Определение № 5628 от 03.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4759/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. С касационна жалба от Л. Н. М., З. С. Л. и Ц. С. З., действащи чрез общ пълномощник адв. Д. К. – САК, се обжалва въззивно решение № 207 от 05.06.2023 г. по в.гр.д. № 218/2023 г. на ОС – Пазарджик, в частта, с която, след като е отменено решение по гр.д. № 2967/2020 г. на РС – Пазарджик в частта му, в която ответниците са осъдени да намалят височината на построената от тях част от плътна ограда по югозападната част регулационна граница между притежавания от тях УПИ *** и имота на ищците, представляващ УПИ *** в кв. 45 по действащия регулационен план на [населено място] до допустимите от закона и разрешението за строеж 2,2 м, измерени спрямо котата на по – ниския прилежащ терен към момента на извършването на строително – монтажните работи, въззивният съд е отхвърлил иска по чл. 109 ЗС в тази част. Посоченото изчерпва произнасянето на въззивния съд по негаторния иск по чл.109 ЗС относно процесната вътрешна оградата между двата съседни имота на насрещните страни по спора, поради което само в тази част въззивното решение е предмет на касационно обжалване и на настоящето производство по чл.288 ГПК, но не и в останалите части, в които с въззивното решение съдът се е произнесъл по негаторния иск по чл.109 ЗС относно наличната растителност – от туи, по същата вътрешна граница. С касационната жалба се твърди, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради съществено нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и необоснованост. В изложението към нея по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се твърди наличието на основание за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Ответните страни в производството, ответници по иска - Й. П. Г. и Р. В. Г., не са дали отговор по касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното по предмета на спора, който е пренесен пред касационната инстанция: Касационната жалба е допустима. С въззивното решение съдът се е произнесъл по предмета на въззивно обжалване на първоинстанционното решение, а именно относно иска по чл.109 ЗС на Л. М., Ц. З. и З. Л. против Й. Г. и Р. Г., ответниците да бъдат осъдени да премахнат незаконно построените части на височина над 2,20 м. от плътна ограда с дължина 13,80 м, построена в имот с идентификатор *** по неговата югозападната регулационна граница, като височината 2,20 м. бъде измерена и отчетена от прилежащия терен между двата имота с по ниска кота, преди започване на строителството, предвид насипването със скален материал и бетон в имот с идентификатор *** по време на строителството на плътната ограда. Също така въззивният съд се е произнесъл и по иск по чл.109 ЗС между същите страни ответниците да бъдат осъдени и да преместят съгласно чл. 94 ал.3 от Наредба № 7 /2003 г., на разстояние 1,2 м от съществуващата ограда, насадените и налични в ивота на ответниците с идентификатор ***, 32 броя туи - декоративни храсти, находящи се непосредствено до оградата от телена мрежа на имота на ищците, но в тези части исковата претенция относно дървесната растителност, както вече бе посочено по-горе, не е предмет на настоящето производство по чл.288 ГПК. Въззивният съд е приел, че искът е допустим, доколкото ищците, като наследници на С. М., са собственици на сграда, по силата на отстъпено на наследодателя им правото на строеж върху държавна земя, реализирано, и така са носители и на правото на ползване на терена съгласно чл.15, ал.3 ЗС (отм.) според изменението на нормата /ДВ бр. 87 от1974 г./, което включва ползването изцяло и на незастроената част от имота и засяга включително и правата, придобити от гражданите до тогава по този ред /срв. И Р-946-1979-I ГО ВС РБ/, за разлика от правото по чл.64 ЗС. Установено е, че ответниците са собственици на съседния ПИ ***, като са извършили строителство на масивна ограда на югозападната граница на имота си, което е предизвикало подаване на жалби от ищците до съответните органи на общинската администрация. В резултат на тези жалби са извършени проверки и съставен протокол от 23.07.2020 година, в който е отразено, че са представени строителни книжа за строителството на оградата. За оградата е налично и разрешение за строеж № 14 от 1.06.2020 г. за строителство на плътна ограда с ажурни участъци до 2,2 м на югозападната граница с УПИ границата с УПИ *, също и конструктивно становище, съставен е и протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строежа. Въззивният съд е изложил подробно направените констатации и становища на вещите лица Б. и Г., съответно по първоначалната и повторната съдебно-техническа експертиза /СТЕ/, както и дадените от тях обяснения при изслушването им в открито съдебно заседание, относно вида и разположението на процесната ограда, нейната височина спрямо прилежащия терен от двете й страни към момента, котите на оградата, бетоновите настилки от двете й страни, наличните сгради в двата съседни имота и разположението на прозорците на сградата на ищците откъм към процесната ограда и на асмата в имота на ищците, също и за нивото и денивелацията на двата съседни терена във времето назад до 1979 г., за наличието на строителни книжа за оградата. Като е изходил от съдебната практика по чл.109 ЗС, според която дори незаконност на строеж не е достатъчно, за да се разпореди премахването му, а е необходимо е да се установи в какво точно се изразяват пречките, които той създава за собственка на съседен имот, и от разясненията по ТР № 4 по т.д. № 4/2015 г. на ВКС, ОСГТК, въззивният съд е приел, че двете задължителни условия за уважаването на негаторния иск са: неоснователността на действията на ответника по негаторния иск и създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. Ако действията на ответника са основателни, няма да е налице хипотезата на чл. 109 ЗС, също и ако действията са неоснователни, но не създават пречки на собственика. Преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело. Съобразени са и дадените с тълкувателните мотиви по посоченото тълкувателно решение определени хипотези, при които естеството на извършеното от ответника нарушение е такова, че е ясно, че с него се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем. При това принципно разбиране за подлежащите на установяване обстоятелства в предмета на делото по иск по чл.109 ЗС, въззивният съд е направил и решаващите си изводи по предмета на спора, при съобразяване и на конкретно установените по делото факти от събраните доказателства. По делото не е установено да е налице хипотеза като тази, посочена в ТР № 4 по т.д.№ 4/ 2015 г. на ВКС, а именно не са предприети от ответниците действия или подържано състояние в собствения на ищеца имот, доколкото процесната оградата е разположена изцяло в имота на ответниците и в имота на ищците продължава да съществува оградата с ниска плътна част и мрежа отгоре. По законността на строителството на плътната ограда, решаващият съд е приел за установено от заключенията на експертите, че за строителството са издадени всички необходими книжа и разрешения, като фактическото несъответствие - представляващо погрешно посочване номера на строителното разрешение /тъй като е извършвано строителство и на ограда от друга страна на имота на ответниците/ е отстранено. Относно акта, с който е извършена поправката, е прието той да не съставлява индивидуален административен акт, независимо от посоченото в него, че подлежи на обжалване. Посочено е, че тази грешка, допусната в протокола за даване на строителна линия и ниво, сама по себе си не води до извод за незаконност на строителството, дори да не беше извършена поправката й, предвид характера на грешката, както е изяснена го експерта. Обсъден е от въззивния съд и изведеният от оплакванията на ищците, въпрос, дали височината на оградата отговаря на изискванията на чл. 48, ал.5 ЗУТ като бъде взета предвид и денивелацията на двата имота, и въз основа на заключението на в.л.Г., е посочено, че между двата имота има денивелация, като тя е различна в различните части - от към улицата и в дъното на имота, и е подробно посочена от експерта Г., като и в двата имота са извършвани действия, които са довели до промяна на нивата им спрямо това към 1979 г. Принципно по-ниския имот е този на ответниците, но поради предприетото насипване откъм улицата към момента в тази част по-ниския е имота на ищците, и именно в тази част на оградата се поставя въпроса дали надвишава 2,2 м. като максимално допустим предел по чл.48 ал.5 от ЗУТ. Измерена откъм имота на ответниците тя не надвишава тази височина, а измерена откъм имота на ищците обаче, който фактически в частта откъм улицата е по-ниския имот, оградата е с височина 2,58 м., но измерена от по- ниската част: лехата, където са засадени асмите. Там има бетонова пътека, която повдига имота около 20 см. Съответно в частта срещу жилищната сграда оградата не надвишава 2,2 м. При тази установена специфичната денивелация на терена, въззивният съд е приел, че отклонението в строителството на оградата от гледна точка на височината й, е минимално. В съдебно заседание в.л.Г. е дал подробни разяснения относно състоянието на двата имота в момента, като е изяснил каква е денивелацията в различните части на оградата и как това се изразява на измерването й, и съдът е посочил, че именно това състояние следва да се съобразява, че е без значение какво е било състоянието на имотите през 1979 година и с колко ответниците са променили нивото на терена. Прието е, че масивната ограда не пречи на ищците да ползват имота си, доколкото тяхното основно оплакване е, че се пречи на проветривостта на дворното място и на осветеността на помещенията в жилищната им сграда. Съдът е приел за недоказано първото оплакване, а по отношение на второто е взел предвид факта, че точно срещу жилищната сграда оградата не надвишава 2,2 м. Направил е така извод, че показанията на свидетелите Г. и В. не установяват, че масивната ограда е създала пречки на ищците, по-големи от обикновените, като показанията на св.Г.- строителен инженер по професия, е преценявал и с оглед евентуална заинтересованост на същата поради близостта й с една от ищците и съдействието, което тази свидетелка е оказвала на ищците за реализиране на претенцията им против ответниците. Показанията на свид.Г., че осветеността на всекидневната в жилищната сграда на ищците е засегната от съществуването на оградата, не кореспондира на установеното, че точно срещу сградата тази ограда не превишава допустимата височина, а и от показанията на същиата свидетелка е видно, че ищците са недоволни от съществуването на оградата изобщо, като недоволството им не се съсредоточава върху превишаването на места / и то не толкова значително/ на височината на оградата. Кредитирано е заключението на експертите, че осветеността не се нарушава, като е отчетен и факта, че в имота на ищците има посадени асми и то непосредствено да границата с имота на ответниците, изграден е асмалък, и без необходими от специални знания следва извод за отражението му върху осветеността на помещенията в жилищната сграда. В обобщение, съдът е направил краен извод, че искът за премахване на части от оградата е напълно неоснователен, и решението на първоинстанцонния съд в тази част е неправилно и следва да бъде отменено, като се постанови отхвърляне на иска. В изложението по чл. 84, ал.3, т.1 ГПК на касаторите Л. Н. М., З. С. Л. и Ц. С. З., са поставени следните въпроси, по които се сочи наличие на основание за допускане до касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК: 1. При прилагане нормата за височина на ограда, регламентирана в чл.48, ал.5 ЗУТ, нивото на прилежащия терен при издаване на разрешението за строеж (започване на строителството) ли трябва да се вземе предвид или нивото на прилежащия терен при завършване на строителството?; 2. Документ, който съдържа всички реквизити на индивидуален административен акт, издаден от общинската администрация и дори е посочено основанието, на което се издава(чл. 62, ал.2 АПК), но не е подписан от кмета на общината, а от частни лица представлява ли нищожен административен акт?; 3. Ако такъв документ е приложен като доказателство в гражданско дело, което е от значение за правилното прилагане на спора, гражданският съд следва ли да прогласи нищожността му и ако това е така, но не го е направил въпреки изричното искане на страна по делото, налице ли е съществено процесуално нарушение?; 4. Документ, който съдържа всички реквизити на индивидуален административен акт и дори е посочено основанието на което се издава, но е подписан от частно лице, има ли някаква правна стойност? 5. Отхвърлянето от страна на въззивния съд искане, отхвърлено от първата инстанция за назначаване на строително – конструктивна експертиза, с помощта на която да се установи дебелината на слоя бетон, чакъл и други материали, с които нивото на прилежащия терен в зоната на оградата е повдигнато след започване на строителството на процесната ограда, с цел тази дебелина да се вземе предвид при проверката дали височината на оградата надхвърля нормата установена в чл. 48, ал.5 ЗУТ, представлява ли процесуално нарушение? Касационното обжалване не може да бъде допуснато, по следните съображения: Съобразно ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, касаторът следва да посочи правен въпрос, по който да бъде селектирана касационната жалба. Правният въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, респ. от касационната жалба, като липсата на такъв относим за делото въпрос е пречка за допускане касационното обжалване. По отношение на този правен въпрос като общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, трябва да е посочена и обоснована някоя от допълнителните (специални) основания (предпоставки), предвидени в чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК, като наличието на общото и допълнителното основание за селекция са кумулативно изискуеми. По първият въпрос, макар същият да се явява обуславящ, доколкото въззивният съд е приел, че преценката дали височината на процесната ограда е съответна на чл.48, ал.5 ЗУТ следва да се прави според сегашното състояние на терените на двата съседни имота, не е налице специфичното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Липсва обосновка за специфичното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК извън бланкетно твърдение, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Когато се твърди това основание за допускане касационно обжалване, съобразно указанията на т.4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. Направеното общо позоваване на законовата норма на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК според изложеното в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Същевременно нормата на чл.48, ал.5 ЗУТ е ясна и не поставя съмнение за тълкуването й, че спазването на предписаната с нея максимална височина на оградата следва да се преценява според състоянието й към приключване на строежа, и според нивата на двата съседни имота към същия този момент. Формулираните втори, трети и четвърти въпроси не са обуславящи по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са предпоставени от довода на касаторите за наличие на индивидуален административен акт, а в случая въззивният съд е приел, че заповедта на кмета за поправка не съставлява индивидуален административен, а по четвъртия въпрос съдът и не е разсъждава, поради което по въпросите не е налице общото основание за селекция по чл.280, ал.1 ГПК. По отношение на решаващия извод на въззивния съд, че тази заповед не е индивидуален административен акт, нито един от формулираните от касатора три въпроса не се отнася. Липсата на общо основание за селекция по тези три въпроса препятства преценката за наличие на специалната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като последната също не е обоснована. Петият въпрос е израз на оплакването на касатора срещу решението за процесуално нарушение при допускане и събиране на доказателства във въззивното производство по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК, но това оплакване има отношение към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК. Същевременно не е обоснована и специфичната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Следва да се посочи, че за задълженията на въззивния съд по приложението на чл.266, ал.3 ГПК е налице трайна практика на ВКС, вкл. и задължителна такава - т. 3 от ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, според която при оплакване във въззивната жалба, че даден правнорелевантен за делото факт е останал неизяснен, и за това са необходими специални знания, въззивният съд е длъжен и служебно, дори и да няма такова искане от страна в процеса, доказателствата, (експертиза, оглед, освидетелстване), когато поради допуснатото процесуално нарушение делото е останало неизяснено от фактическа страна. Това обаче не е безусловно негово задължение, а следствие на преценка дали са изяснени относимите към спора обстоятелства и дали даден релевантен за спора факт е останал недоказан от другите събрани по делото доказателства, т.е доколко установяването на този факт е допустимо и относимо към спорното право (решение № 106 от 03.12.2020 г. по гр. д. № 927/2020 г., ГК, ІІ г. о. на ВКС и цитираните в него други решения на ВКС), и при условие, че за установяването на тези факти са необходими специални знания. Наличието на относима практика на ВКС изключва специална предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Както вече бе посочено по-горе относно първия въпрос, фактът какво е било нивото на терена на ответниците преди започване на строежа на оградата, няма значение за правилното решаване на спора. Данните по делото сочат, че въззивният съд е процедирал в съответствие с посоченото тълкувателно решение и другата практика на ВКС, защото в проведеното по делото открито съдебно заседание, е разгледал направеното във въззивната жалба доказателствено искане за експертиза, приел е същото за неоснователно и така е отрекъл делото да е останало неизяснено от фактическа страна, който извод е съответен на неотносимостта на доказателственото искане по въззивната жалба с предмета на доказване, според тълкуването на приложимата норма на чл.48, ал.5 ЗУТ. Доводи за вероятна нищожност или недопустимост на въззивния акт не са заявени, в резултат от служебната проверка не се констатира вероятност за наличие на такива пороци по чл.280, ал.2 ГПК. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по твърдението на касатора за очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал. 2 ГПК. Преценката за очевидна неправилност се прави по мотивите на съда, относими към спора, който е останал висящ, а именно тези мотиви по иска относно процесната ограда, и не може да се разпростре и към мотивите по иска по чл.109 ЗС относно дървесните насаждения, в която втора част въззивното решение не е било обжалвано. Мотивите на въззивното решение по иска относно дървесните насаждения-туи, следователно не могат да са източник на преценка, в която насока са доводите на касатора. В частта по произнасянето по негаторния иск относно оградата не се констатира наличието на порок, относим към понятието очевидна неправилност, кактот е дефинирано то в трайната практика на ВКС, който да е установим от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Липсва видимо тежко нарушение на закона (законът не е приложен в неговия обратен смисъл, не е приложена несъществуваща или отменена правна норма), нито съдебният акт има белези на явна необоснованост вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или правни принципи или на правилата на формалната логика. Приложението на материалният закон е в неговия действителен смисъл, като е съобразена от решаващият съд и съществуващата практика на ВКС. Оплакването на касатора отразява несъгласието му с формираният от съда решаващ извод за неоснователността на негаторния иск относно изградената от ответниците ограда. Решаваща за изхода на спора е направената от съда преценка дали са налице предпоставките по чл.109 ЗС и относимите към тази преценка мотиви, че макар да е има известно отклонение от височината на оградата, то първо е незначително и е само частично - към лицето на имота, а не и срещу сградата на ищците- нарушаване осветеността на която е основание за иска, и второ, изградената ограда не е установено от събраните по делото доказателства да създава пречки по-големи от обикновените и в сочения от ищците смисъл в исковата молба, поради което намаляването на височината й дори в частта за превишаването, не може да се постанови от съда по начина, поискан от ищците. Така съдът е процедирал в съответствие с изискването на приложимата материално правна норма на чл.109 ЗС и чл.50 ЗС, и практиката по приложението й, уеднаквена с ТР № 4/2015 г. на ОСГТК на ВКС. А тя е в смисъл, че за успешното провеждане на негаторния иск по чл. 109 ЗС не е достатъчно изградената постройка да е незаконна, а е необходимо ищецът да докаже, че тя му пречи да упражнява в пълен обем правата си на собственик, тъй като негаторният иск не съдържа презумпция, че всяко неоснователно действие неминуемо води до накърняване, засягане, застрашаване или увреждане на притежаваното абсолютно вещно право. Фактът, че осъществяваното от ответника въздействие върху имота на ищеца пречи на правото му на собственост, не може да се предполага и приема за доказан с оглед съществуващи в благоустройствени или други закони ограничения, като преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело. Същото е приел и въззивният съд. В мотивите към т. 3 от същия тълкувателен акт е отчетено, че понякога естеството на извършеното от ответника нарушение е такова, че е ясно, че с него се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем. Като пример за такова действие на ответника е посочено "нарушение на строителни или санитарно-хигиенни правила и норми, които са установени в закона единствено с оглед осигуряване на възможност за пълноценно ползване на съседните имоти по предназначение или за запазване на живота и здравето на живеещите в определено населено място или част от него. Не е установено по настоящето делото животът и здравето на ищците да са застрашени от обстоятелството, че част от процесната ограда надвишава незначително максимално допустимата й височина и то в участък, срещу който не се намира жилищната сграда на ищците, нито е установено твърдяното нарушаване проветривостта на двора на ищците. Тези изводи на съда не са формиран в противоречие с приетите за установени факти и направената преценка на доказателствата доказателствата или с формалната логика, нито сочат, че законът е приложен превратно. Дали направените от съда фактически изводи са обосновани, т.е. дали е подкрепят от събраните по делото доказателства, изисква да се преценят събраните по делото доказателства, което не може да се прави в рамките на преценката по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК. Ето защо касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната част по произнасянето по негаторния иск относно изградената от ответника ограда, не може да се допусне. Касаторите нямат право на възмездяване за разноски в касационното производство според изхода на спора, а ответниците нямат искане за разноски. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК.