Определение № 1322 от 17.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4885/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. П. М., подадена чрез пълномощника адв. С. Й., против решение № 4877 от 24.07.2025г., постановено по въззивно гр.дело № 13683/2024г. на Софийския градски съд, ГО, II-В въззивен състав. С това решение след потвърждаване на решение № 12021/18.06.2024г. по гр. дело № 43086/ 2022г. на Софийския районен съд, ГО, 51 състав, е отхвърлен иска по чл. 49 ЗЗД на касаторката, предявен против Нов Български Университет за осъждане на ответника да й плати сумата 6 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди-стрес, негативни емоции, обида, безпомощност, вследствие противоправно поведение на служители в ответното учебно заведение, изразяващо се в незаписването й като студент по съвместна магистърска програма „Дигитален маркетинг и социални медии“ за академичната 2021г. – 2022г. на Университета в Йорк и Нов български университет, при създадена и поддържана представа у ищцата, че била записана, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 09.08.2022г., до окончателното плащане. Въззивното решение е постановено при участието на Т. П. Т. и Д. К. П.-трети лица помагачи на страната на ответника Нов български университет. В касационната жалба се поддържа неправилност на решението, поради допуснати съществени процесуални нарушения, необоснованост и нарушения на материалния закон-основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Навеждат се оплаквания, че въззивната инстанция неправилно е интерпретирала установените по делото факти и така е достигнала до грешни изводи, че третите лица помагачи Т. и П. не са служители на ответния университет и за липса на установено противоправно поведение на служител на ответника, от което ищцата да е претърпяла вреди. В допълнително представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и се поставят следните въпроси: 1. Налице ли е възлагане на работа от страна на Нов български университет по отношение на третите лица помагачи, по смисъла на чл.49 ЗЗД във връзка с магистърската програма, осъществявана съвместно от НБУ и Университета в Йорк, в която ищцата е имала желание да бъде записана; 2. За да бъде ангажирана отговорността по чл. 49 ЗЗД, необходимо ли е между вьзложителя на работата и изпълнителя да съществува трудово правоотношение; 3. Поведението на служителите от администрацията на НБУ, в частност това на организаторите на магистърската програма, довело ли е до въвеждането в заблуждение на ищцата Л. М., че е записана като студент в НБУ, като в действителност не е била записана; 4. Имат ли служителите на двата университета и организаторите на магистърската програма задължението своевременно да уведомяват студентите относно стъпките, необходими за успешното им записваме в съответната програма; 5. Представлява ли липсата на гореописаното поведение, предприето от служителите на ответника противоправно деяние, изразяващо се в бездействие, което да е от характера да ангажира отговорността на НБУ по реда на чл. 49 ЗЗД; 6. Положили ли са служителите на НБУ, отговарящи за приема на студенти, необходимата грижа при изпълнение на задълженията си. Според касаторката по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №1/24.02.1072г. по н.д.№48/1972г. на ОСНК на ВС, решение № 63/01.03.2016г. по гр.д.№ 4885/2015г. на ІV ГО, решение № 308/03.01.2018г. по гр.д.№ 1068/2017г. на ІV ГО; решение № 148/24.01.2016г. по търг.д.№ 3092/2014г. на ІІ ТО и др. Поставя и следните процесуалноправни въпроси: 7. При постановяване на решението си длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им; 8. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събраните пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като изготви собствени мотиви. По последните два въпроса поддържа, че е налице противоречие с решение № 228/ 01.10.2014г. по гр.д.№ 1060/2014г. на І ГО, решение № 187/23.10.2019г. по гр.д.№ 1738/2018г. на ІV ГО, решение № 288/01.10.2014г. по гр.д.№1060/2014г. на І ГО. Не на последно място според касаторката атакуваното решение е очевидно неправилно, тъй като направеният от съда извод, че по делото не е доказано ищцата да е била със съзнанието, че е записана в ответния университет, е явно необоснован и противоречи на логическите и опитни правила. Ответникът по касационната жалба – Нов български университет, представляван от ректора, чрез упълномощения юрк.С. Ч., в писмен отговор излага съображения за липса на основания за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Конституираните в производството Т. П. Т. и Д. К. П.-трети лица помагачи на страната на ответника Нов български университет, не изразяват становище по жалбата. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК и е процесуално допустима. По предварителния въпрос за допустимостта на касационното обжалване съставът на ВКС намира следното: Разгледан е иск с правно основание чл. 49, вр. 45 ЗЗД. Въззивният съд е споделил изцяло фактическите и правни изводи на обжалваното пред него от ищцата първоинстанционно решение, с което искът е отхвърлен, поради което и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на РС. Така е прието за установено, че между „Сити Колидж“-Европейски университетски комплекс към Йоркския университет със седалище Гърция, Нов български университет-София и Йоркски университет-Великобритания, е сключено тристранно споразумение от 22.07.2021г. за осъществяване на програми за двойна диплома. В публикуван в интернет-страницата на НБУ каталог на магистърските програми за 2021г.-2022г. фигурира програма „Маркетинг, реклама и връзки с обществеността“, която е на английски език и е съвместна с Университета в Йорк. В частта относно приема са посочени имената на Д. П. и секретар – специалист и Т. Т. – координатор на „Сити Колидж“. Ищцата е кандидатствала за прием в курса по тази магистърска в Сити Колидж, Университет Йорк, за учебната 2021-2022г. и с писмо-предложение от 12.05.2021г., изпратено по електронна поща от Е. Е., М. е уведомена, че кандидатурата й е одобрена. От описанието на програмата, изпратена на ищцата от Д. П., е видно, че обучението предлага две дипломи на завършилите студенти-една от университета в Йорк и една от НБУ. По време на първите лекции от курса в периода от 13.11. до 14.11.2021г. участниците в програмата били уведомени, че следва да бъдат записани и като студенти в НБУ, за което са били насочени към служител на НБУ–Е. А. (директор, Централна студентска администрация на НБУ). След изпращане на необходимите документи и размяна на имейли М. била информирана с писмо от 22.12.2021г. от А., че не може да бъде записана като студент в НБУ, тъй като бакалавърската й степен е придобита в професионално направление, което е различно от направлението на магистърската програма. Изложеното е потвърдено в няколко последващи имейла; на ищцата са предложени два варианта за продължаване на обучението й, които тя отказала; считано от началото на м. април 2022г. преустановила посещенията си на лекциите от курса. При съвкупна преценка на събрания доказателствен материал въззивният състав е приел, че по делото не е доказано противоправно поведение на служител на ответника, от което ищцата да е претърпяла вреди. На първо място, съдът е посочил, че макар третото лице-помагач Т. да е пропуснал да информира своевременно участниците в програмата за необходимостта да бъдат записани като студенти и в НБУ, Т. не е служител на университета и не е в отношения по възлагане на работа с него. За да обоснове този извод, съдът е съобразил, че в интернет страницата на НБУ Т. е представен като „координатор на City College” и като такъв същият е посочен във всички изпращани от него имейли, респ. в съдържанието им е споменавал „нашите партньори от НБУ“ и че НБУ е „партньор за България“, което недвусмислено го разграничава от ответното учебно заведение. Това се отнася и до другия сочен от ищцата делинквент Д. П., която е директор на магистърската програма за България, но като служител на чуждестранния университет, видно от удостоверената в констативния протокол на нотариус В. М. от 29.06.2023г. информация на интернет страницата на Сити Колидж, като имейл адресът й завършва на york.citycollege.eu (както и на Т. Т. и на всички останали чуждестранни университетски служители, с които ищцата е контактувала), което недвусмислено сочи, че П. работи за университета в Йорк. Липсата на правоотношение между третите лица-помагачи и ответника се потвърждава и от показанията на свидетелите Е. А. и Д. Т., които са категорични, че Т. и П. не са служители на НБУ, а координират съвместната магистърска програма от името на британския университет. На следващо място, съдът е посочил, че единствената комуникация, която ищцата е провела със служител на ответника е имейл кореспонденцията с Е. А. в периода от 17.11.2021г. до 22.12.2021г., в рамките на която последната е изискала необходимите документи от М. и своевременно я е уведомила за наличието на пречки да бъде записана като студент в НБУ. Според съда разменените имейли не биха могли да бъдат квалифицирани като противоправно поведение на ответното висше учебно заведение, напротив видно е, че А. е действала в рамките на възложената й работа и след като е била сезирана от М. със запитване какво следва да предприеме, за да бъде записана като студент в НБУ, е извършила необходимите проверки и е установила законодателна пречка, за която своевременно е уведомила ищцата. След като е обсъдил разменената кореспонденция между М. и А. съдът е приел, че в нито един момент ответникът чрез своите служители не е твърдял и не е заблуждавал М., че е записана като студент в българския университет. В подкрепа на този извод според съда е и обстоятелството, че ищцата не е получила факултетен номер от НБУ, т.е. не са налице данни за действия на администрацията на НБУ, които да сочат на прием на ищцата като студент, както и студентска книжка (показанията на свидетелите И. С., Е. А. и К. П.-съпруг на ищцата). Това еднозначно показва, че служителите на НБУ не са въвели М. в заблуждение, че е студент при тях, а изложеното се потвърждава косвено и от факта, че ищцата не е заплащала такса за обучение към НБУ, каквато според показанията на св. А. се дължи едва след като лицето е записано като студент в учебното заведение. Според съда по делото не се установява и ищцата да е била със съзнание, че е записана в НБУ, напротив – данните от електронната кореспонденция сочат, че М. е знаела, че е студент на Йоркския университет и едва през м. ноември 2021г. е разбрала, че следва да бъде записана и като студент в НБУ, за което предприела съответни действия. Изложеното се потвърждава и от показанията на съпруга й – свидетелят К. Г. П., който заявява, че в началото на програмата Т. съобщил на студентите, че трябва да бъдат записани и в НБУ, като до този момент М. си мислела, че е студент само на „Сити Колидж“. Съдът е посочил, че обстоятелството, че М. е посещавала лекции в НБУ, имала е достъп до онлайн лекциите на университета и се е включвала в тях, също не обуславя само по себе си съзнание у ищцата, че е студент в местния университет, доколкото от всички останали доказателства е видно, че тя е била наясно със статута си и наличието на пречки да бъде записана в българското учебно заведение. В заключение въззивният съд е приел, че по делото не е установено извършване на противоправно поведение от служител на ответника, а на чуждестранния университет, който не е уведомил своевременно кандидат-студентите, че за успешно завършване на програмата следва да отговарят и на изискванията за прием в НБУ, респ. да са записани там като студенти. Изложеното се потвърждава от приложеното към исковата молба електронно писмо от С. М.Е., служител по жалбите в Университета в Йорк, който е потвърдил, че този университет е допуснал грешка при изпращане на предложението до ищцата. По делото не са налице каквито и да било доказателства за действия на служители на ответния университет, от които ищцата да е останала с впечатление, че е записана като студент в НБУ. Ответният университет не е бездействал, а в рамките на един месец (17.11.2021г.-22.12.2021г.) служителите му са извършили проверка, изискали са допълнителни документи от ищцата и са я уведомили за наличните пречки същата да бъде записана като студент съобразно изискванията на българското законодателство. По делото не е спорно, че такива пречки действително са съществували и отказът на ответника е бил правомерен (в този смисъл са изричните изявления на ищцата в исковата молба и уточнителните молби към нея), поради което не може да се приеме, че са налице негови незаконосъобразни действия, които да обосновават ангажиране на гаранционнообезпечителната му отговорност. Предвид изложеното въззивният съд е счел, че претендираните от ищцата неимуществени вреди не са настъпили в пряка причинно-следствена връзка с противоправно поведение на служители на ответника, които да са я въвели в заблуждение и да са поддържали заблуждение, че тя е записана като студент в НБУ, поради което не е налице основание за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на НБУза обезщетяване на тези вреди. С тези мотиви въззивният съд е отхвърлил иска. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато. Решението не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието на мотивите не се установява въззивният съд да е приложил закона в неговия обратен смисъл, нито да е приложил отменена, неотносима или да се е позовал на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката. Доводите на касаторката за неправилна преценка на доказателствата от страна на въззивния съд всъщност съставляват доводи за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК и не могат да обосноват допускането на решението до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Не може да се допусне касационен контрол и по първите два поставени въпроса. Първият въпрос е фактически и изисква преценка на доказателствата и на правилността на изводите на въззивния съд, което е недопустимо да се извърши в производство по чл. 288 ГПК. По отношение на втория въпрос следва да се посочи, че според трайна и непротиворечива съдебна практика отговорността на възложителя по чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД е гаранционно обезпечителна и е функция на деликтната отговорност на лицето, на което е възложена работата за вредите, произлезли при или по повод нейното изпълнение. За да са налице предпоставките за ангажиране на тази отговорност следва да е осъществен фактическият състав на деликта-противоправно поведение от страна на делинквента, вреда, причинно следствена връзка между двете и вина, която се презюмира. Относно правната характеристика на възлагането в доктрината се поддържа становището, че то е фактическо натоварване на друг правен субект - физическо лице за извършването на определена работа в чужд интерес. За отговорността по чл. 49 ЗЗД е без правно значение формата, чрез която се осъществява възлагането на работа. Дори в хипотезите, където е нормално да се изисква определена форма, като например сключването на трудов договор, неспазването на това изискване не освобождава възложителя от отговорността, ако са налице всички останали предпоставки на фактическия състав за деликтната отговорност. Законът не поставя изискване възлагането на работа да е възмездно. Упражняването от възложителя на властническото правомощие да възложи работа е основанието за ангажиране на деликтната му отговорност. Този, който извлича полза от дадена работа, той трябва да поеме и отговорността в случай на причинена вреда. Тежестта на доказване на възлагането на работата пада върху ищеца. В този смисъл и цитираното от касаторката решение по гр.д. № 4885/2015г. на ІV ГО, което е съобразено от въззивния съд. Поставените от касаторката въпроси от 3 до 6 включително не покриват общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са фактически и са основани на невъзприети от въззивния съд фактически и правни положения – за установени незаконосъобразни действия на служители на ответното учебно заведение; за въвеждане в заблуждение на ищцата, че е записана като студент в НБУ; за липса на положена дължима грижа от страна на служители на университета. Обратно на поставените въпроси въззивният съд след анализ на доказателствата е формирал ясен извод, че липсва противоправно поведение на служител на ответника, че ищцата не е била въведена в заблуждение, била е уведомена за необходимостта да бъде записана като студент в българския университет, че не е установено да е била със съзнанието, че е записана като студент в него. Несъгласието на касаторката с изводите на съда е оплакване за неправилност на решението, която не може да бъде проверена на етапа на селектиране на касационните жалби. Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по последната група поставени процесуалноправни въпроси (7 и 8). Доколкото касаят правомощията на въззивния съд като инстанция по същество, включващи и задължението да обсъди всички доводи и искания на страните, релевантните за спора доказателства и да мотивира решението си, въпросите отговарят на общото изискване по чл.280, ал.1 ГПК. Те обаче не са разрешени в противоречие с цитираната практика на ВКС. Въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения, като мотивите му са ясни, конкретни и логични, съдържат подробен анализ и оценка на правнорелевантните факти и доказателства, обсъждане на доводите и възраженията на страните; посочване на фактите, които са приети за установени и въз основа на кои доказателства и кои са счетени за недоказани и защо. Или обобщено атакуваното решение е постановено в съответствие с формираната съдебна практика по приложението на чл.12, чл.235 и чл.236, ал.2 от ГПК. Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане до касационен контрол на въззивното решение. При този изход на делото касаторката следва да бъде осъдена да плати на Нов български университет юрисконсултско възнаграждение в размер 100 евро за осъщественото пред ВКС процесуално представителство от юрисконсулт. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение