Определение № 697 от 11.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2574/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „В & ВГД оранжерии Петрич“ ООД /н./ против определение № 1744 от 01.07.2025 г., постановено от Апелативен съд - София по в.ч.гр.д. № 1082 по описа на съда за 2025 г. С атакуваното определение е потвърдено определение № 900524 от 12.12.2024 г., постановено от Окръжен съд - Благоевград по т.д. № 76/2020 г., с което е оставена без уважение, като неоснователна, молба по чл. 248 ГПК от частния касационен жалбоподател „В & ВГД оранжерии Петрич“ ООД /н./, за изменение на постановеното по т.д. № 76 по описа за 2020 г. на Окръжен съд – Благоевград, определение № 900281 от 29.05.2023 г., с което е прекратено производството по делото, поради извършен отказ от иска от страна на ответника /той и частен касационен жалбоподател/ в частта му, с която „В & ВГД оранжерии Петрич“ ООД /н./ - ищец в производството, е осъдено да заплати по сметка на Окръжен съд – Благоевград, сумата 747 110,34 лв. държавна такса. Оплакванията на жалбоподателя са за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради незаконосъобразност и необоснованост, като се претендира отмяната му. Твърди се, че изводът на съда, че са налице основания ищецът да бъде осъден да заплати държавна такса, е неправилен. Изцяло се споделят изразените в особеното мнение към обжалвания съдебен акт правни аргументи в защита на тезата за недължимост на държавната такса в конкретния случай. В изложение на основания за допускане на касационно обжалване жалбоподателят формулира следните въпроси, които според него са включени в предмета на спора и са обусловили правната воля на съда: 1/ „В случай че производството по чл. 694 от ТЗ не приключи с разрешаване на спора по същество, следва ли страната да бъде осъдена да заплати държавна такса по смисъла на чл. 694, ал. 7 от ТЗ?“ 2/ „Ако ищецът по иск по чл. 694 от ТЗ направи отказ от иск, следва ли да се ангажира с отговорност за разноски, с оглед че производството не е разгледано по същество?“ 3/ „Съобразявайки определение № 1409 от 12.05.2025 г. по к.ч.т.д. № 746/2025 г. на ВКС, ТК, I ТО и нормата на чл. 60, ал. 1 от Конституцията на Република България, доколкото чл. 694, ал. 7 от ТЗ предвижда единствено ангажиране на отговорност за разноски за ищеца при отхвърляне на иска, следва ли при отказ от иска съдът да осъди ищеца да заплати държавна такса?“ 4/ „При своевременно преустановяване на незащитимо оспорване (отказ от иск), не следва да ли изводимата от правилото условност на задължението за държавна такса да бъде недължима?“ 5/ „С оглед на факта, че единствено с решението си по съществото на спора съдът осъществява правораздавателната си функция, при липса на решаване на спора по същество, следва ли да се прилага правилото за задължение за заплащане на редуцираната държавна такса?“ Твърди се, че поставените въпроси са от значение за развитие на правото, поради което е налице хипотезата по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. В писмен отговор, подаден от В. С. - синдик на дружеството-жалбоподател, изцяло се поддържат основанията за неправилност на обжалвания съдебен акт, посочени в частната касационна жалба. Не е подаден отговор от „Корпоративна търговска банка“ АД /н./. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, констатира, че частната касационна жалба е допустима, като подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК съдебен акт и в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 ГПК. За да се произнесе, настоящият състав взе предвид следното: За да достигне до своите правни изводи, въззивният съд е съобразил следните обстоятелства по делото: с определение № 900281/29.05.2023 г. по гр.д. № 76/2020 г. на Благоевградски окръжен съд е прекратено производството по делото, като първоинстанционният съд е приел за наличен отказ от предявен иск по чл. 694 ТЗ, и при позоваване от страна на съда на определение № 90 от 19.02.2019 г. по ч.т.д. № 124/2019 г. по описа на ВКС, I ТО, в тежест на ищеца е възложена процесната държавна такса в размер на 747 110,34 лв. С молба от 23.06.2023 г. „В & ВГД ОРАНЖЕРИИ ПЕТРИЧ“ ООД (н.) е поискало изменение на определението в частта за разноските с довод, че производството е прекратено, а спорът не е решен по същество, поради което и не дължи заплащането на държавна такса. За да отхвърли молбата за изменение на прекратителното определение в частта за разноските, първоинстанционният съд се е позовал на практика на Върховния касационен съд, за приложимост в случаите, като процесния, на нормата на чл. 78, ал. 4 ГПК, по силата на препращащата норма на чл. 621 ТЗ. Мнозинството от състава на въззивния съд е приело, че постановеното първоинстанционно определение точно възпроизвежда цитираното разрешение на поставения за разглеждане въпрос. Споделено е утвърденото разбиране, че нормата на чл. 694, ал. 7 ТЗ не урежда въпроса за дължимостта на държавна такса при прекратяване на съдебното производство, без спорът да е разгледан по същество, поради което приложение следва да намери общото правило. Според общото правило необосновано предизвиканият съдебен спор поражда отговорност за разноски, включваща и задължението за заплащане на следващата се държавна такса според изхода на спора. При прекратяване на производството по делото (без оглед на причината за това) ищецът носи отговорност за сторените разноски, а следователно и за дължимата държавна такса, предварителното внасяне на която в случая е отложено /чл. 694, ал. 7 ТЗ/, с оглед вида на предявения иск. В подкрепа на тази теза въззивният състав се е позовал на следната практика на ВКС: определение № 90 от 19.02.2019 г. на ВКС, ТК, I ТО и цитираната в него практика, както и определение № 310 от 12.07.2022 г. по ч.т.д. № 1301/2022 г. на ВКС, ТК, I ТО. В случая съдът е приел, че производството е инициирано от несъстоятелния длъжник, а приключването му - макар и с прекратително определение, го задължава да заплати и дължащата се държавна такса. Така мотивиран, апелативният съд е потвърдил първоинстанционното определение, обжалвано пред него. Обжалваното пред настоящия състав въззивно определение е постановено с особено мнение на съдията-докладчик по делото, в което същият е изложил, че не споделя възприетото от мнозинството от състава, според изготвилия особеното мнение съдия - разширително тълкуване на чл. 694, ал. 7 ТЗ, в каквато насока в особеното мнение са изложени подробни съображения. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд определение. Частният касационен жалбоподател се позовава на наличието, по отношение на поставените от него въпроси, на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, която в случая не е налице. Поначало обосноваването наличието на сочената хипотеза с твърдения, че поставените въпроси са от значение за развитие на правото, противоречи на разрешенията в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., съобразно които точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Според същите задължителни за съдилищата разрешения в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., въпросът, разрешен в обжалвания въззивен акт, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая по поставените от частния касационен жалбоподател въпроси е налице последователна и еднопосочна практика на касационната съдебна инстанция /дори цитираното от самия жалбоподател в жалбата и изложението му, определение № 1409 от 12.05.2025 г. по к.ч.т.д. № 746/2025 г. на ВКС, ТК, I ТО, е не в поддържания от него, а в противен смисъл/, посочена от първоинстанционния съд в определението му и споделена от мнозинството от въззивния състав в обжалваното пред настоящата инстанция въззивно определение. Същата практика, обективирана в определение № 90 от 19.02.2019 г. на ВКС, ТК, I ТО и цитираната в него практика, както и определение № 310 от 12.07.2022 г. по ч.т.д. № 1301/2022 г. на ВКС, ТК, I ТО., се споделя от настоящия касационен състав и доколкото по отношение на нея не са налице визираните в задължителната практика на касационната инстанция, основания за изоставянето и/или промяната й, наличието й изключва приложението на поддържаното от жалбоподателя основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, поради което и такова обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховният касационен съд, ТК, състав на Второ търговско отделение