Определение № 1201 от 13.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3045/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалба на Д. В. Г. и С. Д. Г. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 581 от 01.02.2024 г. по гр.д.№ 11577/ 2022 г., с което е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 51948/ 2020 г. и по този начин, са отхвърлени предявените от жалбоподателите против „София Сити” ЕАД - в несъстоятелност, М. П. Ч. и И. Г. Ч. искове, квалифицирани по чл.19 ал.3 ЗЗД, както следва: против „София Сити” ЕАД - в несъстоятелност - за обявяване на окончателен на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в т.5 от нотариален акт № 112, том І, рег.№ 1344, н.д.№ 111 от 26.02.2008 г., който имот представлява 0,11% идеални части от поземлен имот с идентификатор № *.*.* с площ от * кв.м., находящ се в [населено място], кв.С., вилна зона „М. д.-Б. - 3-ти етап”; и против М. П. Ч. и И. Г. Ч. - за обявяване на окончателен на предварителен договор за замяна, обективиран в т.5 от нотариален акт № 29, том ІІ, рег.№ 2086, н.д.№ 184 от 23.04.2009 г., с който са придобили 0,96 % ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *.*.* с площ от * кв.м., находящ се в [населено място], кв.С., вилна зона „М. д.-Б. - 3-ти етап” към апартамент № 162; 0,96 % ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *.*.* с площ от * кв.м., находящ се в [населено място], кв.С., вилна зона „М. д.-Б. - 3-ти етап” към апартамент № 163; 0,11 % ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *.*.* към паркомясто № 12 секция G; и 0,11 % от поземлен имот с идентификатор *.*.* към паркомясто № 13 секция G и е разпределена отговорността за таксите и разноските по делото. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателите претендират допускане на обжалвания акт до касационен контрол поради очевидната му неправилност вследствие явната необоснованост на изводите на съда, който използвал разпоредби от ГПК при решаването на спор относно конкуренция на притезания в производство по несъстоятелност. Освен това повдигат правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. ОСГТК, ВКС, следва да бъдат уточнени и синтезирани в следния смисъл: следи ли служебно въззивният съд за допустимост и валидност на първоинстанционното решение и за пасивната процесуално-правна легитимация на ответника като абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на исковата претенция и може ли той да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване; ако в първата инстанция не е бил конституиран необходим другар, чието участие в производството е задължително, въззивният съд следва ли да обезсили като недопустимо първоинстанционното решение и да върне делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане с участие на необходимия другар; следи ли въззивният съд служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото; прилагат ли се в производството по несъстоятелност разпоредбите на чл.452 - 453 ГПК за уреждане правата на трети лица спрямо правото на собственост върху имот, включен в масата по несъстоятелност, при предявен конститутивен иск по чл.19 ал.3 ЗЗД; кредитор, чието вземане е прието и включено в списъка с приети вземания от страна на синдика, има ли качеството на трето добросъвестно лице, в случай, че получи недвижим имот включен в масата на производството по несъстоятелност срещу прихващане на свое вземане; притежава ли качеството на трето добросъвестно лице кредитор, чието вземане е прието и включено в списъка с приети вземания от синдика; действително ли е придобиването на имот от един от кредиторите на несъстоятелността, с прието и включено вземане в списъка с приети вземания, чрез възлагане при реализирана публична продан срещу прихващане, въз основа на учредена договорна ипотека след датата на постановяване на общата възбрана и запор върху имота в производството по несъстоятелност с оглед разпоредбата на чл.646 ал.2 т.2 ТЗ. Според касаторите въззивният съд е разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС. Ответните страни „София Сити” ЕАД - в несъстоятелност, М. П. Ч. и И. Г. Ч. не вземат становище по жалбата. Жалбата е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд приел за установено, че с нотариален акт № 38 рег.№ 2757, н.д.№ 218/ 2008 г. на нотариус рег.№ *, „Обединена българска банка” АД предоставило на „София сити” АД банков кредит, за обезпечение на задълженията по който дружеството учредило в полза на банката договорна ипотека върху собствения си поземлен имот № * в землището на кв.С., [населено място], местност „М. д.-Б. - 3-та част”, с площ от * кв.м. В акта било посочено, че нотариусът се убедил в правото на собственост на длъжника. С нотариален акт № 112, том І, рег.№ 1344, дело № 111/ 2008 г. на нотариус рег.№ *, „София сити” АД продало на Д. В. Г. и С. Д. Г. правото на строеж върху паркомясто № 3 в секция „Е” на апартаментен хотелски комплекс 1.1 в [населено място], вилна зона „М. д.-Б.“, със застроена площ от * кв.м., заедно с 9,677 % ид.ч. от общите части на сутерена, находящо се в поземлен имот 968, целият с площ от * кв.м., за сумата от 6 000 лв. Съгласно т.5 от договора дружеството поело задължение в срок от 3 месеца след издаване на акт 16 за сградата да прехвърли на купувачите съответните идеални части от земята. С нотариален акт № 29, том ІІ, рег. № 2086, дело № 184/ 23.04.2009 г. на нотариус рег.№ *, Д. В. Г. и С. Д. Г. прехвърлили на М. П. Ч. и И. Г. Ч. 1/12 ид.ч. от нива № * в землището на [населено място], местност „М. к.”, [населено място], като в замяна получили изградени в груб строеж имоти в апартаментен хотелски комплекс 1.1. в [населено място], вилна зона „М. Д.-Б. - 3-ти етап”, в имот № *, както следва: апартамент № G 6-а, с нов № 162, на шести подпокривен етаж, заедно с 8,659% ид.ч. от общите части на сградата и съответните идеални части от правото на строеж върху мястото; апартамент № G 6-в, с нов № 163, на шести подпокривен етаж заедно с 8,659% ид.ч. от общите части на сградата и съответните идеални части от правото на строеж върху мястото; паркомясто 12 в секция G, на кота „-3,20м”, на сутеренен етаж с площ от * кв.м., ведно със 7,534% ид.ч. от общите части на сутерена и съответните идеални части от правото на строеж върху мястото; паркомясто 13 в секция G, на кота „-3,20м”, на сутеренен етаж, с площ от * кв.м. ведно със 7,534% ид.ч. от общите части на сутерена и съответните идеални части от правото на строеж върху мястото. В т.4 от нотариалния акт било посочено, че сградата следва да бъде построена до 30.09.2009 г. от „София сити” АД, а в т.5 М. и И. Ч. посочили, че лично или чрез посочено от тях лице – строителя, ще им прехвърлят собствеността върху съответните на заменяемите обекти идеални части от имота, върху който се изгражда сградата, без заплащане, в срок 3 месеца от издаването на акт 16. За безспорно и ненуждаещо се от доказване от страните било обявено, че договорът от 2008 г. е сключен между дружеството и ищците и че по него 0,11% ид.ч. от земята се припадат на продаденото с този договор паркомясто, а по договора от 2009 г. на ап.№ 162 се припадат 0,96% ид.ч. от земята; 0,96% от земята се припадат и към ап. № 163; 0,11% ид.ч. от земята се припадат на паркомясто 12; и 0,11% ид.ч. от земята се припадат към паркомясто 13; сградата било уговорено да достигне до етап на завършеност за въвеждане в експлоатация на 30.09.2009 г.; към момента е завършена в груб строеж, съгласно констативен протокол от 24.03.2008 г., презаверен на 30.01.2020 г. издаден от СО, район В.. С решение от 24.04.2015 г. по отношение на „София сити“ АД било открито производство по несъстоятелност, за начална дата на неплатежоспособността била приета 21.03.2010 г. С решение от 19.08.2016 г. дружеството било обявено в несъстоятелност и били постановени обща възбрана и запор върху имуществото му. На 20.09.2022 г. в Агенция по вписванията било вписано постановление за възлагане за придобит чрез публичен търг поземлен имот /този, върху който е била учредена ипотеката от дружеството/ от „Ноа ин“, а на 06.04.2023 г. била заличена договорната ипотека. При тези фактически установявания въззивният съд на първо място обсъдил доводите във въззивната жалба, че исковете и по двата договора били с ответник „София сити“ АД, а ответниците Ч. били посочени като страни по делото само за да ги обвърже силата на пресъдено нещо. Тези доводи съдът отхвърлил, като приел, че в исковата молба било ясно посочено, че се търси обявяване за окончателни на два отделни предварителни договора, като насрещна страна по единият договор е „София сити” АД, а по другият – М. и И. Ч.. Именно ответниците Ч. били посочени като задължени лица да прехвърлят на ищците процесните имоти по договора от 2009 г., такъв бил и формулираният петитум. Ищците не твърдели, че придобивайки имотите от Ч. са придобили правата да искат „София сити“ АД да им прехвърли идеални части от дворното място, нито заявили, че Ч. не са ответници по иска, а са посочени като страна по делото, само за да ги обвърже силата на пресъдено нещо на решението. Изготвеният от първата инстанция проекто-доклад по делото съответствал на заявеното в исковата молба и той не бил оспорен от ищците, едва с въззивната жалба се навеждали твърдения, че всъщност ищците придобили правата на Ч. срещу „София сити” АД да им се прехвърли съответната част от дворното място по предварителния договор от 2009 г. Тази промяна в твърденията и в исканията на ищците не било допустимо да се извърши на етап въззивно производство. По съществото на делото съдът приел, че частите от имотите, за които се искало обявяване на предварителните договори за окончателни, не били собственост на ответниците по делото. Ответниците Ч. никога не били придобивали собствеността на идеални части от дворното място. Ответникът „София сити“ АД бил собственик на процесния поземлен имот, но той бил обявен в несъстоятелност по силата на съдебно решение от 19.08.2016 г., с което била наложена и обща възбрана и запор върху имуществото му. Част от това имущество бил процесният имот, но той би продаден чрез публична продан на третото лице „Ноа ин“. Това станало след предявяване на иска по чл.19 ал.3 ЗЗД и вписване на исковата молба по него, но придобиването било противопоставимо на ищците. Вписването на исковата молба по този иск станало на 16.02.2021 г., а още на 19.08.2016 г. била наложена обща възбрана върху имуществото на „София сити“ АД. Разпоредбите на ТЗ в частта за несъстоятелността не уреждали конкуренцията между правата на трети лица и кредиторите на обявеното в несъстоятелност дружество, а съгласно чл.621 ТЗ приложими били съответните норми на ГПК. Съгласно чл.453 ГПК от значение били моментът на вписването на исковата молба по чл.19 ал.3 ЗЗД и моментът на налагането на възбраната по чл.711 ТЗ. След налагане на възбраната извършените от длъжника разпореждания с възбранения имот били недействителни спрямо взискателя, комуто не могли да бъдат противопоставени прехвърлянето и учредяването на вещни права, както и решения по искови молби, които не били вписани преди възбраната. Придобитите от трети лица права след вписването на исковата молба по чл.19 ал.3 ЗЗД, но въз основа на реализиране на притезания, за обезпечение на които е била вписана възбрана, преди да се впише исковата молба по чл.19 ал.3 ЗЗД, били противопоставими на ищеца по този иск. В конкретния случай общата възбрана върху имуществото на „София сити“ АД била вписана преди да се впише исковата молба по чл.19 ал.3 ЗЗД, възбраненият имот бил продаден на трето лице и това разпореждане било противопоставимо на ищците по делото. С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, не са налице основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол като „очевидно неправилно“. Съгласно установената практика, основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая жалбоподателят излага твърдения за явна необоснованост, но без да сочи каквито и да е нарушения при формиране вътрешното убеждение на решаващия съд, при прилагане на правила от неюридически характер - на формалната логика или на емпиричното и научно-теоретичното знание. Поради това касационно обжалване на основание чл.280 ал.2 пр.3 ГПК не може да бъде допуснато. Няма такова основание и по поставените правни въпроси. Първите три от тях не обуславят обжалваното решение. Въззивният съд не е разрешавал процесуалноправните въпроси длъжен ли е да следи служебно за пасивната процесуално-правна легитимация на ответника, нито че в първата инстанция не е бил конституиран необходим другар, чието участие в производството е задължително, нито дали следи служебно за допуснати нарушения при докладването на делото от първата инстанция. Обсъждайки доводите във въззивната жалба, съдът е намерил за неоснователни твърденията на ищците, че ответниците Ч. били конституирани като такива, само за да ги обвърже силата на пресъдено нещо на решението. Посочил, че изготвеният от първата инстанция доклад по делото съответствал на заявеното в исковата молба, че този доклад не бил оспорен от ищците, които едва с въззивната жалба навеждали твърдения, че всъщност срещу ответниците Ч. не бил предявен иск. Тези мотиви нямат нищо общо с въпросите какви са задълженията на въззивния съд при конституиран процесуално нелегитимиран ответник или при неконституиран задължителен необходим другар на ответника или при нарушения в докладването на делото. Такива въпроси въззивният съд не е разрешавал и те не обуславят акта му по същество. Необуславящ е и материалноправния въпрос дали кредитор, чието вземане е прието и включено в списъка с приети вземания от страна на синдика, има качеството на трето добросъвестно лице, в случай, че получи недвижим имот включен в масата на производството по несъстоятелност срещу прихващане на свое вземане. В обжалваното съдебно решение не е установено някой кредитор на несъстоятелността да е придобил имот срещу прихващане на свое вземане, поради което въпросът е неотносим към разрешенията на въззивния съд. Изложеното важи и за въпроса притежава ли качеството на трето добросъвестно лице кредитор, чието вземане е прието и включено в списъка с приети вземания от синдика. Съдът не е установил приобретателят на имота на публичната продан да е кредитор на несъстоятелността, поради което не е разрешавал въпроса дали този приобретател се явява трето добросъвестно лице. Това е относимо и към въпроса действително ли е придобиването на имот от един от кредиторите, с прието и включено вземане в списъка с приети вземания, чрез възлагане при реализирана публична продан срещу прихващане. Такива фактически установявания – за придобиване на имота от кредитор по несъстоятелността чрез прихващане - въззивното решение не съдържа. Обуславящ е единствено въпросът прилагат ли се в производството по несъстоятелност разпоредбите на чл. 452 - 453 ГПК за уреждане правата на трети лица спрямо правото на собственост върху имот включен в масата по несъстоятелност при предявен конститутивен иск по чл.19 ал.3 ЗЗД. Противно на твърдението на касаторите обаче, той не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Решението по гр.д.№ 195/ 2016 г., І г.о., на което те се позовават в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, не дава правни разрешения по този въпрос, които да са противоположни на тези в обжалвания акт. Решението на ВКС е постановено за изясняване на разпоредбите на чл.646 и чл.647 ТЗ, на които въззивният съд не се е позовал. ВКС е постановил във въпросното решение, че спорът за конкуренцията между правата на кредиторите на несъстоятелния търговец, които произтичат от осъществяването на фактическите състави на чл.646 ТЗ и правата на третите лица, не се решава от разпоредбата на чл.647 ТЗ. Това е неотносимо за настоящето производство, в което хипотези, отнасящи се към чл.646 ТЗ, не са били изложени. Извън това, в решението си ВКС изрично е постановил, че конкуренцията между правата на кредиторите на несъстоятелния търговец и правата на третите лица се разрешава от разпоредбите на чл.451 - 453 ГПК, които се прилагат съответно в производството по несъстоятелност. Същото е прието и в обжалваното решение, поради което по единствения обуславящ го въпрос не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд