Определение № 23 от 17.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2450/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „К “ О. срещу въззивно решение № 00020 от 11.02.2021 г. постановено по в.гр.д. № 189 /2020 г. на Бургаския апелативен съд в частта, с която е отменено първоинстанционно решение на Ямболския окръжен съд, с което е отхвърлен искът на П. Й. С. срещу „К.“ О. за заплащане на сумата 16 400 лева и вместо това е постановено друго, с което „К.“ О. е осъдено да заплати на П. Й. С. на основание чл. 55, ал.1, т.1 ЗЗД сумата 16 400 лева и 1500 лева разноски по делото. Ответникът П. Й. С. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: Въззивният съд е приел, че искът е с правна квалификация чл. 55, ал.1, т.1 ЗЗД, тъй като се твърди предаване и получаване на парични суми при начална липса на основание и без наличие на правоотношение между ищеца и ответника по повод на имота. Въззивният съд е приел, че независимо от неправилната квалификация на иска, на страните са дадени правилни указания за фактите с правно значение и тежестта за установяването им - че ищецът трябва да докаже плащане, а ответникът наличие на основание за получаване и задържане. По делото са приети като доказателства 110 касови бележки, в които пише името на вносителя- ищеца и „къща“. Касиерката, която е издала касовите бележки, не оспорва, че подписът е неин, твърденията и, че не е приемала пари, съдът приема за недоказани. Ответникът не оборва истинността на оспорените бележки. От събраните по делото доказателства се установява, че ищецът е платил 21 484 лева. Подписът на касиерката, действаща в служебно качество, удостоверява получаването на сумите от ответното дружество – неин работодател. Оспорващият ответник не е оборил успешно истинността на оспорените бележки, чиято истинност се подкрепя от други събрани по делото доказателства. Основателно е възражението за погасителна давност на част от вноските (издадени 5 години преди подаване на исковата молба). По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Жалбоподателят навежда доводи за недопустимост и неправилност на въззивното решение. Във връзка с доводи за недопустимост и неправилност на въззивното решение в представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касационният жалбоподател твърди, че осъществяват основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК - разрешени са в противоречие с практиката на ВКС и имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въпроси, свързани с доводите за недопустимост: Дали въззивното решение не е недопустимо, тъй като въззивният съд е променил квалификацията – от предл. 2 на чл.55, ал.1 ЗЗД (неосъществено основание) на предл. 1 (начална липса на основание) едва с крайния си акт – с въззивното решение; Дали въззивният съд не е разгледал непредявен иск; Дали въззивният съд не е трябвало да даде указания за отстраняване на нередовности – неясни, непълни, противоречиви твърдения на ищеца, на които е основан искът; Дали въззивният съд не е трябвало да измени доклада и да разпредели доказателствената тежест? Жалбоподателят твърди, че в противоречие с т.2 от ТР № 1 /09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд не е дал указания относно подлежащите на доказване факти и не се е съобразил с наведените факти. Настоящият състав приема, че няма съмнение за недопустимост на въззивното решение, поради което не е осъществено основание по чл. 280, ал.2, предл. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. От значение за допустимостта на въззивното решение е дали въззивният съд е разгледал и се е произнесъл по предявения иск - по наведените от ищеца като основание на иска факти и по формулирания от него петитум. Доколкото въззивният съд се е произнесъл по наведените като основание на иска факти, неправилната правна квалификация не би имала значение за допустимостта, а за правилността на въззивното решение. Настоящият състав приема, че няма съмнение за недопустимо произнасяне от въззивния съд, въззивният съд се е произнесъл по предявения иск. Наведените от ищеца като основание на иска фактически твърдения не са неясни, непълни и противоречиви, поради което въззивният съд не е трябвало да даде указания за отстраняване на нередовности и не се е произнесъл по нередовна искова молба. Въззивният съд не е трябвало да даде указания относно подлежащите на доказване факти, нито относно възможността жалбоподателят- ответник да извърши процесуални действия, тъй като е приел, че ответникът е отричал наличието на всякакви уговорки и на всякакво плащане. Защитата на жалбоподателя – ответникът се свежда до оспорване на представените вносни бележки с твърдения, че съставянето и съдържанието им не съответстват на чл. 6 ЗСч., не са приходни касови ордери, нито квитанции, понятието „къща“ не е индивидуализирано в бележките, поради което вносните бележки не обвързват дружеството. Въззивният съд е направил и евентуално възражение за погасителна давност, което е обсъдено и уважено от въззивния съд. Жалбоподателят – ответник е твърдял, че в тежест на ищеца е да установи даването и получаването на паричните суми и основанията за това. Въззивният съд не е допуснал противоречие с приетото в т.2 от ТР № 1 /09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което е прието, че: Въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК; Освен това, преценката на правната квалификация на иска се дължи едва при постановяване на въззивното решение; Извършването на изцяло нов доклад от въззивната инстанция с различна квалификация на предявения иск би имало за резултат предварително определяне на действията на първоинстанционния съд като неправилни, а тази преценка се дължи едва при постановяване на въззивното решение. В случая в отговора на въззивната жалба ответното дружество не се е позовало на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, нито във връзка със събирането на доказателства. Въззивният съд е приел, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, но вследствие на което на страните не са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти. Жалбоподателят извежда и следните въпроси: Правната квалификация на иска свързана ли е с допустимостта на постановеното от него (съда) решение, когато е нарушен принципът на диспозитивното начало, т.е. когато съдът се е произнесъл извън определения от страните предмет на правния спор? Въпросът не е обуславящ, както беше посочено, въззивният съд не се е произнесъл извън очертания от ищеца правен спор. При определяне на правната квалификация на иска следва ли съдът да изхожда от фактите по делото и от твърденията, на които ищецът основава своето право и задължен ли съдът да се произнесе по правния спор, с който е сезиран с исковата молба? Този въпрос е разновидност на предишния. Въззивният съд се е произнесъл по предмета на правния спор, с който е сезиран от ищеца. Когато въззивният съд прецени, че дадената квалификация е неправилна, следва ли той след като преквалифицира спора, да укаже на страните подлежащите на доказване факти, да разпредели доказателствената тежест и укаже необходимостта за ангажиране на съответните доказателства за правнорелевантните факти? Въпросът беше разгледан по-горе. Въззивният съд не е следвало да извършва доклад, в който да преквалифицира спора, нито да разпределя доказателствената тежест, нито да дава указания за предприемане на доказателствени действия, тъй като не е установил отсъствие, непълнота, нито неточност на дадените указания – първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест, като е указал на ищеца, че носи тежестта да докаже факта на плащането, а на ответника, че носи тежестта да докаже, че е налице основание за получаване, респ. за задържане на полученото. Задължен ли е въззивният съд да отстрани съществените нарушения на съдопроизводствените правила, допуснати от първоинстанционния съд във връзка с определяне на правната квалификация и с доклада по делото (чл.55, ал.1, т. 2 или т. 1 ЗЗД)? Въпросът не е обуславящ, доколкото въззивният съд не е приел да са допуснати посочените процесуални нарушения. Задължен ли е въззивният съд при произнасянето си по спорния предмет да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения и да изложи мотиви по тях. Въпросът е свързан с довод, че въззивният съд не е обсъдил доводите на жалбоподателя, дали вносните бележки са съставени в съответствие със Закона за счетоводството, нито дали са осчетоводени. Въпросът не е обуславящ, доколкото въззивният съд е приел, че от единствено значение е дали вносните бележки представляват разписки и е приел, че те представляват разписки за платени парични суми. Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет след като подложи на самостоятелна преценка събраните доказателства и обсъди в пълнота защитните тези на страните? Въпросът е обуславящ, но не е разрешен както се твърди, въззивният съд е обсъдил доказателствата за релевантните за спора факти и се е произнесъл по доводите на страните, които имат значение за правния спор. Жалбоподателят извежда и следните въпроси, за които твърди, че осъществяват основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК: Представляват ли годно доказателство за извършено плащане в касата на търговското дружество на определена сума пари частни свидетелстващи документи, които не съдържат изискуемите по чл.6 от Закона за счетоводството реквизити? Обвързан ли е съдът от доказателствената сила на частни свидетелстващи документи относно отразените в тях неизгодни за издателя факти? Следва ли да бъде отречена доказателствената сила на частни свидетелстващи документи, поради липсата на данни и доказателства, установяващи осчетоводяване на тези документи? Първият въпрос представлява разновидност на разгледан по-горе въпрос, той не е обуславящ, доколкото е прието, че от единствено значение за спора е дали вносните бележки представляват разписки за парични суми. Останалите въпроси са обусловени от него, поради което въззивният съд не е следвало да ги обсъжда. Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени основания за допускане по касационно обжалване по чл.280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. С оглед този изход на делото жалбоподателят няма право на разноски. Ответникът по жалбата иска жалбоподателят да бъде осъден да му заплати направените разноски възнаграждение за процесуално представителство, но не е представил списък и доказателства за направени разноски, поради което искането му е неоснователно. Водим от гореизложеното съдът