Определение № 3578 от 16.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1771/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. С. С. против решение № 104 от 24.01.2023 г. по гр. д. № 2615/2022 г. на Апелативен съд – София, осми граждански състав.

Ответникът по жалба – Прокуратура на Република България (ПРБ) не е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не взема становище.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 262428 от 18.07.2022 г. по гр. д. № 13415/2020 г. на Софийски градски съд, ГО, І-3 състав, е отхвърлен предявения от К. С. С. против ПРБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 ЗОДОВ над сумата от 2 000 лв. до присъдения размер от 25 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 144, ал. 3, предл. 1 вр. с ал. 1 НК, за което ищецът е бил оправдан с влязла в сила на 05.06.2017 г. присъда от 10.03.2017 г., постановена по НОХД № 8189/2017 г. по описа на Софийски районен съд, НО, 112 състав, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07.12.2017 г. до окончателното й изплащане и в полза на ищеца са присъдени разноски за въззивното производство.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е изследвал установените по делото обстоятелства от значение за определяне справедливия размер на обезщетението на неимуществени вреди от незаконното обвинение на ищеца в извършване на престъпление по чл. 144, ал. 3, предл. 1 вр. с ал. 1 НК, за които е оправдан с вляза в сила присъда. Приел е, че наказателното преследване срещу обвиняемия С. е продължило за периода от 23.07.2013 г. до 05.06.2017 г., т. е. 3 години, 10 месеца и 13 дни, което е счетено за неразумен срок за разглеждане и решаване на делото. Установил е, че ищецът е бил привлечен като обвиняем на 23.07.2013 г. за извършване на следното престъпно деяние: на 22.07.2013 г., около 12: 00 ч., до входа на стадион „Българска армия“, находящ се в [населено място], в парк „Б. градина“, се е заканил за убийство против личността на С. Д. М. с използване на там посочени думи, като това заканване би могло да възбуди основателен страх в него за осъществяването му – престъпление по чл. 144, ал. 3, предл. 1 във вр. с ал. 1 НК. На обвиняемия първоначално е била взета мярка за процесуална принуда – 72-часово прокурорско задържане по чл. 64, ал. 2 НПК, а в последствие му е определена от съда мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 1 000 лв. С влязла в сила на 05.06.2017 г. присъда от 10.03.2017 г., по НОХД № 8189/2015 г. на СРС, НО, 112 състав ищецът е бил признат за невиновен в извършването на престъпното деяние. Обсъдени са и са кредитирани като достоверни депозираните по делото свидетелски показания (на съпругата на ищеца) за търпените от пострадалия негативни психически изживявания в резултат на воденото срещу него наказателно производство, довели до това да бъде унил, притеснен и депресиран, да се затвори в себе си и да стесни социалния си кръг. Съобразено е също, че фактът на обвинението срещу ищеца станал публично достояние на обществеността чрез изнасяне на информация в печатните и електронните масмедии. Решаващият състав е отчел като релевантно за спора обремененото съдебно минало на ищеца и обстоятелството, че е бил признат за виновен в извършване на няколко престъпни деяния: 1) по НОХД № 258/1995 г. на Районен съд - Търговище - за извършено престъпление по чл. 343, ал. 2, б. "А", във вр. с ал. 1, б "Б" предл. 2 НК (присъдата е влязла в сила на 14.05.1996 г.); 2) по НАХД № 9677/2002 г. на СРС - за извършено престъпление по чл. 325, ал. 1 НК (решението по чл. 78а НК е влязло в сила на 12.04.2004 г.); 3) по НОХД № 3832/2012 г. по описа на СРС – за извършено престъпление по чл. 343, ал. 1 б. "б" предл. 2 вр. чл. 342, ал. 1 предл. 3 НК (с Определение, постановено в о. с.з. на 10.10.2013 г., е одобрено постигнатото споразумение, след като подсъдимият се е признал за виновен). При съобразяване на всички горепосочени обстоятелства – тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинение, неразумният срок, в който с оглед на фактическата и правна сложност на делото наказателното производство се е развило (близо 4 години на две съдебни инстанции), проведените съдебни заседания по делото, преживеният стрес и дискомфорт в социалното общуване, взетата мярка на процесуална принуда "прокурорско задържане за 72 часа", налагането на мярка за неотклонение "парична гаранция", публичното разгласяване на деянието, за което той е бил незаконно обвинен, изживяната потиснатост, породената угриженост, затвореност и вглъбеност, като тези факти в своята съвкупност са довели до психологически дискомфорт и страдания, второинстанционният съд е намерил, че справедливото (според постановките на ППВС № 4/1968 г.) заместващо обезщетение на ищеца за причинените му от незаконното обвинение неимуществени вреди възлиза на 2 000 лв. От значение за определяне на този размер е прието, че личността на ищеца е свързана с престъпни прояви, за които той е осъждан и една от тях е умишлено деяние, разкриващо правните признаци на престъпното хулиганство. Затова е направено съждение, че доброто име на ищеца на почтен и възпитан гражданин, който се придържа към установените в обществото правила на поведение, не е било засегнато с процесното обвинение във висока степен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава искане за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правни въпроси, за които твърди, че са обуславящи изхода по делото и даденото разрешение по тях е в противоречие с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава.

Горните въпроси имат следното съдържание (уточнено и конкретизирано от ВКС съгласно правомощията му, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС):

1. „Какво е съдържанието на понятието „справедливост“ и как се прилага обществения критерий по чл. 52 ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди от деликт?“ и

2. „Какви са правомощията на въззивния съд по чл. 269 ГПК?“

Поддържа се, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение противоречи на задължителната съдебна практика, намерила израз в раздел ІІ от мотивите към т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., в постановките по т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и с решение № 216/28.11.2014 г. по гр. д. № 1604/2014 г., решение № 213/29.01.2019 г. по гр. д. № 1066/2018 г., и двете по описа на III г.о. на ВКС (по първото питане) и с решение № 60/14.05.2019 г. по гр. д. № 2324/2018 г. на ВКС, IV г. о. (по второто питане).

Иска се достъп до касация и на основание чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част.

Касационно обжалване не следва да се допуска.

Повдигнатите въпроси осъществяват обща предпоставка за селекция на касационната жалба, тъй като обуславят изхода по конкретното дело, изводими са от решаващата воля на въззивния съд и са поставени в основата на неговата дейност по разрешаване на спора (вж. постановките на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Въпросите обаче не удовлетворяват допълнителната предпоставка от основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид отсъствие на твърдяното отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, на която страната се позовава по всеки един от тях.

С разясненията по т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. се определят критериите за понятието „справедливост“. Според там даденото обвързващо тълкуване това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В обжалваното решение тези правни разрешения са съобразени. Второинстанционният съд е обсъдил всички установени по делото обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезвредата на нематериалните вреди и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъденото обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство и тежестта на деянието, предмет на процесното незаконно обвинение срещу ищеца; неразумният срок, в който с оглед на фактическата и правна сложност на делото наказателното производство се е развило (близо 4 години на две съдебни инстанции), проведените съдебни заседания по делото, преживеният стрес и дискомфорт в социалното общуване, взетата мярка на процесуална принуда „прокурорско задържане за 72 часа“, налагането на мярка за неотклонение „парична гаранция“, публичното разгласяване на деянието, за което ищецът е бил незаконно обвинен, изживяната потиснатост, породената угриженост, затвореност и вглъбеност, като тези факти в своята съвкупност са довели до психологически дискомфорт и страдания. Отчетени са при определяне размера на обезщетението на засегнатите нематериални блага както противоправното поведение на ищеца, станало причина – в началния етап от разследването, за повдигане на обвинение спрямо него, така и обстоятелството, че с оглед на предходните му осъждания за извършени престъпни дейния (едно от които за непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващо явно неуважение към обществото), обективно доброто му име в обществото е било накърнено, поради което процесното незаконно обвинение не е довело до по - интензивни неблагоприятни психически последици от обичайните при провеждане на незаконна наказателна репресия. В обжалвания акт съдът обосновано е мотивирал наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и търпените неимуществени вреди – т.е. че вредите, за репарирането на които ответникът следва да носи отговорност, са причинени именно в резултат на незаконното обвинение - т. е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. В качеството си на съд по съществото на спора втората инстанция прави свои фактически и правни изводи, като по този начин потвърждава или не съответните фактически и правни заключения на първата инстанция, съответно потвърждава, изменя или отменя първоинстанционното решение, като пререшава този спор. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Както е изяснено в ТР № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. При оплаквания във въззивната жалба за допуснати процесуални нарушения от първостепенния съд, ако въззивният съд ги намери за основателни, не коментира това във въззивното решение, а отстранява пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото. Така е процедирал и въззивния съд, който е изследвал всички установени по делото обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и е разрешил спора с присъждане на дължимото такова според критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Дали това обезщетение е законосъобразно определено при данните по делото е въпрос на правилност на крайния съдебен акт, който порок обаче се проверява при разглеждане на жалбата по чл. 290 ГПК, но не и в етапа по нейното селектиране – по чл. 288 ГПК. Следва да се посочи също, че твърденията на касатора за необсъждане на негови оплаквания и доводи от значение за определяне размера на обезвредата, както и за неотчитане на факта, че лицето, спрямо когото е била насочена заплахата от ищеца (престъпното деяние, за което е било повдигнато обвинението) – с отправяне на думи, е публична личност, заемаща обществена длъжност в професионален футболен клуб „ЦСКА“ са по съществото си несъгласия с приетото от въззивния съд за установено и с правните му съждения.

Поради изложеното, достъп до касация по поставените от страната питания не може да се осъществи.

Неоснователно е и искането за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, обоснована с доводите, че е постановено в противоречие с материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. В практиката на ВКС последователно се застъпва разбирането, че очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища съдебни актове, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. ДВ, бр. 86/2017 г., не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия – т.е. порокът следва да е установим пряко от мотивите на обжалвания съдебен акт. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, без последното да съставлява особено тежък случай, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая твърдението на касатора за допусната от въззивния съд очевидна неправилност всъщност е изразяване на несъгласието му с изводите на съда по приложението на закона. Освен това, наличието на разглежданото селективно основание следва да се аргументира от касатора, тъй като това е негово задължение, което, при настоящата хипотеза, не е сторено.

В обобщение, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,