Определение № 794 от 22.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1784/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Г. Р. от [населено място] срещу въззивно решение № 412 от 05.12.2022 г. по в. гр. д. № 398/2022 г. на Софийския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 61 от 16.02.2022 г. по гр. д. № 727/2020 г. на Самоковския районен съд и вместо него, по предявените от Ц. Т. Я. против И. Г. Р., М. Г. Г., И. Х. Ц. и И. Х. Г. искове с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, е признал за установено, че наследодателят на ищцата Н. З. Г., починал на 18.03.1978 г., към момента на обобществяването на земята е бил собственик на земеделски имот – нива с площ от 8,000 дка, в землището на [населено място], общ. С., м. „С.“, който имот понастоящем представлява поземлен имот с идентификатор *** по КККР, а съгласно отразеното в скица-проект /л. 96 от делото/ към заключението на вещото лице инж. К. Д., неразделна част от решението, имотът е означен с проектен номер „*.*“, оцветен в червен цвят и ограничен между точки „1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 1, 20“. По делото е установено, че ищцата в първоинстанционното производство Ц. Т. Я. е наследник по закон на Н. З. Г., починал на 18.03.1978 г., бивш жител на [населено място], общ. С.. Ответниците са наследници на Д. Х. Р., починал на 28.06.1977 г. Със заявление вх. № 441/17.01.1992 г. А. Н. З., в качеството си на наследник на Н. З. Г., е заявил за възстановяване земеделски земи в землището на [населено място], Софийска област, както следва: ливада от 10 дка в местността „Н.“, ливада от 8 дка в м. „Н.“ и ливада от 8 дка в м. „С.“. С решение по протокол № 1ПР/12.04.1994 г. на ПК - Самоков са признати за възстановяване на Н. З. Г. ливади с площ от 3,5 дка в местността „С.“ и ливади с площ от 8 дка в м. „Н.“, като е отказано възстановяване на 4,5 дка в м. „С.“ и 10 дка в м. „Н.“. С решение № 209 от 06.08.2015 г. по гр. д. № 154/2015 г. на Самоковския районен съд, влязло в сила на 02.09.2015 г., по жалба на Ц. Т. Я. е отменено решението на поземлената комисия в частта, с която на наследниците на Н. З. Г. е отказано възстановяване на правото на собственост в съществуващи /възстановими/ стари реални граници върху земеделски земи в землището на [населено място] – ливада с площ от 10 дка в м. „Н.“ и ливада с площ от 4,5 дка в м. „С.“ и преписката е изпратена на ОСЗ – Самоков за постановяване на решение по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ. С решение № 1Пр/12.02.2016 г. на ОСЗ – Самоков са възстановени на наследниците на Н. З. Г. в съществуващи стари реални граници ливада с площ от 10 дка в землището на [населено място], м. „Н.“, ливада с площ от 8 дка в м. „Н.“ и ливада с площ от 8 дка в м. „С.“. Съгласно удостоверение изх. № 63/ 07.07.2014 г. на кметство на [населено място] по емлячния регистър от 1949 г. на името на Н. З. Г. има записани в землището на [населено място] ливада с площ от 16 дка в м. „Н.“ и ливада с площ от 8 дка в м. „С.“. Според удостоверение на кметството на [населено място] по основната данъчна книга от 1957 г. на името на Н. З. Г. има записана ливада в м. „Н.“ с площ от 10 дка, ливада в м. „Н.“ с площ от 8 дка и ливада в м. „С.“ с площ от 8 дка. С решение № 25-18/02.08.2017 г. на ОСЗ – Самоков и съгласно направените измервания на земята /чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ/ е възстановено правото на собственост на наследниците на Н. З. Г. в съществуващи /възстановими/ стари реални граници на ливада от 9,990 дка в м. „Н.“, представляващ поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], при посочени граници и съседи. С решение № 25-18/23.10.2019 г. на ОСЗ – Самоков и съгласно направените измервания на земята /чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ/ е възстановено правото на собственост на наследниците на Н. З. Г. в съществуващи /възстановими/ стари реални граници на нива от 8,034 дка в м. „С. “, представляваща поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], при посочени граници и съседи. С решение № 25-18/06.03.2020 г. на ОСЗ – Самоков и съгласно направените измервания на земята /чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ/ е възстановено правото на собственост на Н. З. Г. в съществуващи /възстановими/ стари реални граници на нива с площ от 8 дка в м. „С.“, представляваща поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], при посочени граници и съседи. От удостоверение изх. № 8/26.01.2021 г., издадено от кмета на [населено място], е установено, че м. „С.“ и м. „Р.“ са различни местности и имотът от 8 дка, възстановен на наследници на Н. З. Г., съществува по регистъра на земеделските имоти от 1957 г. на [населено място] на негово име. Според удостоверение изх. № 80/14.01.1992 г. на кметство [населено място] на името на Д. Х. Р., бивш жител на селото, има внесена земя /ниви, градини и ливади/, между които – ливада с площ от 2,7 дка в м. „С.“ и ливада с площ от 2,7 дка в м. „Р.“ в землището на [населено място]. С решение № 31-819 от 07.08.2012 г. на ОСЗ - Самоков е възстановено правото на собственост на наследниците на Д. Х. Р. в съществуващи стари реални граници на нива с площ от 2,7 дка в м. „С.“, представляваща имот № * по картата на землището при посочени граници, и нива с площ от 2,7 дка в м. „Р.“, представляваща имот № * по картата на землището, при посочени граници и съседи. По силата на договор за доброволна делба от 14.12.2020 г., вписан в Служба по вписванията – Самоков с вх. рег. № 2992, акт № 25, том II, И. Г. Р. е получил в дял имот с идентификатор ***, с площ от 2700 кв. м и имот с идентификатор *** с площ от 2700 кв. м, находящи се в землището на [населено място], които имоти са съседни, идентифицирани са от него съгласно съставен за това протокол, и се намират в м. „С.". От заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза е установено, че част от нива от 8 дка с идентификатор ***, находяща се в м. „С.“, в землището на [населено място], определена с графични точки № 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 20, 18, 19, 1 попада върху имот с идентификатор ***- земи по чл. 19 ЗСПЗЗ, с площ от 5208 кв. м. Част от нива от 8 дка, определена с гранични точки № 12, 13, 17, 18, 20, 12, попада върху имот с идентификатор ***, с площ от 2700 кв. м, който е възстановен на наследниците на Д. Х. Р.. Част от нива с площ от 8 дка, определена с гранични точки № 13, 14, 15, 16, 13, попада върху имот с идентификатор *** - земи по чл. 19 ЗСПЗЗ, с площ от 92 кв. м. Имот с идентификатор *** по КВС попада върху имот с идентификатор ***, с площ от 5,4 дка. Поземлен имот с идентификатор *** е образуван от имот *.*. Съгласно скиците, извадки от КВС от 2006 и от 2012 г., имот № *.* и имот № *.* са съседни и се намират в м. „С.“. В протокол за идентифициране на неприпознати имоти от И. Г. Р. са показани границите на поземлен имот с идентификатор ***, нанесен в КВС. По представена извадка 2 от КВС от 2012 г. поземлен имот с идентификатор *** попада изцяло в поземлен имот с идентификатор ***, показан в извадка 1 от КВС от 2006 г. Имот с идентификатор *** с площ от 2,7 дка е идентичен по своята площ с имот с идентификатор *** по КВС. От показанията на свидетелите Д. Н. Г. и Х. А. В. е установено, че Н. Г. е имал имот преди масовизацията в землището на [населено място], с площ от около 7-8 дка, с неправилна Г-образна форма, граничещ с имота на Д. Г. и дупнишкия път. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че правен интерес от иск по чл. 14 ал. 4 ЗСПЗЗ е налице при висящо административно производство по чл. 14, ал. 1-3 ЗСПЗЗ или при възможност да бъде образувано; при окончателно решение за възстановяване на собствеността в реални граници или за обезщетяване на собствениците по реда на чл. 10б ЗСПЗЗ, както в настоящия случай, при които и двете страни имат възстановени по реда на ЗСПЗЗ имоти, но ищцата твърди, че възстановеният в реални граници имот на ответниците е бил собственост на нейния наследодател към момента на образуване на ТКЗС. В тази хипотеза следва да се установи кому принадлежи правото на възстановяване в тези пространствени предели като се използват съществуващи на място топографски знаци или стари карти, чрез които да се установят възстановимите граници. Посочено е, че в настоящия случай следва да се разгледа само спорът за местоположението на имотите на страните, тъй като те не спорят за принадлежността на правото на собственост, което им е признато с решения на административния орган по земеделска реституция. Двете страни твърдят, че определен участък от терена е идентичен с притежаваните от техните наследодатели имоти, тъй като и на двете страни е признато право за възстановяване и положително приключило производство с нанасяне на реалните граници на имотите, поради което основният спорен въпрос по делото се свежда до някогашното местоположение на реституираните земеделски имоти. Позовавайки се на практиката на ВКС, въззивният съд е приел, че изброените в чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ писмени доказателства за доказване правото на собственост са допустими и в настоящото производство, както и че при липсата на доказателства, който да оборват удостовереното в опис-декларация от 1957 г., следва да се приеме, че това доказателство установява принадлежността на спорното право в патримониума на наследодателя на ищцата, респ. че същият е притежавал нива от 8 дка, находяща се в м. „С.“, в землището на [населено място] /имот с идентификатор ***/, част от която попада върху имот с идентификатор *** - земи по чл. 19 ЗСПЗЗ, с площ от 5208 кв. м, а друга част от нея попада върху имот с идентификатор ***, с площ от 2700 кв. м, който имот е възстановен на наследниците на Д. Х. Р.. Тъй като съгласно приложените скици проекти, издадени от ЕТ „Геосад-Г.Ш.“, двата имота на И. Г. Р. от по 2,7 дка, идентифицирани от него, са посочени като съседни в м. „С.“, а по делото е установено, че м. „Р.“ се намира на друго място, съдът направил извод, че не е възможно възстановените имоти на ответниците да се намират един до друг /да са съседни/ при положение, че се намират в две различни местности и няма данни тези местности да са съседни. По тези съображения въззивният съд е приел, че към момента на обобществяването на земята процесния имот е принадлежал на наследодателя на ищцата, респ. че предявеният иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е основателен. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Относно задължението на съда да обсъди всички допустими и относими доказателства и начина, по който се оценяват доказателствата; може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, твърдения и доводи, без да обсъди и изложи съображения защо отхвърля част от тях като недостоверни или неоснователни“, и 2. „Възможно ли е в спор по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ точното местоположение на имоти към момента на обобществяването да бъде решаван, изследвайки местоположението и състоянието на възстановените имоти, още повече когато възстановяването е извършено чрез предоставяне на общински имот“. Поддържа се, че първият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, а вторият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Релевира се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната страна по жалбата Ц. Т. Я. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение в частта му по допускане на делбата, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е решен в съответствие с практиката на ВКС, включително и посочената от касатора /ТР № 1/2000 г. на ОСГК, т. 19; решение № 42 по гр. д. № 5488/2013 г., IV г. о., и др./, според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, тъй като в случая въззивният съд се е произнесъл именно по този начин, като е обсъдил събраните по делото доказателства относно релевантните факти, както и доводите и възраженията на страните, и е направил и самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Дадените с т. 2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС разяснения не се отнасят до поставения въпрос, поради което позоваването на противоречие с тях е също неоснователно, като само за пълнота на изложението следва да се посочи, че визираните в нея предпоставки за служебно назначаване от въззивния съд на експертиза не са били налице. Вторият поставен въпрос е по съществото на материалноправния спор между страните, предпоставящ обсъждане на събраните доказателства и на конкретните обстоятелства по делото, респ. същият не съставлява материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който да предпостави допустимостта на касационното обжалване, а освен това в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсват доводи за наличието на визираните в т. 4 на цитираното тълкувателно решение предпоставки, а именно за обосноваване на значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането му от касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по прилагането й или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, които в случая не са налице. Обжалваното решение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно. Във фазата по селектиране на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая изложените от жалбоподателя аргументи не сочат за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от самото решение, а по формулираните в изложението въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като при постановяването му е съобразен точният смисъл на приложимия закон и относимата съдебна практика на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответницата по касация Ц. Т. Я. заплатените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 1500 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,