Определение № 927 от 29.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2079/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 8794 от 19.04.2022 г., подадена от Столична община чрез юрисконсулт И. Д., срещу въззивно Решение № 273 от 28.02.2022 г. по в.гр.д.№ 2986/2021 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 4 състав. От ответницата по касация В. А. В. е постъпил отговор по реда на чл. 287 ГПК чрез адвокат Д. Д. от САК. Поддържа, че отсъства основание за допускане на обжалването, както и че жалбата е неоснователна. Претендира присъждането на разноски за защитата пред ВКС. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С обжалваното решение частично е отменено Решение № 264752 от 15.07.2021 г. по гр.д.№ 12590/2020 г. на Софийски градски съд, Първо г.о., 30 състав, като Столична община е осъдена да заплати на В. А. В. на основание чл. 49 ЗЗД вр.чл. 45 ЗЗД разликата над сумата 18 000 лева до пълния предявен размер от 26 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от увреждане на здравето, настъпило на 16.08.2020 г. в гр. София, ведно със законната лихва, считано от 16.08.2020 г. до окончателното плащане. Въззивният съд е приел, че на 16.08.2020 г. в гр. София ищцата е паднала на левия тротоар на ул. „Алабин” в участъка между ул. „Христо Белчев” и бул. „Витоша”, вследствие на което е получила триглезенна фрактура на дисталната подбедрица с частично изкълчване на лявата глезенна става. На ответната община, като правен субект и собственик на общинските пътища, съоръжения, тротоари и др., е възложено по силата на закона (чл. 11 ЗОбС), задължението да стопанисва и управлява имотите и вещи общинска собственост в интерес на населението, съобразно разпоредбите на закона и с грижата на добър стопанин. По силата на чл. 30, ал. 4 и ал. 5 и чл. 31 Закона за пътищата Столична община има задължението да осъществява чрез съответните служби за контрол дейностите по ремонт, поддръжка в изправно състояние на общинските пътища, подземните съоръжения и тротоарите, велосипедните алеи и др. и да отстранява препятствията и неизправностите във възможно най-кратък срок. Задължение за общината е възложено и с разпоредбата на чл. 48, ал. 1, т. 2 б. “б” ППЗП, а съгласно нормата на чл. 167, ал. 1, изр. 1 ЗДвП лицата, които стопанисват пътя, го поддържат в изправно състояние, сигнализират незабавно препятствията по него и ги отстраняват във възможно най кратък срок. За да се произнесе по спорния въпрос какво е било състоянието на тротоара към датата на инцидента - дали в процесния участък е имало отлепени плочки и неравности, опасни за движението на пешеходци и това ли е причината за спъването и падането на ищцата, довело до увреждане, въззивният съд задълбочено е анализирал събраните по делото доказателства (писмени, гласни, СМЕ, СТЕ). Прието е, че улица „Алабин” в [населено място] и тротоарът към нея, на която е станал инцидентът, е общинска собственост и съгласно § 6 ПЗР на ЗДвП и според цитираната нормативна уредба задължението за поддържането им е на Столична община. В случая вредите и търпените от ищцата в резултат на получената от падането травма болки и страдания са произтекли от бездействия на служители на общината, на които е било възложено стопанисването и поддръжката на тротоарното платно. Съдът е направил този извод, кредитирайки показанията на свидетелката М. Р. С., която е очевидец на станалото и е категорична, че когато е настъпил инцидентът, участъкът, където ищцата се е спънала и паднала, е с отлепени и движещи се тротоарни плочи. Показанията на свидетелката са кредитирани като житейски логични, последователни, резултат от лични впечатления на свидетелката и не са опровергани от другите обсъдени доказателства. Тези показания са достатъчно конкретни и са от естество самостоятелно да обосноват извод за релевантните за спора факти и обстоятелства относно мястото и начина на настъпване на инцидента и състоянието на настилката. Те кореспондират и с изводите на д-р М. М. по СМЕ, според които увреждането на ищцата съответства с възможно нараняване от спъване върху неравност или дупка, както и на изводите на инж. А. А. по СТЕ за лошото състояние на тротоарното платно -подвижни, незалепени тротоарни плочи, неподвижни, но нехоризонтални плочи със стърчащи ръбове, липсващи части от плочи, както към м. август 2019 г. (видно от приложения към заключението снимков материал от интернет приложение), така и към 28.04.2021 г. - датата на огледа на инж. А.. Въззивният съд е приел, че изводът за компрометираното състояние на тротоарната настилка на ул. „Алабин” в процесния участък не се опровергава от изготвения от свидетелите Г. Д. К. и М. Д. на 11.02.2021 г. констативен протокол, нито от дадените от тях пред съда показания. На първо място тези свидетели са служители на ответната община и в този смисъл са заинтересовани от изхода на спора, на следващо място – те нямат преки впечатления за състоянието на тротоара към датата на инцидента и не на последно място, проверката на процесния тротоар им е възложена едва след като Столична община е получила на 18.01.2021 г. преписа от исковата молба на В. В.. Въззивният съд е споделил становището на СГС, че показанията на свидетеля К. са вътрешно противоречиви, доколкото от една страна свидетелката поддържа констатациите, изложени в констативния протокол от 11.02.2021 г. за липса на отлепени тротоарни плочи, дупки и неравности в процесния участък, а от друга пред съда заявява, че са налични малко колебаещи се, но не силно движещи се плочи. Соченото от свидетелката, че в сравнение с други тротоарни настилки в централната градски част на София, по които има напълно отлепени плочи, процесният тротоар е в „добро състояние”, не може да обоснове извод, че обективно в конкретния участък по настилката няма неравности и незалепени плочи. Изложено е, че след като през м. октомври 2019 г. ищцата е подала жалба до Столична община за състоянието на тротоара на ул. „Алабин”, ответникът е възложил извършването на ремонтни дейности, с които обаче проблемът с подвижните тротоарни плочи не е решен, въпреки подписания на 11.12.2019 г. акт относно фактическото приключване на СМР, според който СМР са извършени във възложеното количество и с необходимото качество. Въпреки направения през м. декември 2019 г. ремонт, в края на м. юли 2020 г. живущите на ул. „Алабин”, чрез адвокат В. В., са подали отново жалба относно разбитата тротоарна настилка; свидетелката С., категорично сочи, че в средата на м. август 2020 г. тротоарът в този участък е с отлепени и движещи се плочки; експертът инж. А. установява, че през м. април 2021 г. тротоарът, макар и проходим за пешеходци, продължава да има подвижни плочи, неподвижни плочи, които не са хоризонтални и са със стърчащи ръбове, които неизправности крият опасност за гражданите. Изложено е, че разпоредбата на чл. 11 ЗОбС вменява в дълг на общините да управляват имотите и вещите - общинска собственост, в интерес на населението на общината съобразно разпоредбите на закона и с грижата на добър стопанин, а според цитираната нормативна уредба за общината е налице и задължение да сигнализира за наличието на препятствия по улицата-в случая подвижни тротоарни плочи, като този участък бъде изрично отбелязан с подходящи заграждения, за да се препятства преминаване на пешеходци по него. Когато общината не е предприела предписаните от закона действия, или ги е предприела, без да положи дължимата грижа и от това настъпят вреди, тя дължи обезщетение. Единствените хипотези, при които отговорността може да отпадне са: когато вредата не е причинена при или по повод възложената работа, или когато действията са били правомерни. Нито една от тези освобождаващи от отговорност предпоставки не е налице. В случая ответната община, макар двукратно да е била сигнализирана за проблема и експертите й да са наясно, че атмосферните условия влияят на състоянието и изправността на тротоарната настилка (показанията на свид. К.) не е предприела достатъчни мерки за поддръжката на улицата за безопасното й ползване от гражданите, нито е сигнализирала за наличието на препятствия по тротоара, след подадената втора жалба от граждани, живущи на ул. „Алабин”. В този смисъл за ответника е било налице и задължение редовно да осъществява (вкл. и по своя инициатива) необходимите проверки относно безопасността за придвижване на гражданите по улиците, тротоарите и площадите-общинска собственост. Прието е, че след като ответникът има задължение, чрез свои служители или наети фирми, да поддържа улиците и тротоарите в населеното място в изправен вид, като по този начин осигурява безопасността на гражданите, преминаващи по тях, то неизпълнението на вменените от закона задължения - правно регламентирана дейност, осъществима от нейни или наети от общината работници и служители, е основание за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност по реда на чл. 49 ЗЗД вр.чл. 45 ЗЗД, когато в резултат на проявеното в нарушение на закона бездействие е настъпило непозволено увреждане, както е в разглеждания случай. Именно в резултат на посоченото бездействие от служители на ответника ищцата се е спънала и падала на тротоара, от което като пряка и непосредствена последица е настъпило посоченото триглезенно счупване с изкълчване на левия долен крайник. За да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил следните обстоятелства: брой, вид и тежест на причинените на ищцата телесни увреждания и техния медикобиологичен характер -триглезенно счупване на дисталната подбедрица с изкълчване на лява глезенна става, причинило на пострадалата трайно нарушение на функцията на увредения крайник за срок 6-7 месеца и в самообслужването за срок 3 месеца; продължителността и интензивността на свързаните с травмата болки и страдания, установени от СМЕ и гласните доказателства; вида и продължителността на проведеното лечение – болнично за 7 дни с извършване на две оперативни интервенции и домашно-амбулаторно; продължителността на лечебния и оздравителния период около 7 месеца. Съдът е съобразил и това, че в периода на възстановяването ищцата е имала затруднения при елементарното си битово обслужване, че в рамките на 3 месеца се е придвижвала с патерици и не е могла да изпълнява пълноценно служебните си задължения на адвокат, както и установената от гласните доказателства промяна в емоционалното й състояние след инцидента - чувствала се унизена и потисната, изпитвала вина, че ангажира близките си. Въззивният съд е отчел и че негативните последици от причинената при деликта травма са сведени до минимум, тъй като по делото е установено, че процесът на лечение и възстановяване е протекъл благоприятно - счупването е наместено в добра анатомична позиция и е настъпило костното зарастване в обичайните срокове, тоест не се констатирани настъпили усложнения за здравето на ищцата, нито се очакват негативни последици от увреждането. Поради това преценката на субективните в случая обстоятелства, както и обективните фактори, отнасящи се до обществено-икономическите условия на живот през месец август 2020 г. обосновават обезщетение по чл. 52 ЗЗД в размер 26 000 лева. При определяне размера на обезщетението, въззивния съд е съобразил и възрастта на пострадалата към 16.08.2020 г. - 68 годишна, както и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи. Въззивният съд е намерил за неоснователно направеното от ответника в отговора на исковата молба възражение за съпричиняване от страна на пострадалата, изразяващо се в липсата на проявено от нейна страна внимание при придвижването на познато за нея място в светлата част на денонощието. Съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали. Според трайната и непротиворечива съдебна практика на ВС и на ВКС съпричиняването има обективен характер и принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е налице, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяването на деликта и за настъпването на вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди. В случая е прието, че не се установява такова поведение на пострадалата, което да е в причинно-следствена връзка с инцидента и претърпените вреди. Не може да се приеме, че излизането на улицата и придвижването по тротоар, чието поддържане по закон е вменено в задължение на ответника, е израз на липса на нормална дължима грижа за здравето и телесната цялост на пострадалата. Изтъкнато е, че за пешеходеца не съществува задължение, предвидено в нормативен акт, постоянно да следи с погледа си пътната настилка, през която преминава. Действително на ищцата В. не само й е било известно състоянието на тротоарната настилка в процесния участък, тъй като кантората й се намира в сградата на ул. „Алабин” № 50, но и двукратно е сезирала ответника с искане да се предприемат мерки за ремонтирането на настилката. В случая неизправността на тротоара е от такова естество (движещи се плочки), че дори и при знание от страна на пешеходеца и проявена дължима грижа от него, същият няма как да предвиди, която точно плочка не е достатъчно добре залепена или коя междувременно се е отлепила от дъждовете и може да причини увреждане. Неизпълнението от страна на общината на задължението й да поддържа улиците и тротоарите в населеното място, не може да бъде извинено с това, че гражданите трябва да преминават с повишено внимание през препятствията по тях. Предвид изложеното, въззивния съд е приел, че единствена причина за увреждането е неподдържаната тротоарна настилка на ул. „Алабин” в гр. София, по която преминават хора. В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли да бъде ангажирана отговорността по чл. 49 ЗЗД, след като във въззивното решение не е посочено кое е третото лице, на което е възложена работата, както и във връзка с какво правно отношение е възложена тази работа; 2. Липсата на мотиви на въззивната инстанция, при постановяване на въззивното решение, основание ли е за неговото обжалване; 3. В какво се състои оценката на обстоятелствата, които обуславят вредите, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Достатъчно ли е съдът да изброи обстоятелствата или е необходимо да обоснове влиянието на всяко едно върху размера на обезщетението. Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968 г., Решение № 142 от 05.06.2013 г. по гр.д.№ 419/2012 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 38 от 07.03.2018 г. по гр.д.№ 2126/2017 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 749 от 05.12.2008 г. по търг.д.№ 387/2008г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 124 от 11.11.2010 г. по търг.д.№ 708/2009г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 59 от 29.04.2011 г. по търг.д.№ 635/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 66 от 03.07.2012 г. по търг.д.619/2011 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 158 от 28.12.2011 г. по търг.д.№ 157/2011 г. на ВКС, І т.о., Решение № 370 от 11.11.2011 г. по гр.д.№ 1740/2010 г. на ВКС, ІV г.о. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по въпрос № 1 от изложението. Този въпрос е разрешен в т. 7 от ППВС № 7/1959 г., като е разяснено, че държавните предприятия, учрежденията и организациите отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди. Според ППВС № 9/1966 г. отговорността по чл. 49 ЗЗД е за вреди, причинени виновно от лицата, на които е възложено извършването на работата. Вината се изразява в умишленото или по непредпазливост причиняване на вредата. В някои случаи се касае до неспазване на правилата за извършване на възложената работа, а в други случаи до невземане на необходимите мерки за предотвратяване на увреждането. Вредите се считат причинени при изпълнение на възложената работа не само когато са резултат на действие, но и когато настъпят в резултат на бездействие на лицето, на което е възложена работата. За възложителите бездействието е основание за отговорност за увреждане, когато то се изразява в неизпълнение на задължения, които произтичат от закона, от техническите и други правила, и от характера на възложената работа. Не е спорно по делото, че инцидентът, при който е пострадала ищцата, е настъпил на улица и тротоар, които са със статут на публична общинска собственост по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗОбС, а задължението да поддържа общинските улици в безопасно и годно за използване състояние е на общината (чл. 11, ал. 1 ЗОбС, чл. 31 ЗП, чл. 167, ал. 1 ЗДвП). Касае се за уредено в закон задължение, неизпълнението на което е достатъчно основание за ангажиране отговорността на общината по чл. 49 ЗЗД, независимо дали бездействието е на нейни служители или на трето лице, на което е възложено изпълнението. Приетото от въззивния съд е в съответствие с цитираните задължителна практика и нормативна уредба. Въпрос № 2 е поставен без връзка с данните по делото, доколкото въззивният съд е изложил ясни и подробни мотиви, обосноваващи постановеното решение. Въпрос № 3 също не обосновава допускане на касационно обжалване. Не е налице твърдяното от касатора противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968 г., с което е разяснено, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, като понятието по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Посочени са примерно обстоятелствата, които могат да бъдат релевантни в тази насока и задължението на съда, който решава спора по същество, да ги обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В случая въззивният съд, в съответствие с практиката на ВС и ВКС, е извършил преценка на фактите и обстоятелствата, установени по конкретното дело, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, като същите са посочени в мотивите на съдебния акт. Оплакванията за необоснованост на фактическите изводи в обжалваното решение представляват касационни основания за неправилност по смисъла на чл. 281 ГПК. Преценката им изисква преценка правилността на въззивното решение, а извършването на такава на етапа по чл. 288 ГПК е недопустимо. При този изход на спора и на основание чл. 81 ГПК и чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът следва да заплати на ответницата по касация направените разноски за защитата й пред ВКС, възлизащи на сумата 800 лв. (л. 93). По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия