр. болнични листове е видно, че в периода до и след насрочване на делото съдията-докладчик е отсъствал от работа, поради ползване на отпуск за временна неработоспособност, както следва: от 06.12.2022 г. до 09.12.2022 г. - 4 дни; от 11.01.2023 г. до 18.01.2023 г. - 8 дни; от 13.03.2023 г. до 26.03.2023 г. - 14 дни; от 27.03.2023 г. до 15.04.2023 г. - 20 дни, от 16.04.2023 г. до 15.05.2023 г. - 30 дни, от 26.09.2023 г. до 29.09.2023 г. -4 дни и от 30.09.2023 г. до 04.10.2023 г. – 5 дни, т.е. общо - 85 дни. При тези данни, след анализ и обсъждане на събраните по делото доказателства и доводите на страните, въззивният съд е приел, че фактическият състав по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ не е осъществен. Посочено е, че по специалния ред на чл. 2б ЗОДОВ всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, причинени от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Доколкото се касае до вътрешноправно средство за реализиране на право, се съобразяват критериите, посочени в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, въз основа на които се преценява налице ли е допуснато нарушение - общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Освен това, тъй като се касае за право, защитено с чл. 6, § 1 от Конвенцията, следва да се отчита практиката на ЕСПЧ по автономно тълкуване на разпоредбата, поради което са приложими критериите и стандартите, установени в тази задължителна за националните съдилища практика. На тази база и с оглед посочените критерии, въззивният съд е взел предвид конкретните обстоятелства и специфики на производството – значението на делото за ищеца, респ. това, че спорът не е свързан с лишаването на страната от правото на труд и възможността да реализира трудов доход, а предмет на делото са претендирани като дължими допълнителни възнаграждения; обстоятелството, че спорът не подлежи на разглеждане по реда на бързото производство (чл. 310 и сл. ГПК); общият брой съединени главни и акцесорни искове; настъпилите усложнения във връзка с предмета и страните – привличане на трето лице - помагач и предявяването на обратен иск; отстраняване на нередовности по обратния иск; това, че разрешаваните правни въпроси са със значителна сложност; големия обем на представените и събрани доказателства, вкл. необходимостта от назначаване на съдебно-счетоводна експертиза; общата продължителност на производството от подаването на исковата молба до постановяване на първоинстанционното решение (1 година и 4 месеца). Предвид изложеното, въззивната инстанция е приела, че макар да е налице известно забавяне на съда в периода след размяната на книжа между страните и до постановяването на определението по чл. 140 ГПК, общата продължителност на първоинстанционното производство (до постановяването на съдебното решение) не е в нарушение на изискванията за разумен срок. Посочено е, че релевантна за обективната отговорност на държавата по чл. 2б ЗОДОВ е общата продължителност на съдебното производство, а не спазването или неспазването, само по себе си, на инструктивните срокове за извършване на отделни съдопроизводствени действия. В случая е допуснато забавяне при насрочването на делото, но останалите съдопроизводствени действия са извършвани ритмично (вкл. - по време на съдебната ваканция) и в разумни срокове, което е довело и до нормална обща продължителност на делото пред първата инстанция с оглед вида му и констатираните отклонения в съдебното производство по смисъла на Глава ХV и Глава ХVІ ГПК. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от страната предпоставки за селектиране на жалбата по формулираните в изложението въпроси. По приложението на чл. 2б ЗОДОВ, вр. чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС има създадена практика на ВКС, на която въззивното решение не противоречи. В тази практика е разяснено (вж. решение № 66/02.04.2015 г. по гр. д. № 5813/2014 г., III г. о., решение № 72/18.05.2017 г. по гр. д. № 3619/2016 г., III г.о., решение № 30/07.05.2019 г. по гр. д. № 2125/2018 г., IV г. о. и др.), че нормата на чл. 2б ЗОДОВ урежда специален ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, причинени от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право, предоставено с ЕКЗПЧОС, критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. В тази практика (вж. - Finger v. Bulgaria, Zmalinski v. Poland, Piatkowsky v. Poland, Scordino v. Italy, Obermeier v. Austria, Pretto and Others v. Italy, Capuano v. Italy, Surmeli v. Germany, Zimmermann and Steiner v. Switzerland и др.) последователно е приемано, че държавите са длъжни да организират съдебните си системи по такъв начин, че техните съдилища да могат да отговарят и на изискванията на чл. 6, § 1 от Конвенцията, включително - задължението да разглеждат делата в разумен срок. Те са отговорни за закъсненията, настъпили по причина на съдебни или други органи. Разумността на срока, в който е продължило едно дело се оценява с оглед конкретните обстоятелства по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на производството. При преценката си за разумността на релевантния период, съдът прилага три критерия: сложност на делото, поведение на страната и поведение на компетентните органи. Сложността на делото се преценя съобразно естеството на фактите, които следва да бъдат установени, броя на страните и свидетелите, нуждата да се проучат документи по делото, съединяването на делото с други дела, встъпването на други лица в процеса и всички други релевантни обстоятелства. За преценката на поведението на компетентните органи от значение са създадената организация и усилията им за ускоряване и приключване на производството. Общи забавяния, причинени случайно (внезапно) от пренатовареността на съда, могат да бъдат допуснати, ако не са продължителни, и когато властите са предприели съответните разумни мерки за разглеждане на делата с оглед на тяхната спешност и значимост (вж. - Zimmerman and Steiner, §§27-32; Pretto and others, §§30-37). Освен това, ЕСПЧ приема, че чл. 6, § 1 от Конвенцията е напълно автономен от начина, по който националното производство определя продължителността на процесуалните действия, респ. че нарушение на законови срокове не води непременно до нарушение на чл. 6 § 1 ЕКЗПЧОС (вж. - Khan v. the United Kingdom, §§34-40). Съгласно практиката на ЕСПЧ, не съществуват фиксирани срокове за нито един вид съдебно производство и всяка отделна ситуация се разглежда на принципа „случай-за-случай“, като преценката на „разумния срок” варира в зависимост от конкретните обстоятелства. Нормата на чл. 6, § 1 от Конвенцията изисква проверка на производството като цяло и от гледна точка на всички етапи и възможности, предоставени на жалбоподателя, а не оценка на отделни процедурни нарушения сами по себе си („per se“). Въззивното решение не е постановено в противоречие с тези правни разрешения. Решаващият съд е съобразил критериите, установени в практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС и в практиката на ВКС по приложението на чл. 2б ЗОДОВ, като след анализ и оценка на събраните по делото доказателства е приел, че в случая общата продължителност на производството пред Районен съд – Козлодуй не може да се квалифицира като „неразумен срок“ за разглеждането на делото. Единственото констатирано забавяне, допуснато при насрочване на делото в открито съдебно заседание, не се е отразило на общия разумен, според конкретните обстоятелства, срок за приключване на делото. В тази връзка е отчетено, че отговорността на държавата не е обусловена от конкретните причини за отделните забавяния и от това дали лицата от състава на съдебните органи са виновни или не за забавянето, но установения обективен факт - отсъствие от работа на съдията-докладчик поради ползване на отпуск за временна неработоспособност, респ. срока на отсъствието, не би могло да обоснове необходимост от предприемане на някакви административни мерки - преразпределение на делата на останалите съдии от съда, или командироване на съдии от други съдилища. Освен това, при прилагането на критерия за значение на делото за жалбоподателя, въззивният съд е посочил, че конкретното дело не е свързано с лишаване на страната от правото й на труд и получаване на трудово възнаграждение, поради което и с оглед на този критерий не може да се направи извод за неразумна обща продължителност на съдебното производство пред първата инстанция. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, също не се установява. Във фазата по селектиране на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, доводите на касатора не сочат за наличието на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи пряко от съдържанието му. Нормата на чл. 2б ЗОДОВ е приложена от въззивния съд според точния й смисъл и съдържание, вложени от националния законодател, и при съобразяване на стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ по тълкуването и приложението на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение