Определение № 43 от 07.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2523/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 264282/19.04.2021 г., подадена от В. Л. В. и Т. И. В., [населено място], чрез адвокати И. и П., срещу въззивно решение № 260083/09.03.2021 г. по гр. д. № 28/2021 г. на Окръжен съд - Пазарджик. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че решението е очевидно неправилно, както и че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Относно задължението на въззивния съд да се произнесе по наведените във въззивната жалба доводи и възражения, респективно какви са правмощията на въззивната инстанция по реда на чл. 236, ал. 2 ГПК при постановяване на съдебното решение; 2. Обвързана ли е държавата от съдебно решение по дело, по което страна е бил административен орган, представляващ държавния интерес, респективно кога държавата може да възразява срещу проведена реституция, след като предпоставките за реституция са били обект на проверка от съда; 3. Как се доказва, че един недвижим имот представлява балталък и какви доказателства могат да послужат за подобна преценка, респективно кога събраните доказателства са достатъчни, за да се приеме, че имотът е именно балталък. Ответникът по касация – държавата, представлявана от министъра на земеделието, е подал писмен отговор с твърдение, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С въззивното решение е потвърдено решение № 260078/16.10.2020 г. по гр. д. № 1187/2019 г. на Районен съд - Пещера, с което е отхвърлен предявеният от В. Л. В. и Т. И. В. срещу държавата, представлявана от министъра на земеделието, храните и горите, иск по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ответникът не е собственик на недвижим имот с идентификатор ***, с площ от 1005 кв. м. и недвижим имот с идентификатор ***, с площ от 1022 кв. м. по КККР на [населено място], одобрена със Заповед № РД-18-42/06.07.2010 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес на поземлените имоти: [населено място], язовир „Б.“ – зона „А“. Въззивният съд е приел, че с решение № 2295/02.12.2004 г. на ОСЗ - Батак е възстановено правото на собственост на наследниците на Б. Г. Г. върху ливада от 3,850 дка, седма категория, находяща се в строителните граници на курорта язовир „Б.“., м. Ц. Ч., при граници и съседи: изток- гора, запад - гора, север - път, юг- наследници на А. и Г. Н. и И. Б.. Решението е постановено, след като от един от наследниците е успешно проведено производство по реда на чл. 11, ал. 2 от ЗСПЗЗ, в което е установено правото на ищците да възстановят правата си върху този имот. В конкретния случай не са налице основания да се приеме, че държавата е обвързана от решенията, с които са възстановени правата на праводателите на ищците. Решението по чл. 11, ал. 2 от ЗСПЗЗ не е постановено в производство, в което може да се приеме, че е упражнен пряк съдебен контрол върху административен акт. Решението по чл. 11, ал. 2 от ЗСПЗЗ е декларативно и установително. Самата процедура по реституцията обаче представлява сложен фактически състав с крайно конститутивно действие. Необходимо е да се постанови следващо решение на ОСЗГ, придружено със скица, в което при спазване изискванията на ЗСПЗЗ да се определят земите, върху които се възстановява собствеността по отправеното заявление, като земята се конкретизира по вид, по размер и местонахождение. Самостоятелно решението на съда по чл. 11, ал. 2 от ЗСПЗЗ няма никакъв правен ефект, включително и за преценката дали са налице всички изискуеми от закона предпоставки за осъществяване на земеделската реституция. Г. Б. Г. и Т. Б. Г. са се снабдили с нотариален акт № 93/2005 г. в качеството си на наследници, на които са възстановени права по реда на ЗСПЗЗ, за правото на собственост върху ПИ с номер 1897 по плана на к. язовир „Б.“ с площ от 3850 кв. м. С нотариален акт № 97/2005 г. Т. Г. е прехвърлил на ищците своите права върху имота. Съсобствеността между ищците и Г. Г. е ликвидирана чрез извършване на доброволна делба от 24.10.2008 г., по силата на която ищците са придобили самостоятелно права върху УПИ с номер * с площ от 1000 кв. м. и УПИ * с площ от 1000кв. м., и двата по плана на курорта язовир „Б.“, с предназначение - за ИОВЗ и магазини в кв. 38. След изпълнението на административните процедури и извършване на разпоредителните сделки е възникнал спор за собственост между [община] и държавата по отношение на имоти, част от ДГФ, сред които в значителната си част попадат и имотите, придобити по описания начин от ищците. Установено е от събраните по делото писмени доказателства и експертни заключения, че имотите, предмет на иска, никога не са били земеделски земи. Тези имоти са били част от "балталъци", тоест държавни гори, върху които в интерес на населението е предоставено право на ползване на общините. Тези имоти никога не са губили тази си характеристика - на имоти част от ДГФ, и макар и в нарушение да са включени в устройствения план на курорта /което е станало едва през 1980 година/, това не би могло да доведе до трансформация на собствеността. Тези имоти не биха могли да са предмет на реституция по ЗСПЗЗ, тъй като не представляват земеделски земи, нито такива, които са загубили характера си на земеделски, но подлежат на реституция по този закон - чл.10 ЗСПЗЗ. Следователно, решението на ОСЗ е материално незаконосъобразно. Съдържанието на административния акт трябва да е в съответствие със закона и нормативните актове въз основа и в изпълнение на който е издаден. Не намират правна опора доводите за нищожност на решението, поради липса на подпис на един от членовете на комисията, с оглед разпоредбата на чл. 33, ал.6 ЗСПЗЗ, в редакцията и към момента на постановяване на решението. След като се касае за държавна собственост и то гора, част от държавен горски фонд, то този имот въобще не е подлежал на реституция, нито по реда, по който е извършена такава - ЗСПЗЗ, нито по реда за ЗВСЗГФ, като се има предвид § 5, ал.2 на ПЗР. Въззивният съд е изложил мотиви и по възприетото от него като поддържано при условията на евентуалност основание за правото на собственост върху процесните имоти от страна на ищците по отрицателния установителен иск – придобивна давност. Достигнал е до решаващия извод, че от събраните по делото доказателства, вкл.гласни, не е доказано владение върху имотите, осъществявано от ищците /и от праводателите им/. Посочил е, че доказателствата за владението са неубедителни, след като имотите въобще не са оградени, а ищците са видени няколко пъти да правят пикник там. След като имотите са държавна собственост, не могат да се придобият по давност. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т.3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал.2 ГПК независимо от предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не е налице соченото основание на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи за допуснати процесуални нарушения и неправилна преценка на доказателства.В тази връзка и соченото „неглижиране“ на влязлото в сила решение по чл.11,ал.2 ЗСПЗЗ не може да обоснове прилагане на основанието по чл.280,ал.2, предл.3 ГПК. Не се касае за порок, пряко установим единствено от съдържанието на обжалваното съдебно решение. Твърденията на касатора не могат да се проверят в производството по чл. 288 ГПК, защото за да се направи извод за твърдяната неправилност, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на производството по селекция на касационната жалба. В случая не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса и на сочените основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Процесуалноправният въпрос относно задължението на въззивният съд да обсъди всички доводи на страната, изложени във въззивна жалба не може да предпостави допускане касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е решен в противоречие практиката на ВКС, включително и задължителната, обективирана в посочените от касаторите тълкувателни решения и решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. Според тази практика въззивният съд е длъжен да обсъди всички доводи и възражения на страните в рамките на оспорената част на решението, както и релевантните за спора доказателства. В случая въззивният съд е извършил преценка на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и на всички доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора към нея, като в съответствие със задължителната практика на ВКС е формирал и изложил свои фактически и правни изводи по съществото на спора. Обсъдил е поддържаните от ищците доводи за обвързаността на държавата от решението по чл.11,ал.2 ЗСПЗЗ и правните последици на същото. Позовал се е на приетото с ТР №5/2011г., ОСГК, ВКС, според което е недопустимо упражняването на косвен съдебен контрол за нищожност на административен акт за възстановяване на земеделски земи и гори по предявен иск за собственост от или срещу държавата, когато върху него е упражнен пряк съдебен контрол. Реституцията на земеделски земи и гори се извършва по административен ред като органът, който е натоварен с възстановяването на правото на собственост, е общинската служба по земеделие. Производството се развива между административния орган и направилия искане за реституция. Когато държавата е страна в гражданско правен спор за собственост, произхождаща от реституция по ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ, тя не е обвързана от административния акт за възстановяване в случаите, когато този акт е постановен в едностранно административно производство. Когато върху акта на ОСЗ е упражнен контрол по чл.14,ал.3 ЗСПЗЗ или чл.13,ал.6 ЗВСЗГФ, то органът, издал административния акт /ОСЗ/ има качеството на страна по делото, наред с оспорващия акта. Решението на административния съд, постановено в производство на пряк съдебен контрол, е задължително за държавата и органите и, стопанисващи земите и горите от ДГФ, както и земеделските земи от ДПФ. Ето защо и с оглед чл.302 ГПК е недопустимо по предявен иск за собствеността гори и земеделски земи от или срещу държавата, гражданският съд да упражни върху него косвен съдебен контрол за нищожност и материална незаконосъобразност. Държавата е обвързана от съдебното решение за възстановяване правото на собственост върху земеделски земи и гори по реда на ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ. В тази връзка следва да се посочи, че и въпросът обвързана ли е държавата от съдебно решение по дело, по което страна е бил административен орган, представляващ държавния интерес, респективно кога държавата може да възразява срещу проведена реституция, след като предпоставките за реституция са били обект на проверка от съда, не може да предпостави допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Той е решен в съответствие с цитираното ТР №5/2011г., ОСГК, както и в съответствие с приетото в ТР№2/1996г., ОСГК, ВС относно предмета на иска по чл.11,ал.2 ЗСПЗЗ. Посоченото от касатора решение №103/2013г. по гр.д.№ 829/2011г. на ВКС, І г.о. не може да обуслави прилагане на основанието по чл.280,ал.1,т.1 ГПК, тъй като не може да се приеме за относимо. То разглежда хипотеза на реституция след проведено административно производство по чл.13, ал.6 ЗВСГЗГФ след обжалване на решението на ОСЗГ и с оглед постановките на ТР №5/2011г. приема, че държавата е обвързана от постановения съдебен акт, с който е приключило производството по чл.13,ал.6 ЗВСГЗГФ, в което съдът е извършил пряк контрол на административния акт, издаден от административния орган като част от структурите на държавата, с който първоначално е постановен отказ за реституция. В разглеждания случай въззивният съд е обсъдил решението, постановено в процедура по чл.11,ал.2 ЗСПЗЗ, и е посочил, че то е установително и с него се признава за установено, че ищецът има право на възстановяване на собствеността върху земеделска земя, т.е. че правоимащото лице има съдебно признато право на заявяване на земеделски имот за реституция пред ОСЗ. С решението на последната обаче по реда на ЗСПЗЗ е възстановен имот /включен в горското стопанство през 1930г./, имащ характеристиките на „балталък“, част от ДГФ и този имот не може да бъде предмет на реституция по ЗСПЗЗ. Третият въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касае пряко съществото на спора и обосноваността на правните изводи в обжалваното решение, възприетата фактическа обстановка, преценката и анализа на събраните доказателства и изисква установяване на конкретни факти. Ето защо същият не представлява основание за допускане на решението до касационно обжалване.Посоченото от касаторите в тази връзка решение №950/2010г. на ВКС разглежда спор за характеристиките на определен недвижим имот като „балталък“ с изследване на конкретните факти и доказателства по делото за установяването им, поради което не може да се приеме като относимо в хипотезата на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Следва да се има предвид, че в случая изводите на въззивния съд за характеристиките на процесните имоти са основани на заключенията на лесотехническата и геодезическа експертизи, неоспорени от страните, изготвени въз основа на приетите по делото доказателства /Лесоустройствен план от 1951г., Дефинитивен план, Градоустройствен план на Язовир „Б.“ и др./ и допълнителни проучвания. Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по заявеното в изложението към касационната жалба основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като правният въпрос трябва да е от значение за точното прилагане на закона - когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени /ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, т. 4/. В случая не са обосновани тези хипотези и липсва и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.Липсва искане от ответника по касация за присъждане на разноски в производството по чл.288 ГПК, поради което този въпрос не следва да се разглежда. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.