Определение № 3204 от 12.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 788/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

С постановено по настоящото дело Определение № 1834 от 11.06.2025г. е оставена без разглеждане касационната жалба на А. Г. С. против Решение № 1345 от 19.12.2024 г. по в. гр. д. № 3014/ 2023 г. на Апелативен съд – София в частта, с която след отмяна на Решение № 261059 от 07.08.2023 г. по гр. д. № 991/2021 г. на Софийски градски съд са отхвърлени като неоснователни предявените от настоящата касаторка срещу „Пиреос Недвижими Имоти“ ЕООД (със сегашно наименование „Сова пропъртис“ ЕООД), искове с правно основание чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД, вр. чл.141 ТЗ, вр. чл.286 ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 9 374 лв., претендирана частично от общо дължима сума в размер на 141 374 лв., представляваща възнаграждение по Договор за управление от 21.06.2019 г. сключен между страните, дължимо за периода от м. ноември 2019г. до 03. 12.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба - 25.01.2021г. до окончателното изплащане, както и за заплащане на лихва за забава върху главницата за незаплатено възнаграждение за месец ноември 2019 г. по Договор за управление от 21. 06.2019г. в размер на 1 101 лв., дължима за периода 30.11.2019г. - 25.01.2021г. Този акт на настоящия състав е потвърден с Определение № 2928 от 17.10.2025г., постановено по ч.т.д. № 1814/25г. по описа на ВКС, ІІ т.о.

В останалата част касационната жалба на А. Г. С., подадена чрез процесуален представител, е насочена против Решение № 1345 от 19.12.2024 г. по в. гр. д. № 3014/2023 г. на Апелативен съд – София в частта, с която след отмяна на Решение № 261059 от 07.08.2023 г. по гр.д. № 991/2021г. на Софийски градски съд са отхвърлени като неоснователни предявените от настоящата касаторка срещу „Пиреос Недвижими Имоти“ ЕООД (със сегашно наименование „Сова пропъртис“ ЕООД), искове с правно основание чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД, вр. чл.141 ТЗ, вр. чл.286 ЗЗД за заплащане на сума в размер на 44 000 лв., представляваща дължимо обезщетение в размер на четири месечни възнаграждения по Договор за управление от 21.06.2019г., дължимо при едностранно прекратяване на договора, на основание чл.9.5 от същия, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 25.01.2021 г. до окончателното изплащане, както и по чл.86 ЗЗД лихва за забава върху обезщетението в размер на 660 лв. за периода 03.12.2020 г. - 25.01.2021г.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна и уважаване на предявените искове, както и присъждане на направените разноски за всички инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК за достъп до касация. Поставени са следните въпроси, по отношение на които се твърди, че са формирали правните изводи на въззивния съд, а именно:

1. „Могат ли страни по договор за управление да сключат допълнително споразумение (анекс) за преуреждане и недължимост на възнаграждението към договора - не в писмена форма, а чрез конклудентни действия и дължимо ли е възнаграждението по договора в такъв случай ?“;

2. „Може ли да се предоговори правоотношение по договор за управление, в който е предвидена писмена форма за всички изменения и допълнения между страните, чрез изпращане на анекс по електронна поща ?;

3. „Могат ли да съществуват паралелно правоотношения по договор за управление за управител на едно търговско дружество и трудов договор за ръководна позиция (директор, началник) в друго търговско дружество, които са от една икономическа група, когато възнагражденията по двете позиции съвпадат ?“;

4. „Наличието на две отделни правоотношения (трудово с различна длъжностна характеристика и по управление - гражданско) на едно и също физическо лице с две отделни дружества от една икономически свързана група, с един и същ размер на възнаграждението, може ли да се тълкува като една и съща работа за едно също време и респ. като противоправен икономически резултат (неоснователно обогатяване) в полза на физическото лице ?“;

5. „Може ли със сделка между правни субекти, едно от които е едноличен собственик на дружество, управлявано по договор за управление от физическо лице - управител, да се реши да бъде привлечен управителят на работа по трудово правоотношение към трето лице (контрахент по сделката), макар и без съгласие на управителя да не получава възнаграждение, защото функциите се припокриват ? Това води ли автоматично до отпадане на правото на възнаграждение по договора за управление на управителя? Следва ли да се счита управителят за персонал на дружеството, което управлява ?“;

6. „Може ли въззивният съд самостоятелно да допуска съдебно-счетоводна експертиза по въпрос, който не е спорен между страните (получаването на възнагражденията, както и не е страна по делото третото лице по трудовото правоотношение), респ. процесуално нарушение ли е в контекста на разгледано и уважено непредявено право изключващо възражение на въззивника по делото, което не е обсъждано в хода на първоинстанционното производство, ясна индиция за което е, че въззивният съд е отменил хода по същество, за да допусне експертизата ?“.

По въпроси №№ 1,2 и 6 се сочи практика на ВКС, на която обжалваното решение противоречи, съответно цитирана, а по останалите въпроси №№ 3, 4 и 5 се поддържа допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, обоснована с довода, че отговорът по тях е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, доколкото по тези въпроси според касатора липсва практика на касационната инстанция.

Касаторът се позовава и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК - очевидна неправилност на обжалваното решение, аргументирано с довод за погрешност на извода на въззивния съд, че относимите за решаването на спора правоотношения по граждански и трудов договор са такива по извършване на една и съща работа, без обаче за това да са били ангажирани доказателства, освен неподписания анекс по мандатния договор и твърденията по делото, релевирани от позицията на ответната страна. Посочено е, че съдът напълно необосновано и в противоречие с чл.79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 286 ЗЗД е изключил изцяло отговорността на „Пиреос Недвижими имоти“ ЕООД за заплащане на възнаграждението по договора за управление.

Ответникът – „Сова пропъртис“ ЕООД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Изложени са съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира се присъждане на направените разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

В частта, с която се обжалва атакуваното въззивно решение за отхвърляне на претенцията за заплащане на сума в размер на 44 000 лв., представляваща дължимо обезщетение в размер на четири месечни възнаграждения по Договор за управление от 21.06.2019 г., ведно с лихва за забава в размер на 660 лв. за периода 03.12.2020 г. - 25.01.2021г., касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да достигне до обжалвания резултат, след собствен анализ на събраните по делото доказателства и доводи на страните, Апелативен съд – София е приел за установено, че страните по делото - А. Г. С. и „Пиреос Недвижими имоти“ ЕООД (понастоящем „Сова Пропъртис“ ЕООД) са били валидно обвързани от клаузите на Договор за управление от 21.06.2019 г., по силата на който дружеството възложило, а А. С. приела да изпълнява длъжността управител на „Пиреос Недвижими имоти“ ЕООД, с брутно месечно възнаграждение в размер на 11 000 лв. Въззивният съд е констатирал, че спорни между страните се явяват въпросите: действал ли е процесният договор за управление в периода - м. ноември 2019 г. - м. декември 2020 г. и дължимо ли е било възнаграждението по чл.8 от Договора за същото време от въззивника на въззиваемата. В тази връзка Апелативен съд – София е установил, че с отговора на исковата молба е бил представен препис от договор от 15.10. 2019г., сключен между „Булфина“ ЕАД (едноличен собственик на капитала на „Пиреос Недвижими имоти“ ЕООД) и третото лице „Резълут Асет Мениджмънт“ ЕООД, в който била включена клауза за привличане на персонала на „Пиреос Недвижими имоти“ ЕООД в „Резълут Асет Мениджмънт“ ЕООД; В изпълнение на тази клауза на 06. 11.2019г. А. С. сключила с „Резълут Асет Мениджмънт “ ЕООД трудов договор, регулиран от българското трудово законодателство, по силата на който приела да работи на осемчасов работен ден на длъжността „ръководител/началник сектор“ при същото месечно възнаграждение, както и по договора за управление от 21.06.2019г., а именно - 11 000 лв.; Сред задълженията, свързани със заеманата от нея длъжност, били посочени такива, които съвпадат с тези по договора й за управление и били относими към управлението на казуси, свързани с портфейла от имоти на бившата „Банка Пиреос България“ АД и съдебните действия по дела, възложени на „Пиреос Недвижими имоти“ ЕООД, „Мега Мол Русе“, „Б.“, „Б. България“ и „Булфина“, поради което съдът е приел, че сключеният трудов договор между А. С. и „Резълут Асет Мениджмънт“ ЕООД е бил в изпълнение на уговореното в рамковата сделка между „Пиреос Недвижими имоти“ ЕООД и „Резълут Асет Мениджмънт“ ЕООД, в т. ч. и за преназначаване на персонала на „Пиреос Недвижими имоти“ в „Резълут Асет Мениджмънт“ ЕООД; В съответствие с това бил изготвен и проект на Анекс № 1 към Договор за управление от 21.06.2019 г., сключен между „Сова пропъртис“ ЕООД и А. С., съгласно който било предвидено, че считано от 07.11.2019 г. С. ще изпълнява задълженията си по този договор без да получава възнаграждение от дружеството и без прилагане на клаузите на чл.5, чл.6 и чл.8 от сключеното съглашение. Не е споделен изводът в обжалваното решение за дължимост на претендираните вземания, до който първостепенният съд е стигнал след съобразяване, че посоченият Анекс № 1 към договора за управление от 07.11.2019г. не обвързвал страните по него, тъй като представеното хартиено копие не било подписано. В тази връзка въззивният съд е изложил, че първоинстанционният съд не е изпълнил задължението си да изтълкува отделните договори съгласно правилото на чл.20 ЗЗД, както и да обясни как е възможно едновременното съществуване на трудов и граждански договор (какъвто е този по чл.141, ал.7 ТЗ) при идентични задължения на А. С. по тях, идентично месечно възнаграждение, осемчасово работно време по трудовия договор, при съществуващата забрана за сключване на граждански договори и трудови договори с други работодатели (освен след предварителното писмено съгласие на работодателя), което било изрично посочено в чл.13.1 „Конфликт на интереси“ от сключения между въззиваемата С. и „Резълут Асет Мениджмънт“ ЕООД трудов договор. За установяването на този факт във въззивната инстанция е допусната и приета съдебно-счетоводна експертиза, от съдържанието на която е прието за установено, че А. С. е получавала трудово възнаграждение по КТ от „Резълут Асет Мениджмънт“ ЕООД за процесния период. С оглед на това и след тълкуване волята на страните в контекста на трите сделки - рамковата между „Пиреос Недвижими имоти“ ЕООД с „Резълут Асет Мениджмънт“ ЕООД, тази по управление между „Пиреос Недвижими имоти“ ЕООД и А. С., както и трудовата между „Резълут Асет Мениджмънт“ ЕООД и С., Апелативен съд – София е приел, че целта им е била А. С. да продължи да изпълнява задълженията си, но при промяна на правоотношението през м. ноември 2019 г. - от гражданскоправно (по ТЗ и ЗЗД) в трудовоправно (по КТ), при запазване на достигнатото месечно възнаграждение от 11 000 лв., както и при промяна на възлагащото работата лице - от „Пиреос Недвижими имоти“ ЕООД в „Резълут Асет Мениджмънт“ ЕООД. Приемането на противното, според съда, би обусловило извод за неоснователно обогатяване на ищцата - да получава за една и съща работа и за едно и също време, през което е вършила тази работа - два пъти месечни възнаграждения от по 11 000 лв. от две различни дружества и на две различни основания, при положение, че въззиваемата не отрича да е получавала трудовото си възнаграждение от 11 000 лв. от „Резълут Асет Мениджмънт“ ЕООД след м. ноември 2019 г. С тези мотиви въззивният съд е намерил исковете за неоснователни, т.е. включително и претенцията за заплащане на сума в размер на 44 000 лв., представляваща дължимо обезщетение в размер на четири месечни възнаграждения, предмет на допустимата част на касационната жалба.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Съгласно ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба от значение за изхода на спора един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280, ал.1 ГПК. В съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, от значение за изхода на спора са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, обусловили правната воля на съда. В мотивите на този акт на нормативно тълкуване е направено ясно разграничение между общото селективно основание и предвидените в чл.281,т.3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение. Прието е, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалваното решение и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд.

След съобразяване с възприетото в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС настоящият състав намира, че по начина, по който са формулирани, въпросите не удовлетворяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, поради следното:

Първият въпрос не съответства на обективираната в решението воля на съда, който при обосноване на извода за промяна на правоотношението от гражданскоправно в трудовоправно (по КТ), не се е позовавал на конклудентни действия, т.е. на факти, индициращи волеизявление, а на сключен между ищцата и „Резълут Асет Мениджмънт“ ЕООД трудов договор в изпълнение на уговореното в рамковата сделка между ответното дружество и „Резълут Асет Мениджмънт“ ЕООД, в т. ч. и за преназначаване на персонала на първото във второто дружество. Аналогични са съображенията и по втория въпрос, тъй като въззивният съд не се е произнасял за това, дали е възможно предоговоряне на правоотношение по договор за управление, в който е предвидена писмена форма за всички изменения и допълнения между страните, чрез изпращане на анекс по електронна поща. Както се посочи по-горе, решаващ за изхода от спора е изводът на съда за промяна в правоотношението между страните по делото с оглед сключения трудов договор с трето за спора лице, както и за невъзможност едновременно да съществуват трудов и граждански договор (какъвто е този по чл.141, ал.7 ТЗ) при идентични задължения на А. С. по тях, идентично месечно възнаграждение, при наличие на забрана за сключване на граждански договори и трудови договори с други работодатели. Въззивният съд не е излагал съображения за необходимостта от допълнително споразумение между страните за предоговоряне на правоотношението и за формата му, в който смисъл са първите два въпроса. Следващите два въпроса №№ 3 и 4 са по правилността на обжалваното решение, по която ВКС не се произнася в селективната фаза на касационното производство. Отговорите на същите предполагат обсъждане на доказателства, преценка и съпоставяне на клаузи в договори, което е правомощие на касационната инстанция при разглеждане на спора по същество по реда на чл.290 ГПК при допуснат касационен контрол. Петият въпрос е хипотетичен и не кореспондира с конкретен правен извод на въззивния съд, обусловил изхода на разрешения с обжалваното решение правен спор. Последният шести въпрос също не удовлетворява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК съгласно задължителните указания на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Щом според касаторката няма спор за това, че за процесния период е получила възнаграждения по сключения трудов договор, обстоятелството дали въззивният съд е допуснал процесуално нарушение чрез служебното събиране на доказателства, с които е установено същото обстоятелство, е въпрос без каквато и да е значение за изхода от правния спор.

Неустановяването на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно основание да се откаже искания достъп до касационно обжалване на въззивното решение, поради което съдът не дължи прознасяне по допълнителните селективни основания.

Не е налице и самостоятелното основание по чл.280, ал.2,предл.3 ГПК. Очевидно неправилно би било съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, ако въззивният съд е приложил отменен закон, ако е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика, каквито в случая не се установяват. Твърденията, с които е аргументирано основанието по чл.280, ал.2,предл.3 ГПК, не обосновават нито една от примерно изброените хипотези на очевидна неправилност.

С оглед изхода от спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на 2 620.80лв., представляващи адвокатско възнаграждение с ДДС, за заплащането на което е представено пл.нареждане от 13.03.2025г.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК