Определение № 5407 от 25.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2981/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 19459/05.06.2024г., подадена от Н. Х. З. и Маргарита Х. З., чрез процесуалния представител адвокат Ж. М. от АК-П., срещу решение № 587 от 30.04.2024г. по в. гр. д. № 418/2024г. на Пловдивския окръжен съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение № 4870 от 30.11.2023г. по гр. д. № 17258/2022г. на Пловдивския районен съд, XIV граждански състав, е отхвърлен предявеният от касаторите против М. Т. З., В. И. З. и Н. И. З. положителен установителен иск за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване правото на собственост на ищците на основание придобивна давност върху недвижим имот - СОС с ид. № 56784.534.517.1.2 по КК и КР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-48/03.06.2009г. на ИД на АГКК, с последно изменение със заповед от 28.09.2017г, с адрес: [населено място], [улица], ведно с 1/2 ид.ч. от СОС с ид. [№] по КК и КР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-48/03.06.2009г. на ИД на АГКК, с последно изменение със заповед от 28.09.2017г., с адрес: [населено място], [улица]. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявения иск бъде уважен със законните последици. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди се противоречие на приетото от въззивния съд със задължителната практика на ВКС, а именно Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. на ВКС по т.д.№1 от 2012 г. на ОСГК относно това дали упражняването на фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на другите съсобственици, води до придобиването й по давност. Поддържа се, че приетото от въззивния съд противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 107 от 31.07.2019г. на ВКС по гр. д. № 3540/2018г., I г. о., ГК относно това дали в хипотеза на постигнато неформално съгласие между сънаследници за доброволно уреждане на имуществените им отношения, при което всички се съгласяват определен имот да остане на един от тях, е налице предаване на владението и дали, за да се придобие собствеността по давност, е необходимо владелецът да отблъсква владението на останалите съсобственици, както и с решение № 32 от 8.02.2016г. на ВКС по гр. д. №4591/2015г., I г. о., ГК относно това при извършването на преценка дали един от наследниците е установил самостоятелна фактическа власт върху притежаван от общия наследодател недвижим имот, съдът следва да вземе предвид и наличието на предварителна уговорка приживе на наследодателя за предаване на владението. Сочат противоречие с решение № 3/25.01.2016г. по гр. д. № 3973/2015г. на І г.о. на ВКС, в което е прието, че когато владението е установено по този начин (чрез предаване от предишния собственик или владелец) или чрез предаване на фактическата власт и няма данни тя да е отнета, действа презумпцията на чл. 69 ЗС и на чл. 83 ЗС - приема се, че имотът се владее от владелеца за себе си и без прекъсване. В изложението се навеждат доводи, че въззивният съд е постановил решението си върху свидетелските показания на само един, заинтересован свидетел, без да е изложил мотиви по приложението на чл. 172 ГПК. Касаторите поддържат, че въззивното решение противоречи на решение № 194 от 02.07.2012г. на ВКС по гр. д. N992/2012г., II г. о., ГК, в което е прието, че именно когато свидетелите, посочени от едната страна попадат в хипотезата на чл. 172 ГПК, съдът трябва да посочи съображения за обективност на тези свидетели от аспекта на двете страни. Твърди се противоречие на приетото от въззивният с практиката на ВКС по въпросите за владението и придобивната давност, обективирана в решение №68 от 02.08.2023г. на ВКС по гр. д. №603/2012г., решение № 38 от 9.04.2021г. на ВКС по гр. д. № 2425/2020г., ГК, в които е възприето, че постоянното владение не изисква непременно фактическата власт да се осъществява във всеки момент във времето, а може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота, стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица. Поддържа се, че постановеният от въззивния съд съдебен акт е в противоречие с решение № 38 от 9.04.2021г. на ВКС по гр. д. №2425/2020г., I г. о., ГК и решение № 302 от 24.06.2011г. на ВКС по гр. д. № 1168/2010г., в които е прието, че след като непосредствените съседи възприемат като изключителни собственици ищците, ищците са извършвали ремонти в имота и не са виждали ответниците да са идвали, освен на гости, както и не се установява ответниците да са имали ключ за имота, следва да се приеме, че ищците са упражнявали владение върху имотите. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касация М. Т. З., В. И. З. и Н. И. З., чрез процесуалния си представител адвокат С. М. от АК-П., изразяват становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендират присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните: Производството е образувано по иск по чл.124, ал.1 ГПК, предявен от Н. Х. З. и М. Х. З. срещу М. Т. З., В. И. З. и Н. И. З., за признаване за установено, че ищците са собственици на основание давностно владение от 2004г. на недвижим имоти - СОС с ид.№ [№], ведно с 1/2 ид.ч. от СОС с ид.[№], и двата по КК и КР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-48/ 03.06.2009г. на ИД на АГКК, с последно изменение със заповед от 28.09.2017г., с адрес: [населено място], [улица]. Ищците са изложили твърдения, че са получили владението върху имота през 2004г., когато с наследодателя на ответниците И. Н. З. и М. Т. З. е била извършена неформална продажба на процесния имот, като са заплатили сумата 8 000 лева, с уговорка собствеността да се прехвърли след снабдяване с необходимите документи. От 2004г. до смъртта на И. Н. З. през 2020г. страните договаряли да сключат окончателен договор с нотариален акт, но не се стигнало до реално сключване на такъв договор поради пребиваване на Н. Х. З. в чужбина, а при прибирането му, И. и М. Т. З. били ангажирани. Действия в тази насока били предприети и от М. Т. З., В. И. З. и Н. И. З., но не се стигнало до сключване на сделка поради отказ от страна на последните с мотив, свързан с актуалността на цената на имота. Ищците са изложили, че са придобили собствеността върху първи етаж на недвижимия имот с ид. [№] по КК и КР на [населено място], ведно с 1/2 ид.ч. от сутеренния етаж и ј ид.ч. от дворното място, чрез покупко-продажба срещу задължение за издръжка и гледане, а претендираното право на собственост върху втория жилищен етаж от сградата и сутеренния етаж основават на владение от 2004г. до подаване на исковата молба, като заявяват, че владеят процесните имоти като свои, цената за тях била заплатена през 2004г. и освен за живеене ги ползват и като помещения за складиране, а ответниците не съхранявали вещи в тези помещения. Въззивният съд е констатирал, че по делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелите С. А. - братовчед на ищците и Р. К., без родство със страните, които са заявили впечатления с оглед на това, че живеят в близост до процесния имот. Свидетелят А. заявил, че виждал ответниците В., И. и М. да идват предимно „на гости“, не ги е виждал да правят нещо по имота, както и на двора, не знае те да ползват имота, ответниците са се събирали на двора с ищцата М. Посочил, че ответникът Н. от 2004г. живее в Америка. Изразил предположение, че всички са на едно мнение, че Маргарита е собственикът. След смъртта на И. - праводателят на ответниците В. и Н., все по рядко ги е засичал, документално не знае на кого е имотът, М. е живеела там, не знае за прехвърляния на имота, И. до смъртта си идвал в къщата, не помни кога е починал И., бил казвал на баща му, че е продал имота за да има пари да изпрати сина си в Америка, не знае дали е бащината къща на И., виждал го повече на двора, не го виждал да преспива, на приземния етаж живее тяхната майка, на горния етаж ищецът Н. заедно с жена си и детето, на следващия етаж има стари мебели на Маргарита. Виждал съпруга на В., смътно го познава, бил малък, когато го виждал, той лично не е виждал да са правили ремонти. Свидетелката К. е заявила, че в момента в имота живеят М. и Н., който е в чужбина, майка им и синът на М., не виждала в последните години ответниците, идвали като „на гости“, идвали да посетят баба си докато била жива, не ги виждала нещо да правят, да си отключват врати или да чистят двора, ответниците живеели в А., а Н. З. е в Америка повече от 20 години, заминал през 2004г., а баща му продал имота като собственик на втория етаж на къщата, на Н., давал го на роднини, а не на чужди хора, финансирал заминаването на сина си, първичните собственици на имота били дядо Н. и баба М., които най-вероятно са били собственици като са прехвърлили имота на децата си; на сутеренния етаж живеят Н. и М., те били собственици на двата етажа, на втория виждала Н., който през последните 5-6 години не е в България, не живее тук, виждала Н. когато идва от чужбина, И. З. починал през 2017г., когато майка му била жива идвал само да я види, не е виждала И. да ремонтира къщата, с Н. са израснали заедно, идвал е на гости при баба си, отсядал е при нея, не е виждала сестра му В., собствеността е на И. - баба М. и дядо Н. му я прехвърлили. Посочено е, че за опровергаване заявените от ищците обстоятелства са ангажирани гласни доказателства от ответниците - свидетелите П. С. Д., бивш съпруг на ответницата В. и В. Л. Л., настоящ съпруг на В.. Първият свидетел заявил, че бил съпруг на ответницата В. от 1991г., когато не знаел, че дядото И. З. има къща в кв. К., но като се родила дъщеря им, решили да се преместят в кв. К., защото им било тесничко, решили да направят ремонт на втория етаж, който бил на дядо му - затворили два прозореца, докарали строителни материали, направили мивка в кухнята, шпакловки, боядисване, това било през 1993г. не могли да завършат ремонта, защото ищцата М. имала притеснения, че докато правят ремонт им пречели на нормалния живот, трябвало да се преминава през техния етаж, стълбата била така направена, че не можело да се качиш на горния етаж, ако не се качиш през техния етаж, решили да спрат ремонта, за да не притесняват М. и направили външна стълба. В крайна сметка похарчили парите, които били отделени за ремонта и външната стълба, след което се отворила възможност да направят кооперация в А., където вложили усилията си и спрели ремонта в кв. К. след 1993-1994г., след което не правил нищо по къщата, постоянно дядо му правил нещо по тази къща освен него, никой друг не правил нещо по тази къща, а те правили тоалетни на всички етажи около тези години 1994г. и по -късно, много работи правил и по външната стълба, те имали багаж, както и баба му и дядо му - родителите на бившата му съпруга. С ответницата се развели през 2004г. Съобразено е, че свидетелят В. Л. Л., който 15-16г. е в брак с ответницата В., заявил, че много пъти ходил в къщата в кв. К., дядото имал наследствен имот, последните години дядото - бащата на съпругата му бил болен и свидетелят му бил като личен шофьор, починал през 2020г. по празниците, ходили да правят ремонт на къщата, дядо И. бил заварчик, ходили там да правят огради, врати, парапети по стълбището, има спомен също така за входната врата откъм улицата, която се била изкъртила, всичко било негово дело. Това било около 7-8 години преди да се разболее дядо И., 2009-2020,2011г., бил здрав когато правил тези неща, бил като баща на М. и Н., за всяко нещо се допитвали до него, М. също правела ремонти, свидетелят е съветвал да не прави, защото дядото искал къщата да се раздели, която била предназначена за В., защото те имали друг апартамент, много пъти М. се допитвала за всяко нещо до дядо И., искала разрешение от дядо И., като се надявала, че като й дадат да направи преустройство, ще й дадат къщата, но взимала пари от баба си и майка си, от дядо И., имало нейн багаж на втория етаж, който я помолили да си вземе, съпругата му и майка й обмисляли да продадат етажа на М., но тя не е била съгласна със сумата; заявил, че Н. не живее в имота, тъй като от 10-11г. бил в чужбина, свидетелят бил чувал на телефонни разговори, в които М. искала пари за ремонт на къщата, които й давал дядо И., искала разрешение да направи кухня, за всичко искала разрешение от него. Около 8-9-10 години живеели заедно с дядо И. и баба М., били постоянно заедно. За да отхвърли предявения положителен установителен иск за собственост на заявеното оригинерно основание, въззивният съд е приел, че събраните по делото гласни доказателства не установяват предаване на владение през 2004г., поради това, че не са налице конкретни сведения какви точно уговорки са постигнати, както и за кой от двата имота, предмет на делото. Посочено е, че такива откъслечни и неконкретни данни се намират само в показанията на свидетеля К., но не са налице и данни за точни действия, извършвани през релевантния период, както свидетелите да са били очевидци на настъпила реална промяна в поведението на наследодателя на ответниците И. З., както и неговите наследници преди и след 2004г., както и липсват данни за предаване на ключове, ограничаване на достъп или друго, поради което не може да се приеме, че ищците са установили владение върху имота като постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно и несъмнително упражняване на непосредствена фактическа власт върху една вещ. Взето е предвид, че с Тълкувателно решение №1/06.08.2012г. на ВКС по тълк.д.№1/2012г. на ОСГК е прието, че презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт обаче, различен от наследяването. Посочено е, че в случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Изложени са мотиви, че независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. Посочено е, че показания на свидетелите С. А. и Руска К. се основават на странични впечатления относно вида и начина на упражняване на фактическа власт върху процесните имоти, както от ищците, така и от ответниците и неинформативни относно конкретните фактически действия, с които е обективирано и демонстрирано намерението за своене на имотите както спрямо техния първоначален собственик, така и спрямо неговите наследници впоследствие. Прието е, че извършването на ремонтни работи от ищците в имота, както и съхранението на вещи в процесните обекти не съставляват типични действия на владение, доколкото такива действия са присъщи и на държатели на имот, а поставяното на вещи не съставлява постоянно и непосредствено лично осъществявана фактическа власт, както и не сочи на намерение този имот да се свои и да изключва фактическата власт на действителния собственик. Изложени са съображения, че от ангажираните гласни доказателства от ответната страна - показанията на свидетелите Д. и Л. е установено, че по време на престоя на ответницата В. със семейството си в процесния имот заедно с баща й И. приживе също са извършвали ремонтни работи в имота за неговото облагородяване за семейни нужди, които действия са продължили и впоследствие със свидетеля Л., отново съвместно с баща й И., наследодателят на всички ответници. Установено е, че спрямо наследодателя на ответниците И. З. до момента на неговата смърт, ищцата Маргарита З. е искала неколкократно и често разрешение за извършване на ремонтни и други работи в имота, което сочи по несъмнен начин, че същата не е имала отношение към обекта на претендираната собственост като свой, а като чужд. Прието е, че по делото не е установено ищците да са владели процесния имот за себе си, още по- малко това да е демонстрирано спрямо наследодателя на ответниците и впоследствие спрямо неговите наследници, поради което предявеният иск е отхвърлен като неоснователен. При така изложените от въззивния съд съображения и по-специално липсата на детайлен анализ на показанията на свидетелите, доведени от спорещите страни и съпоставяне на казаното от свидетелите в съответствие с изискването на чл. 172 ГПК, настоящият състав приема, че е налице основание за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения в изложението правен въпрос за необходимостта съдът да изложи съображения за обективността на свидетелите и на двете спорещи страни в хипотезата на чл. 172 ГПК с цел извършване на преценка дали при постановяване на решението си въззивният съд е съобразил практиката на ВКС, съдържаща се в посоченото в изложението решение №194 от 02.07.2012г. по гр.д.№992/2012г. на ІІ г.о. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение