Определение № 641 от 14.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1670/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по две касационни жалби срещу въззивно Решение № 229 от 13.01.2023 г. по в.гр.д.№ 2566/2022 г. на СГС, г.о. ІІ „д” състав, а именно: 1) с вх.№ 20577 от 06.03.2023 г., подадена от М. Г. К. чрез адвокат И. Ю. от САК, както и 2) с вх.№ 18684 от 27.02.2023 г., подадена от К. Н. К. чрез особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК - адвокат Н. Т. от САК. Жалбите, като подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване акт и отговарящи на изискванията по чл. 284 ГПК, са процесуално допустими. Преписи от касационните жалби са разменени между страните. Постъпили са отговори по реда на чл. 287 ГПК, като всяка от страните оспорва жалбата на противната страна. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С обжалваното решение е отменено Решение № 20008694 от 28.01.2022 г., постановено по гр.д.№ 62741/2019 г. по описа на СРС, ГО, 128 състав, в частта, в която е уважен предявеният от М. Г. К. срещу К. Н. К. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за разликата над сумата 1 500 лв. до пълния присъден размер от 5 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от инцидент на 31.10.2014 г. в гр. София, ул. „Смърч“ № 24А, при който К. е причинил на К. охлузвания по лицето и синини по дясното рамо, както и силен стрес, който е довел до затварянето му в себе си, откъсването му от приятели, страх да излиза, потиснатост, ведно със законната лихва върху тази сума от 30.10.2016 г. до окончателното плащане на дължимото, като вместо това иска е отхвърлен за разликата над сумата 1 500 лв. до пълния присъден размер от 5 000 лв. За да постанови този резултат, СГС е приел, че пред въззивната инстанция липсва спор относно основанието на предявения иск. Спорът е съсредоточен върху обстоятелството дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за справедливост, уредени в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Прието е за установено от показанията на свид. М. К., че ответникът К. Н. К. е ударил ищеца М. Г. К. с метална тръба и с юмруци по лявата ръка и по дясното рамо. След инцидента ищецът е имал синини в дясната страна и болки, вземал е обезболяващи, затворил се е, бил е потиснат, неразговорлив, страхувал се е да излиза. От показанията на свид. Г. К. е прието за установено, че след инцидента ищецът е имал охлузвания по лицето и рамото, синини около 1 месец, бил е потиснат и не е смеел да излиза. Изложено е, че съгласно чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението се определя по справедливост, като преценката следва да се извърши въз основа обективни и доказани по делото факти. Съдебната практика приема като критерии за определяне на справедливо обезщетение житейски оправданото и утвърденото в практиката обезщетение за аналогични случаи, но съобразени с конкретния случай. При определяне размера на обезщетението съдът е отчел обстоятелството, че контузиите, които е получил ищеца, са без риск за живота на пострадалия; интензивността на болката не е била значителна; по делото липсват данни на ищеца да е провеждано каквото и да е лечение; периодът на възстановяване е с кратка продължителност и не се е налагало ограничен двигателен режим на пострадалия. Отчетено е и обстоятелството, че към датата на процесния инцидент ищецът е бил на 23 години, т.е. в младежка възраст, като е напълно възстановен, а също и обстоятелствата, при които е настъпил инцидентът, и психическия дискомфорт, който му е причинил. Прието е, че справедливото обезщетение за претърпените травматични увреждания е в размер на 1 500 лв., с оглед което обжалваното решение е частично отменено, като включително са преразгледани и присъдените на страните разноски. Предвид съдържанието на касационните жалби, и пред ВКС спорът е ограничен до преценката за приложението на чл. 52 ЗЗД, като и двете страни поддържат произнасянето на въззивния съд да е в противоречие с практиката на ВКС (с конкретно посочени актове). Формулирани са питания, които обобщени се свеждат до правния въпрос за приложението на принципа на справедливост при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. По този въпрос разрешението на въззивния съд следва да се съпостави с постановките на ППВС № 4/1968 г., което налага касационното обжалване да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При допускане на касационното обжалване касаторите дължат внасяне на пропорционална държавна такса. Тъй като касационната жалба на ответника по иска е подадена чрез особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК, от когото не може да се изисква заплащането на държавна такса (т. 7 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК), за събиране на дължимата от него такса съдът ще следва да се произнесе по реда на чл. 77 ГПК с решението по чл. 290 ГПК. Ищецът следва да заплати държавна такса в размер на 70 лв. (2% от интереса 3 500 лв.). Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение