Определение № 1539 от 10.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 2160/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца А. И. Н. против решение № 1127/04.10.2023 г. по в.гр.д. № 2029/2022 г. по описа на Апелативен съд – София в частта, с която е потвърдено решение № 261326/18.04.2022 г. по гр.д. № 9243/2020 г. по описа на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения против ЗД “БУЛ ИНС” АД, ЕИК[ЕИК], иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за горницата над присъдените 120 000 лева до претендираната сума от 200 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на майка му Н. Д. Т., настъпила на 16.04.2020 г. вследствие на ПТП на 12.03.2020 г. в [населено място], ведно със законната лихва върху съответната сума, считано от 20.08.2020 г. до окончателното й плащане.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на материалния и процесуалния закон - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1 и 2 ГПК. Счита се, че не е приложен правилно принципът на справедливост, като е присъдено обезщетение от 120 000 лева за събитие от 2020 г., при установен лимит на отговорността на застрахователя от 10 000 000 лева, което според касатора е силно занижено. Сочи се, че въззивният съд е приел за доказани изключително близки отношения, трайна и дълбока емоционална връзка между починалата майка и сина й – ищец по делото, настъпилата изключително травмираща загуба за претендиращия обезвреда, продължителна психологична реакция – 2 г. след ПТП, негативните промени в емоциите и поведението на същия, които са видими за околните, останалата непрежалима болка и скръб, но същевременно не е определено правилно обезщетението. Изтъква се, че въззивната инстанция не е отчела всички критерии, имащи значение за действителния справедлив размер, както и не е съобразила в достатъчна степен конкретните обективни факти във връзка с това. Излагат се доводи, че на практика липсват мотиви в обжалвания акт за приемане на паричния еквивалент на претърпените от ищеца болки и страдания вследствие на загубата на майка му. Добавя се, че не е направен и задълбочен анализ на всички доказателства по делото относно отношенията между починалата и единствения й син. Поддържа се, че предявеният иск е доказан както по основание, така и в пълния му размер.

Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “ Кои обстоятелствата, следва да бъдат ценени от съда при решаване на въпроса за определяне на справедлив размер /чл. 52 ЗЗД/ обезщетение за неимуществени вреди ?”.

По този въпрос се релевира наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение със задължителната практика на касационната инстанция - т. 11 от ППВС № 4/1968 г.

2. “ Следва ли при определяне на обезщетението съдът да се съобрази с лимита на застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия?”.

3. “Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно (§ 27 от ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната)?”.

По третия въпрос се твърди несъответствие с формираната практика на ВКС – решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о.

4. “Как следва да се прилага принципа на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт, в хипотезата на предявеният пряк иск срещу застрахователя; липса на посочване и на лимит, както и на съобразяване в достатъчна степен на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД, при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, както и на конкретните за разглежданото дело факти представлява ли нарушение на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение, в нарушение на задължителното ППВС 4/68 г., т. 11. ”.

5. “ Игнориране на съществени и значими обстоятелства предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост; непосочване, неотчитане в достатъчна степен на задължителните критерии с оглед специфичното им проявление за всяко дело - /момент и начин на настъпване на смъртта- напълно неочаквано и несвоевременно, което е огромен шок и непреодолима промяна; 2/ възрастта на ищеца и на загиналия; 3/ отношенията в семейството и данните за продължителността на живот в едно домакинство - повече от 42 години, пълноценността на връзката между майка и син, изграденото разбирателство; 4/продължаващите страдания, независимо от изминалото време от страна на сина; 5/ действащите лимити към дата на ПТП и др., води ли до нарушаване на принципа за справедливост? Кои са критериите за определяне съдържанието на връзката - от значение ли е продължителността на страданието на сина и огромната загуба, и кои факти представляват съществено обстоятелство за определяне на справедливо обезщетение; необходимо ли е да са обсъди степента на родство и близост и отражението на загубата за ищеца.”.

6. “Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика - т.11 на ППВС 4/68 г.”.

7. “Длъжен ли е съдът да търси “точен паричен еквивалент” на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери “справедлив еквивалент” на същите, като гаранция за това е отчитане на всички задължителни и всички специфични в случая обстоятелства, въведени с ППВС № 4/68 г ., гарантиращи правилно приложение на принципа на справедливост?”.

Поддържа се, че по всички поставени въпроси е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради отклонение на въззивното решение от установените в ППВС № 4/1968 г. критерии, както поради противоречие с постоянната практика на касационната инстанция - решение № 131/2016 г. по т.д. № 2592/2014 г.на ВКС, II т.о., решение № 27/2015 г. по т.д. № 457/2014 г. на ВКС, II т.о., решение по т.д. № 1154/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 1/2012 г. по т.д. № 299/2019 г. на ВКС, II т.о., решение № 94 по т.д. № 916/2011 г. на ВКС, I т.о. /относно съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението период/; решение № 33/21.03.2015 г. по т.д. № 543/2014 г. на ВКС, II т.о. /относно нарушение на принципа на справедливост при преценка на несъществени и произволни обстоятелства/; решение № 104/14 г. по т.д. № 2998/13 г. на ВКС, I т.о., решение № 78/2013г. по т.д. № 490/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 603/2019 г. по гр.д. № 2019/2009 г. на САС /относно размера на обичайно присъжданите обезщетения за аналогични случай и при по-ниски лимити/; решение по т.д. № 566/2010 г. на ВКС, II т.о., решение №111/2011 г. по т.д. № 676/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 104/2014 г. по т.д. № 2998/2013 г. на ВКС /относно задължението на съда да прецени и анализира в тяхната съвкупност конкретните и обективно съществуващи обстоятелства/. Релевира се и противоречие на даденото от въззивния съд разрешение относно определения размер при компенсиране на неимуществени вреди с приетото в решение № 93/2011 г. по т.д. № 566/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 111/2011 г. по т.д. № 676/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 177/2009 г. по т.д. № 14/2009 г. на ВКС, II т.о., както и по сходни казуси при загуба на близък – решение № 104/2014 г. по т.д. № 2998/13г. на ВКС, I т.о., решение № 78/2013 г. по т.д. № 490/12 г. на ВКС, II т.о., решение № 70/2008 г. по гр.д. № 2550/2007 г. I-6 с - в на СГС, решение № 189/2008 г. по гр.д. № 1013/2008 г. на САС, 1 с - в, решение 603/2009 г. по гр.д. № 209/2009 г. на САС, решение № 419/16г. по гр.д. № 4412/15г. на САС, 4 с - в.

Сочи се, че е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въвежда се също допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз.

Искането за допускане на касационно обжалване се основава и на чл.280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност на решението.

Ответникът по касация ЗД “БУЛ ИНС” АД в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК възразява по основателността на искането за достъп до касационен контрол и оспорва подадената жалба като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая първоинстанционният съд е сезиран с осъдителен иск по чл.432, ал. 1 от КЗ, предявен от А. И. Н. против ЗД “БУЛ ИНС” АД, за сумата от 200 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания поради смъртта на майка му – Н. Д. Т., настъпила на 16.04.2020 г. в резултат на ПТП от 12.03.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.04.2020 г. до окончателното й плащане.

Апелативният съд, за да определи след частични потвърждаване и отмяна на първоинстанционното решение обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди в размер на 120 000 лева, е приел, че във въззивното производство не се спори относно наличието на следните групи факти, предпоставящи успешното провеждане на прекия иск на пострадалия срещу застрахователя на делинквента, а именно: (1) наличието на застрахователно правоотношение между ответника /в качеството на застраховател/ и прекия причинител на увреждането /в качеството на застрахован/, както и на (2) кумулативното наличие на всички елементи от сложния фактически състав на непозволеното увреждане /действие или бездействие, което материализира противоправно деяние, извършено от делинквента; същото да е извършено виновно; да е налице причинна връзка между деянието и вредите/. Изтъкнал е, че спорът се концентрира върху това дали първоинстанционният съд правилно е приложил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД относно размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди в осъдителната част. Анализирал е намерените за релевантни обстоятелства, че по делото не е спорно, че ищецът е син на починалата при процесното ПТП, че същият е живеел в едно домакинство със своята майка по време на целия си живот и за него тя е била единственото родителско присъствие. По време на инцидента, конкретно при възприемане на непосредствените последици от него, а именно – тежките наранявания на майка си и нейното страдание, същият е понесъл остър емоционален стрес, изпитал е силни негативни емоции и гняв към извършителя и страх за нейното здраве и живота й. Впоследствие е развил адаптационна реакция на травматичното събитие с прояви на напрежение, безпокойство, безсъние, тревожност и елементи на посттравматичен стрес, най-интезивни по времето, в което тя е била в реанимация, с неизвестност от изхода на състоянието й, което е нарушило обичайния му житейски стереотип и възможността му за адекватно упражняване на професионалните му ангажименти. Научаването за смъртта на майката е предизвикало у ищеца емоционален шок поради осъзнаването на тежката житейска загуба и нейната необратимост. Въззивният съд е акцентирал, че между двамата е съществувала близка и непрекъсната емоционална връзка, отношения на взаимна грижа и подкрепа, особено силни поради стечение на житейските обстоятелства в живота на двамата – починалата е отгледала сина си сама в отсъствието на бащата на ищеца, като със сина си са живеели през целия й живот заедно. В резултат на трагичното събитие А. Н. е развил продължително тревожно-депресивно състояние, с преживяване на тежка мъка, пустота и празнота в живота му, което не е отзвучало напълно и към настоящия момент. Посочил е, че актуалното му състояние продължава да се характеризира с емоционална лабилност, ранимост, изострена чувствителност за стимулите на средата, загуба на увереност, засилена потребност от спокойствие и защита от неблагоприятни външни въздействия, повишено ниво на стрес и тревожност. Решаващият състав е преценил, че от заключението на СПЕ се установява, че по време на освидетелстването на А. Н. се наблюдава реакция на мъка при споделяне на преживяното от него във връзка с обстоятелствата, свързани със загубата на майка му, емоционална потиснатост и трудно сдържане на сълзите в очите му, което при разказа за научаване на кончината й преминава в спонтанен плач. Изтъкнал е, че в този контекст мислите му следва да бъдат определени като тягостни и мъчителни. Взел е предвид, че в периода от настъпване на процесното ПТП до настъпване на смъртта на Н. Т. (от 12.03.2020 г. до 16.04.2020 г.) нейният син не е имал възможност да разговаря с нея или да я види, поради обявеното извънредно епидемиологично положение в страната, което е довело до по-висок интензитет на претърпените болки и страдания. Отбелязал е като значимо обстоятелство и възрастта на починалата - 62 г., от което е обосновал извод за ненавременната й смърт, приета изключително емоционално травматично от нейния единствен син. Съобразил е, че през целия си живот от раждането на А. Н. през 1978 г. до м.март 2020 г., същият е живял с майка си, което предполага формиране на по-дълбока емоционална връзка, обичайна при повечето взаимоотношения между майка и син - фактор, който следва да бъде отчетен при преценката на съда по чл. 52 от ЗЗД в посока увеличаване на размера на обезщетението. Друг фактор, който е отчетен при определяне на справедливия размер на обезвредата, са социално-икономическите условия в България през 2020 г., което предполага присъждане на малко по-високи като размер обезщетения след 2016 г. При тези данни апелативният съд е намерил, че съобразно критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди – болки и страдания от внезапната загуба на родител, следва да бъде присъдено в размер на 120 000 лева.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира директен достъп до касационно обжалване поради “очевидна неправилност” на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от решаващия състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност на касационната инстанция, предвидена в производството по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС по приложението на горецитираната разпоредба очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от страната и не се констатират от съдържанието на обжалваното решение. В останалите случаи, каквото е изразеното несъгласие на касатора с мотивите на въззивния съд относно размера на определеното по реда на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близък, представляват оплакване за обикновена неправилност по чл. 281, ал. 3 ГПК, но не и за очевидна такава. Същите не могат да бъдат разглеждани в селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. Поради горното не се обосновава наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за директен достъп до касация.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационен контрол се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставените от касатора правни въпроси са релевантни, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивния съд, поради което същите отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Относно приложението на чл. 52 ЗЗД е формирана задължителна практика на касационната инстанция, обективирана в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, както и постоянна такава, намерила израз в цитираните от касатора съдебни решения, както и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 47/01.06.2022 г. по т.д. № 550/2021 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 78/30.06.2016 г. по т.д. № 1284/2015 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 130/09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., др.). Приема се, че при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди по справедливост следва да се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, както и значението им за размера на същите. Съобразяват се както характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически болки и страдания, евентуално допълнително влошаване на здравословното състояние на лицето, причинените морални страдания, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент.

В случая въззивният съд при определяне на размера на справедливото обезщетение не се е отклонил от така формираната постоянна практика на ВКС, като е взел предвид възприетите критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните по делото доказателства и конкретните факти. Подробно са изложени от апелативния съд мотиви за определяне на обезщетението в по-висок размер от този, присъден от първата инстанция. Отчетени са дълбоката емоционална връзка между починалата и нейния син - А. Н., обстоятелството, че същите са живели в едно домакинство, неговото емоционално състояние след настъпилото ПТП и след смъртта на майка му, както и конкретните социално-икономическите условия в България към датата на процесното ПТП. Преценката на решаващия състав на отделни факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост в разглеждания случай, е въпрос по правилността на съдебното решение, който не може да бъде обсъждан в селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 ГПК. С оглед на горното по формулираните от касатора въпроси не се обосновава наличие на поддържания допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол.

За изчерпателност на изложението следва да се посочи, че цитираните от страната решения на САС и СГС не биха могли да обусловят допуск до касация, тъй като тези съдебни актове не попадат в обхвата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвиждащ противоречие на разрешения въпрос със задължителната практика на касационната инстанция в тълкувателни решения и постановления и съответно с практиката на ВКС.

Наличието на формирана практика на ВКС по прилагане на чл. 52 ЗЗД, която не се обосновава от касатора да се нуждае от осъвременяване, води до извод за липса на соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевира и наличие на допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. От касатора не са изложени конкретни доводи за противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, поради което не може да се обоснове и поддържаната от страната хипотеза за допуск по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационен контрол на въззивното решение на Апелативен съд – София в обжалваната част.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,