Определение № 50499 от 29.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1597/2022 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 265097/27.07.2021 г. по в. гр. д. № 15921/2019 г. Софийският градски съд е потвърдил решение № 172018/22.07.2019 г. по гр. д. № 24214/2017 г. на Софийския районен съд в частта, с която е признато за установено по иск с правно основание чл. 108 ЗС по отношение „Софийски имоти“ ЕАД и П. Н. А., че Ц. Г. Г., М. Г. М., З. В. А., Л. В. Б., Е. Н. В. и В. А. Ц. са собственици на реална част с площ от 1 663 кв. м. от ПИ с идентификатор .............по КККР на [населено място] с площ на имота 2 878 кв. м., която реална част е по контура на точки 1-2-3-4-5-6-1 на комбинираната скица - приложение 3 на съдебно-техническа експертиза на л. 303, която да се счита неразделна част от решението, при квоти: по 1/6 ид. ч. за Ц. Г. Г., М. Г. М., З. В. А. и Л. В. Б., 3/12 ид. ч. за Е. Н. В. и 1/12 ид. ч. за В. А. Ц., и ответниците са осъдени да предадат на ищците владението описаната част.

Касационни жалби срещу въззивното решение са подадени от ответниците по исковете, които искат то да бъде отменено като неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

От ответниците по касация - ищци по делото, са подадени отговори, че касационното обжалване не следва да се допуска.

Отговор на касационната жалба, подадена от „Софийски имоти“ ЕАД, е подал и ответникът по исковете П. Н. А., който счита същата за основателна.

При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г.о., намира следното:

Ищците, които са наследници по закон на В. Г. И. /В. Г. И. според представеното по делото удостоверение за идентичност на имена/, основават претенциите си за собственост на основание реституция по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, а ответникът „Софийски имоти“ основава правото си на собственост на апорт на спорния имот в неговия капитал от Столична община, евентуално- на придобивна давност. Ответникът П. А. са позовава на договор за наем, сключен с първия ответник.

С влязло в сила на 05.01.2016 г. решение № 7939/19.11.2015 г. по в. гр. д. № 986/2011 г. на Софийския градски съд са уважени искове, предявени по реда на чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ от ищците и по настоящото срещу Столична община, за собственост на реална част от УПИ......... от кв. 1 по ЧИЗРП на м. Н. „К.“ - Първа част от 1999 г., при граници на парцела: север - [улица], юг - улица, запад - УПИ ..........., която е оцветена в жълт цвят по точки 1-2-В-4-3-Д-5-7-6-1 на скицата към заключението на тройната експертиза. Исковата молба, по която е било образувано това дело, е подадена на 22.01.2003 г. Общината е основала правото си на това, че е придобила имота чрез отчуждително производство.

Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 298, ал. 2 ГПК влязлото в сила решение има действие и за наследниците на страните, както и за техните правоприемници. В случая не се спори, а и се установява, че дружеството-ответник е правоприемник на Столична община. Наред с това въззивният съд е намерил, че собствеността върху процесния имот с идентификатор .............в лицето на наследодателя на ищците е установена освен от н. а. № ........../26.02.1937 г., който е представен с исковата молба по настоящото дело и по това по исковете по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, така и от останалите писмени доказателства, както и от заключенията на съдебно-техническата експертиза. Така, установена е идентичност между имота, предмет на иска по предходното дело, и процесния имот с идентификатор ............с площ от 1 663 кв. м. по контура 1.2.3.4.5.6.1 - приложение № 3 към заключението на техническата експертиза. А именно имотът, за който са признати за собственици по иска по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, ищците са въвели като предмет на иска по чл. 108 ЗС, като са се позовали на скицата, представляваща неразделна част от влязлото в сила решение. След като са проследени кадастралните планове от 1939, 1950 и 1975 г. относно имот с пл. № ........../стар/, кад. лист 481, и съответните регулационни планове, действащи от момента на придобиване на имота от наследодателя на ищците през 1937 г. до момента на изготвяне на заключението, е прието, че е налице идентичност, като процесният имот представлява северозападната част на този имот и е по контура 1.2.3.8 - приложение № 1 по основното заключение. На приложение № 3 със светлосиня щриховка и по контура на точки 1.2.3.4.5.6.1 е показана частта от процесния имот, която попада върху УПИ ......... от кв. ..., като площта ѝ е в размер на 1 663 кв. м. С допълнителното заключение е установено, че ливадата в м. “Под м.“ с площ от 2 700 кв. м. по н. а. № ........./1925 г. и имотът, представляващ нива в м. “Г.“ с площ от 3 400 кв. м. по нотариален акт от 1937 г. са идентични, като същите през 1939 г. са заснети като един имот с пл. № .........и в разписния лист фигурира наследодателят на ищците.

С влязло в сила решение в производство по ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС е поставен отказ по искането за отмяна на отчуждаването на имот пл. № .........от кв. ..., парцел ........, м. “К.“, по рег. преписка № 213/1952 г., по съображения, че е налице застрояване на имота, във връзка с което обстоятелство въззивният съд е посочил, че в хипотезата, пред която страните са изправени по настоящото дело, на изследване подлежат предпоставките за възстановяване на собствеността по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ.

От допълнителното заключение на съдебно-техническата експертиза е установено, че отреждането със заповед № 427/20.03.1952 г. за нуждите на МНО по отношение на процесния имот не е реализирано. Предвиждането по плана, одобрен със заповед № РД-50-09-741/08.05.1980 г., е частично за улица и частично за озеленяване, като предвиждането за улица е изпълнено, а предвиждането за озеленяване не е. По одобрения със заповед № РД-50-09-741 от 08.05.1990 г. застроителен и регулационен план процесният имот не е нанесен; части от стария имот пл. № ..........попадат в кв. ..., парцел .........- за озеленяване, в отреждане за улица и паркинг, както и в кв. ........, парцел .........- за озеленяване. От второто допълнително заключение е установено, че предвидените по ЧИЗРП със заповед № РД-09-450-278/17.05.1999 г. отреждания за процесния имот по озеленяване не са реализирани; наличните дървета са саморасли.

Въззивният съд е кредитирал показанията на св. Г. по съображения, че същият познава подробно района, който е посочил, че към 1995 - 1996 г. мястото е било празно „с един куп земя, буренясал“, имало е само един стълб, имотът не е бил ограден от никъде. Последно свидетелят е ходил 2015 - 2016 г., когато имотът също бил празен. Фургоните са били извън имота на ищците; млечната борса - също. Съдът е обсъдил и приемо-предавателен протокол от 07.05.2014 г., от който е видно, че предаденият от наемателя „Г. 95“ ЕООД на ответното дружество имот, представлява празен терен, върху който има метални павилиони и фургони - обстоятелство, което се потвърждава и от представения от вещото лице снимков материал, както и от второто допълнително заключение. В основното заключение на приложение № 4 вещото лице е отразило, че в процесния имот попада железен стълб от електропровода, заемащ площ от 25 кв. м., като сервитутът е с площ от 400 кв. м.; намиращият се топлопровод и канал попадат извън процесния имот; телефонният кабел пресича имота, но не заема площ от него. При изслушването в съдебното заседание на 13.03.2019 г. вещото лице е посочило, че при огледа на място не е видяло шахти за подземен електропровод, нито шахти за телефон.

По отношение на другата предпоставка по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, а именно за имота, предмет на възстановяване, да не е получено обезщетение в пари или друг имот, въззивният съд е приел, че за процесния имот наследодателят на ищците не е получил надлежно обезшетение. За този извод съдът се е позовал на документите по рег. преписка № 213/1952 г., от които се установява, че наследодателят на ищците е имал право на обезщетение за отчуждения имот, но липсват данни същото да му е било надлежно изплатено. Действително, в нареждането на БНБ е посочено „изплащането да става само след повторно нареждане на Н-ка на поделение № 35150“, но видно от писмото на поделение № 33030 от 24.12.1959 г. изплащането на обезщетенията е спряно на основание чл. 42 и 44 от Закона за бюджета. В заключението си вещото лице е посочило, че е платено обезщетение за отчуждените 2 700 кв. м. от имот пл. № ............при положение, че към момента на отчуждаването същият е с площ от 5 950 кв. м., т. е. за частта по н. а. № ........./1937 г. - нива с площ от 3.400 дка в м. “Г.“, няма получено обезщетение. В този смисъл е приетото и с влязлото в сила решение по исковете по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./.

По възражението на ответника „Софийски имоти“ ЕАД за придобиване на процесния имот по давност въззивният съд е посочил, че, видно от съдържанието на отговора по исковата молба, в срока по чл. 131 ГПК ответникът се е позовал на 10-годишна придобивна давност, считано от 16.07.2002 г., когато е вписано увеличението на капитала му със стойността на общинския недвижим имот, предмет на иска по чл. 108 ЗС. Позоваването на кратката 5-годишна давност е направено едва с въззивната жалба, поради което съдът е намерил, че това възражение е преклудирано и не следва да бъде разгледано. За пълнота на изложението относно добросъвестността на този ответник въззивният съд е посочил, че, видно от справката в търговския регистър, ответникът по иска по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ - Столична община, е едноличен собственик на капитала на „Софийски имоти“ ЕАД, т. е. не може да се приеме, че ответното дружество чрез органите му за управление не е знаело, че придобива от несобственик. От друга страна, в производството по иска по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ Столична община не е възразила, че не е надлежен ответник по иска, както и че имотът, предмет на този иск, е апортиран в капитала на „Софийски имоти“ ЕАД. Въззивният съд е посочил още, че недобросъвестността в правото винаги се свежда до знание на определени факти и обстоятелства от значение за придобиването или притежаването на конкретни субективни права. Вписването на исковата молба по иска по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ е станало на 10.06.2003 г. и с оглед характера на иска има оповестително действие. Субективната добросъвестност или недобросъвестност е ирелевантна с оглед разпоредбите на чл. 42 - 47 П., уреждащи публичността на вписванията и удостоверяването им. Ето защо не може да бъде преодоляно специалното оповестително действие на вписването като обективен критерий за знание у всички трети лица за наличие на спор по отношение на имота, което изключва тяхната добросъвестност.

Въззивният съд е посочил, че основният белег, който отличава владението от държането, е субективното отношение на ползващото вещта лице към самата нея. Държателят упражнява фактическата власт със съзнанието, че не държи вещта като своя, а владелецът я държи като своя, за себе си /лично или чрез другиго/. Когато фактическата власт е придобита на правно основание, то упражняващият се явява държател и в този случай презумпцията на чл. 69 ЗС е опровергана, а съответно в тежест на този, който се позовава на придобивна давност, е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение. В този случай, за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо за другиго изключително и само за себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин, т. е. чрез действия, които да са могли да станат достояние на собственика. В това отношение от показанията на св. Г. е установено, че за периода 1995-2016 г. процесният имот е бил многократно посещаван от ищците и от самия него. При липса на такива действия, промяната в намерението е скрита, а следователно владението е опорочено и не настъпват последиците на придобивната давност. Съдът се е позовал и на заявеното от вещото лице при изслушването в съдебното заседание на 13.03.2019 г., че процесният имот не е ограден в рамките нито на УПИ ............, нито като такъв в рамките на имот с идентификатор ...............: “там стърчат едни болтчета и железа. Няма ограждане на имота, има автомивка, до автомивката се влиза от булеварда“. Разрешената „ажурна ограда“ е временна по искането на ответника А.. Съдът е посочил също, че, видно от уведомително писмо от 06.10.2010 г., наемателят „Н.-1997“ ООД е прекратил договора за наем, считано от 01.11.2010 г., а от съдържанието на договорите за наем от 20.04.2001 г. и от 01.07.2006 г. не се установява, че наемателите „Г. 95“ ЕООД и „Н.-1997“ ООД /по договора за наем от 01.08.2006 г./ и с Г. Н. П. от 08.05.2014 г. държат именно процесния имот с идентификатор .........., доколкото самият имот, отдаден под наем, не е индивидуализиран, а липсва и скица. А по отношение на П. липсва и посоченият в чл. 1, ал. 2 вр. чл. 5 от договора приемо-предавателен протокол за предаване на наетия имот. Съдът е посочил и това, че договорът за наем с „Г. 95“ ЕООД /относно борсата за мляко/ е сключен на 20.04.2001 г. от кмета на район „М.“ със срок 3 години. Едва на 13.10.2004 г. е подписан анекс между наемателя и дружеството-ответник, което се потвърждава и от показанията на свидетелката П., дъщеря на представителя на „Г. 95“ ЕООД. В самия анекс изрично е посочено, че поставените върху терена фургони за млечна борса не са предмет на наемния договор, а анексът е по договор за наем от 01.10.2002 г. По този начин са и уговорките в договора за наем от 01.07.2006 г., т. е. предмет на договора за наем е само теренът. Камионите, за които свидетелката П. говори в показанията си, са както в частта по т.т. 4.5.6.4 на снимката на л. 335, така и извън нея. С оглед липсата на индивидуализиращи елементи в договора за наем не може да се приеме, че камионите, поставени в частта по т.т. 4.5.6.4, са именно по договора за наем. Самата свидетелка в показанията си сочи: „Имам само сключен договор със „Софийски имоти“, нямам скица по представения договор“. Когато баща ѝ е подписвал договора, свидетелката е била на 13 години; не е присъствала при подписване на договора за наем от страна на баща ѝ и не може да отговори на въпроса как е определена частта от имота, която ползва. Съдът е взел предвид и това, че свидетелката П. се явява заинтересована от изхода на делото по аргумент от чл. 172 ГПК - същата е дъщеря на представителя на „Г. 95“ ЕООД и наемател на ответника „Софийски имоти“ ЕАД, и сочи, че е сключила спогодба с ответника във връзка с нейни задължения към дружеството.

По делото е установено, че с договор за наем, сключен на 08.06.2015 г., „Софийски имоти“ ЕАД е отдало под наем на ответника А. 866 кв. м. - част от ПИ с идентификатор ........... Въззивният съд е посочил, че при положение, че процесният имот е възстановен по силата на закона в полза на ищците, то сключеният между двамата ответници договор за наем не може да породи основание за държане на имота, респ. не е пречка за уважаване на иска с правно основание чл. 108 ЗС във втората му съставна част за осъждане на ответника да предаде владението на имота на ищците. По делото е установено, че се касае до поставени временни обекти въз основа на молба на ответника А. от 15.06.2015 г. по реда на Наредбата на Столичния общински съвет за преместваемите обекти; издадена е виза за проектиране на временни обекти и разрешение за строеж № 76/03.11.2016 г. също за „временен обект-автомивка“. В отговора на въпрос 5 във второто си допълнително заключение вещото лице е посочило, че в процесния имот попадат изцяло изградените като временни обекти кафене с площ от 80 кв. м., гараж с хидрофорна уредба с площ от 70 кв. м. и частично с площ от 82 кв. м. попадат изградените навеси на автомивката. Видно от отговора по исковата молба и представените по делото писмени доказателства, съгласието за поставяне на временните обекти е дадено не от надлежния собственик на имота - ищците, а от ответника „Софийски имоти“ ЕАД, чиито права на собственост са отречени.

I. В изложението по чл. 284, ал 3, т. 1 ГПК касаторът „Софийски имоти“ ЕАД е поставил следните въпроси, по които иска допускане на касационно обжалване при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Налице ли е относителна недействителност на разпоредителната сделка от Столичния общински съвет, осъществена чрез апорт на процесния имот в капитала на търговско дружество през 2002 г. и същата противопоставима ли е на претендиращите собственост върху същия имот по реда на ЗВСОНИ, след като към 2002 г. няма висящо съдебно производство за собственост нито срещу търговското дружество, в чийто патримониум е процесният имот, нито срещу праводателя му - Столична община- по този въпрос касаторът поддържа противоречие на въззивното решение с решение № 381/25.10.2010 г. по гр. д. № 37/2010 г. на ВКС, II-ро г. о., и решение 31/15.02.2011 г. по гр. д. № 1273/2009 г. на ВКС, II-ро г. о.

Съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационното обжалване може да бъде допуснато по материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение.

Въпрос за относителна недействителност на разпоредителната сделка от Столичния общински съвет, осъществена чрез апорт на процесния имот в капитала на търговско дружество, не е разглеждан и решаван от въззивния съд и в този смисъл не е послужил за формиране на правораздавателната воля на съда. Ето защо по този въпрос общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. Това изключва необходимостта да се извърши преценка за наличието на поддържаната специална предпоставка - противоречие с практиката на ВКС.

2. а/. Доколко вписването на искова молба по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, предявена срещу ответник в едно съдебно производство, рефлектира върху добросъвестността на друг ответник в последващо съдебно производство по иск на основание чл. 108 ЗС, без идентичност на страните в двете съдебни производства, последният от които е придобил процесния имот от първия ответник преди завеждане на делото по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./;

б/. Налице ли е презумпция за знание от страна на ответника в последващото съдебно производство за вписаната искова молба по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ и това опорочава ли давностното му владение;

в/. Ответникът в последващото съдебно производство ще бъде ли обвързан от силата на пресъдено нещо от постановеното съдебно решение по предходното дело срещу праводателя му при отчитане на факта, че прехвърлянето на собствеността е извършено преди завеждане на иска срещу праводателя.

По тези въпроси касаторът поддържа противоречие на въззивното решение със следната практика на ВКС: решение № 596/30.06.2010 г. по гр. д. № 1534/2009 г. на I-во г. о., решение № 27/24.02.2012 г. по гр. д. № 845/2011 г. на II-ро г. о., решение № 114/17.09.2018 г. по гр. д. № 1950/2017 г. на IV-то г. о., и определение № 878/11.12.2010 г. по гр. д. № 1960/2009 г. на I-во г. о.

По първите две части на поставения втори въпрос следва да се посочи, че основното съображение на въззивния съд да отрече основателността на възражението за придобиване на спорния имот на основание придобивна давност по чл. 79, ал. 2 ЗС, е свързано с приетото от съда, че това възражение е заявено едва с въззивната жалба и поради това е преклудирано. А само като допълнителен мотив съдът е изложил съображения, свързани с наличието на добросъвестност у ответното дружество. Освен това въззивният съд не е разглеждал презумпцията на чл. 70, ал. 2 ЗС и значението на знанието за вписване на исковата молба относно наличието на добросъвестност, а е посочил, че субективната добросъвестност или недобросъвестност е ирелевантна с оглед разпоредбите на чл. 42-47 П., уреждащи публичността на вписванията и удостоверяването им.

По третата част на поставения втори въпрос следва да се посочи, че макар да се е позовал на разпоредбата на чл. 298, ал. 1 и 2 ГПК, съобразявайки влязлото в сила съдебно решение, с което е уважен положителен установителен иск на ищците по настоящото дело срещу Столична община за същия спорен имот, и е посочил, че ответникът „Софийски имоти“ ЕАД се явява правоприемник на Столична община, въззивният съд е извършил и самостоятелна преценка на събраните по настоящото дело доказателства, въз основа на които е формирал правния извод, че имотът е възстановен в полза на ищците по силата на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, което изключва правото на собственост на общината, респ. на ответното дружество, в чийто капитал общината е апортирала имота, считайки го общинска собственост. В този смисъл мотивът за сила на пресъдено нещо не е решаващ за формирания от въззивния съд правен извод и допускането на касационно обжалване по тази част от втория въпрос не може да доведе до различен резултат предвид наличието и на друг самостоятелен мотив по въпроса за основателността на ревандикационната претенция срещу ответното дружество.

3. В какво следва да се изразява волевото изявление на търговско дружество, с което се потвърждава предполагаемото от закона намерение за своене на терен, за да се счита, че са налице предпоставките за давностно владение - според касатора налице е противоречие на въззивното решение с решение № 127/04.06.2010 г. по гр. д. № 637/2009 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 262/29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на ВКС, II-ро г. о., и решение № 91/02.07.2010 г. по т. д. № 713/2010 г. на II-ро т. о., а в касационната жалба се поддържа противоречие и с решение № 163/09.01.2019 г. по гр. д. № 1100/2018 г. на ВКС, III-то г. о.

По така поставения въпрос не може да се даде общовалиден отговор за всички възможни хипотези, тъй като това изисква изброяване на примери за конкретния акт, който да демонстрира волевото намерение на търговското дружество за своене на даден имот. Затова разрешаването на въпроса винаги е конкретно съобразно със спецификата на всеки отделен случай. Освен това кредитирането на част от доказателствата по делото и игнорирането на друга част, с каквото твърдение касаторът е обосновал поставянето на този въпрос, е свързано с правилността на обжалвания съдебен акт, която може да се обсъжда, само ако касационното обжалване бъде допуснато, но не и в производството по селектиране на касационните жалби по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК, каквото е настоящото.

По втората група въпроси касаторът поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК:

4. Длъжен ли е съдът да цени настъпилите по време на твърдения период за придобивна давност, изтекла в полза на „Софийски имоти“ ЕАД, промени в регулационните планове и влизане в сила на кадастрална карта и кадастрален регистър за [населено място] относно процесния имот, с оглед установяване наличие на идентичност между УПИ ........от кв. ...., м. „К.“ и ПИ с идентификатор ............, с оглед различното описание на процесния имот в сключените договори за наем в различни периоди, представени от дружеството за доказване на осъществявано владение чрез отдаването под наем на процесния имот.

Така поставен, въпросът всъщност е конкретизация на по-общия въпрос: длъжен ли е съдът при формиране на правораздавателната си воля по предмета на делото да обсъди в съвкупност всички относими и допустими доказателства, както и твърденията, възраженията и доводите на страните, на който трайната и безпротиворечива практика на ВКС дава положителен отговор. При разрешаването на конкретния по настоящото дело спорен предмет въззивният съд, с помощта на техническа експертиза, е установил идентичност между имота, апортиран от Столична община в капитала на „Софийски имоти“ ЕАД, и ПИ с идентификатор ...........по КККР, УПИ ........ от кв. .....; установил е и това, че под наем са отдавани различни части от УПИ .... от кв. ...., които обаче не са индивидуализирани, като липсват скици на отдаваните площи. Съдът е обсъдил показанията на свидетелите и заключенията на вещото лице, от които е установил, че отдаваните площи се намират в източната част на УПИ ........от кв. ....., която обаче съвпада само частично с процесния имот. Взел е предвид и това, че процесният имот не е ограден нито в рамките на УПИ ......... от кв....., нито в рамките на ПИ идентификатор .........по КККР. От всичко това следва извод, че настъпилите промени в статута на имота са съобразени от въззивния съд при преценката дали ответното дружество е осъществявало владение чрез отдаването под наем на части от имота, както и че изводът, че в случая фактическият състав на придобивната давност не е налице, е формиран въз основа на съвкупната преценка на доказателствата по делото така, както изисква утвърдената съдебна практика. А наличието на съдебна практика, на която въззивното решение съответства, изключва възможността касационното обжалване да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

5. Свидетел по делото, посочен от ответника, явява ли се заинтересована страна в процеса досежно установяване на факта на осъществявано владение от ответника върху процесния имот, ако същият е наемател по договор за наем на процесния имот с ответника, но и страна по сключена спогодба с ответника във връзка с негови парични задължения към ответника.

Както бе посочено и при отговора на третия поставен въпрос, дали даден свидетел е заинтересован от изхода на делото, е въпрос на конкретна преценка, обусловена от установените по делото факти, а в случая въззивният съд е изложил конкретните факти, въз основа на които е приел св. П. за заинтересована от изхода на спора. Освен това изводът за неоснователност на противопоставеното от касатора правопрекратяващо възражение за изтекла в негова полза придобивна давност е формиран не само по причина, че съдът не е кредитирал показанията на посочената свидетелка, но и защото този извод следва и от преценката на останалите относими към това възражение доказателства. В този смисъл въпросът не е определящ за изхода на спора и следователно по него не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

6. Налице ли е идентичност между регистрирано по реда на Търговския закон търговско дружество, чийто капитал е формиран от непарични вноски, съставляващи стойността на недвижими имоти- общинска собственост, и общината, която чрез своя орган - Общинския съвет, е дала съгласие за създаване на това търговско дружество, респ. органите, които представляват общината, идентични ли са с органите на управление на търговското дружество, създадено със 100% общинска собственост.

Основният проблем по настоящото дело е дали владението, осъществявано от касатора, е било явно или скрито, като по него не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, ако се приеме, че с позоваването на решение № 61/01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на ВКС, IV-то г. о., такъв въпрос е поставен. Касаторът се позовава на частта от това решение, в която относно косвените доказателства е прието, че пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да се установява без съмнение главният факт. То обаче не разисква въпроса за скритото владение, а касаторът не е посочил кои косвени според него доказателства са останали необсъдени при извършената преценка. Писмените доказателства по делото, както и показанията на св. П. са обсъдени от въззивния съд, като не съответства на мотивите към въззивното решение твърдението на касатора, че при обосноваване наличието на скрито владение въззивният съд е взел предвид само показанията на свидетеля на ищците. Съображенията, свързани с наличието на знание у касатора, че придобива от несобственик, са ирелевантни, независимо дали ще се приеме, че дружеството като самостоятелен правен субект следва да има възможност автономно да узнае за исковата молба, а не чрез собственика на капитала му. При наличието на извод за скритост на владението правопрекратяващото възражение за придобивна давност не може да се приеме за основателно.

Същевременно следва да се посочи, че по въпроси 4, 5 и 6 не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, за което съдът следи и служебно. Очевидната неправилност като предпоставка за допускане на касационно обжалване, която по същество се явява квалифицирана форма на неправилността като порок на съдебните актове, предполага неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без анализ на извършените от страните и съда процесуални действия, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, на събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. В случая такива видими пороци на обжалваното решение не са налице.

II. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът П. Н. А. поддържа оплаквания за недопустимост на въззивното решение и неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила, очевидна неправилност и необоснованост. Сочи, че в решението на въззивния съд е налице разрешаване на материалноправен и процесуалноправен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, и е постановено при очевидна неправилност; налице е противоречие с решение № 245/03.11.2014 г. по гр. д. № 483/2014 г. на ВКС, I-во г. о.

С решение № 245/03.11.2014 г. по гр. д. № 483/2014 г. на ВКС, I-во г. о., е разрешен въпросът: може ли с иск по чл. 108 ЗС да се иска предаване на владението на недвижим имот, намиращ се под чужда сграда, без да се иска премахване на сградата с иск по чл. 109, ал. 1 ЗС. Прието е, че в такава хипотеза искът за ревандикация може да бъде уважен само в установителната му част, като се признае, че правото на собственост на ищеца съществува, а искането за предаване на владението на имота следва да бъде отхвърлено. Предмет на делото е бил терен с площ 131 кв. м., заеман от постройка със застроена площ 131 кв. м. Хипотезата, пред която страните по настоящото дело са изправени, е различна, тъй като не целият терен е зает от постройки, а само една част от него /източната/, а такава хипотеза - на терен, частично зает от сграда /сгради/, не е разглеждана и разрешавана в решението, на което касаторът се позовава, поради което същото не може да послужи като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Във връзка основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е поставен конкретен правен въпрос, а и самото основание не е обосновано съобразно разясненията, дадени в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Едно съдебно решение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или съдът се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска; когато в законоустановения срок не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, и др. /в този смисъл т. 9 от Постановление на Пленума на ВС № 1/10.11.1985 г. по гр. д. № 1/1985 г./. В разглеждания случай въззивното решение не страда от такива пороци, поради което основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК не е налице.

Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК също не е налице, тъй като не се констатират такива видими пороци на въззивното решение, които да водят до вероятност за неговата очевидна неправилност.

При този изход на делото на ответниците по касация - ищци по делото, следва да се присъдят сторените по водене на делото във Върховния касационен съд разноски, като касаторът „Софийски имоти“ ЕАД бъде осъден да им заплати сумата 2 500 лева по договор за правна защита и съдействие от 04.04.2021 г., а касаторът П. А.- сумата 1 500 лева по договор за правна защита и съдействие от 15.11.2021 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.