Определение № 403 от 31.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 333/2012 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2, предл. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. И. И. срещу определение № 2591/13.02.2012 г., постановено по въззивно частно гр. дело № 16244/2011 г. на Софийския градски съд (СГС), с което е потвърдено разпореждане от 09.09.2011 г. по гр. дело № 34786/2011 г. на Софийския районен съд. С последното е отхвърлено искането на частната жалбоподателка за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу М. М. С. за сумата 146 600 лв. – главница и за сумата 33 107.88 лв. – законна лихва за периода 20.09.2010 г. – 20.09.2012 г., на основание чл. 417, т. 3 и чл. 418 от ГПК, въз основа на договор за паричен заем от 20.09.2010 г. с нотариална заверка на подписите с рег. № 11199/16.11.2010 г. на нотариус В. М.. Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение. Ответникът по частната касационна жалба М. М. С. не е подал отговор на същата в срока за това. Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от който зависи изходът на спора по частното производство пред въззивния съд, и по отношение на който е налице и някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 от ГПК. В съдържащото се в самата частна жалба, изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, е изведен следният процесуалноправен въпрос (уточнен от съда, неточно сочен от жалбоподателката като материалноправен въпрос, и доколкото изобщо може да се приеме, че от нейна страна ясно и точно е формулиран такъв правен въпрос), а именно – по приложението на чл. 417, т. 3 и чл. 418 от ГПК, – заявителят следва да установи наличието на свое изпълняемо вземане, а не неизпълнението на длъжника, представляващо отрицателен факт; като се поддържа, че той бил разрешен в противоречие с константната практика на ВКС, т.е. навежда се допълнителното основание за допускане на касационното по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, без в тази връзка да се сочат конкретни актове на ВКС. Разрешаването на посочения от жалбоподателката процесуалноправен въпрос е обусловящо решаващите изводи и крайния извод на въззивния съд в обжалваното определение. В мотивите към него е прието, че процесният договор за заем от 20.09.2010 г. с нотариална заверка на подписите не удостоверява съществуването на претендираното от жалбоподателката вземане, тъй като не удостоверява предаването на заемните парични средства, а следователно – и задължението за тяхното връщане. Този извод въззивният съд е направил предвид уговорката в чл. 4, ал. 2 от процесния договор, съгласно която: „При предаване на сумата, предмет на настоящия договор, заемателят издава разписка за получената сума”. Също с оглед тази уговорка, въззивният съд е приел, че жалбоподателката-заявител е следвало да представи със заявлението си и доказателства – разписка за предаване на договорената сума в заем, която би доказала съществуването на процесното вземане и неговата изискуемост – съгласно чл. 418, ал. 3 от ГПК. Въззивният съд е приел също, че с оглед твърденията на жалбоподателката-заявител за предсрочна изискуемост на цялото вземане по процесния договор за заем (настъпила при неплащане на една месечна вноска, като длъжникът платил само две месечни вноски, а всяка следваща станала изискуема с настъпването на срока в договора), то жалбоподателката-заявител е следвало да представи и документи, изходящи от длъжника, за твърдяното плащане на двете вноски по договора. СГС е приел и че едва при наличие на такава доказателствена съвкупност би могъл да се обоснове извод за съществуване на процесното вземане и за предсрочната му изискуемост, поради което е намерил за правилен крайния извод на първоинстанционния съд относно липсата на предпоставките на чл. 418, ал. 3 от ГПК, като е посочил и че представената със заявлението нотариална покана от 08.07.2011 г. на жалбоподателката до длъжника, сама по себе си не може да обоснове нито наличието на процесното вземане, нито неговата предсрочна изискуемост. С оглед горното следва да се приеме, че изведеният от жалбоподателката процесуалноправен въпрос поначало представлява общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл – и т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Не е налице обаче, соченото от жалбоподателката допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на определението на възивния съд. Това е така, защото обжалваното определение на СГС не противоречи, а напротив – е в съответствие с константната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, намерила израз и в постановените по този ред, определение № 548/12.07.2010 г. по частно търг. дело № 434/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, определение № 321/03.05.2010 г. по частно търг. дело № 286/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и др. Настоящият състав на ВКС споделя така формираната по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК съдебна практика, в която се приема следното: Разпоредбата на чл. 417, т. 3 от ГПК предвижда процесуална възможност за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист въз основа на договор с нотариална заверка на подписите. За постановяване на незабавно изпълнение и за издаване на изпълнителен лист, съгласно чл. 418, ал. 1 и ал. 2 ГПК, следва: 1) да е представен документ от посочените в чл. 417 от ГПК, чиято редовност съдът проверява от външна страна; и 2) да е налице подлежащо на изпълнение вземане, удостоверено с документа. Тъй като съдът извършва проверката чрез преглед на документа от външна страна, претендираното от заявителя вземане трябва да е подкрепено от съдържанието на документа, въз основа на който заявителят може да иска заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. В качеството на документ по смисъла на чл. 417, т. 3 от ГПК, договорът с нотариална заверка на подписите е годен да послужи като основание за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист единствено по отношение на съдържащите се в него задължения - за заплащане на парични суми или други заместими вещи или за предаване на определена вещ. Преценката на съда в производството по чл. 417 от ГПК е ограничена до съдържанието на представения от заявителя документ. Само по изключение - при предпоставките на чл. 418, ал.3 от ГПК, тази преценка може да се разпростира и спрямо други документи, ако това е необходимо за доказване възникването и изискуемостта на задължението, обект на търсеното незабавно изпълнение. Договорът с нотариална заверка на подписите несъмнено съставлява документ по смисъла на чл. 417, т. 3 от ГПК, но съдържанието му не удостоверява възникването и съществуването на парични вземания/задължения, когато в него е предвидено, че те възникват в случай на просрочие при плащането на уговорена вноска по договора. И изобщо – когато според договора възникването и/или изискуемостта на вземането е в зависимост от друго обстоятелство – конкретен правопораждащ факт, стоящ извън самото изпълнително основание, то съгласно чл. 418, ал. 3 от ГПК настъпването на това обстоятелство трябва да бъде удостоверено с официален или изходящ от длъжника документ. В настоящия случай, както е приел и въззивният съд съобразно цитираната практика на ВКС, процесният договор за заем с нотариална заверка на подписите не удостоверява предаването от заемодателката на заемателя на заемната сума по договора – в него изрично е предвидено, че това предаване ще стане срещу друг документ – разписка, изходяща от заемателя и предназначена да удостовери именно това предаване на заемната сума, а следователно – и възникването на задължението за връщането й. Такава – изходяща от заемателя (сочен по делото като длъжник) разписка не е представена, съгласно чл. 418, ал. 3 от ГПК. Не са представени, съгласно същата разпоредба, и официални или изходящи от заемателя документи, удостоверяващи негова забава за плащането на уговорените месечни вноски по договора, респ. – и удостоверяващи настъпването на твърдяната от жалбоподателката, уговорена в договора предсрочна изискуемост на цялото договорно парично задължение. С оглед гореизложеното, – тъй като обжалваното определение на въззивния съд е съобразено с практиката на ВКС, то не е налице соченото от частната жалбоподателка, допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение, поради което същото не следва да се допуска. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение