Определение № 1 от 05.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4214/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. С. З., М. И. З., Е. Д. З.-В., Л. Д. З., Д. В. Б., П. Х. З., Д. И. З., С. И. З., С. С. З., Г. И. З., Х. П. И., М. К. З., Ц. С. П., П. С. З., Б. Д. Т., И. Я. Я., Г. Д. Ш., П. Д. Ш., В. Д. Н., С. А. К. и С. Й. И., чрез адвокат С. Т., срещу определение № 2502 от 10.11.2020 г. по в.ч.гр.д. № 3411/2020 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното определение е потвърдено определение № 371 от 02.07.2020 г. по гр. д. № 950/2019 г. на Софийския окръжен съд, с което е върната исковата молба на жалбоподателите на основание чл. 129, ал. 3 ГПК и производството по делото е прекратено. Касаторите считат определението за неправилно, поради което искат неговата отмяна. Ответникът по жалбата „Форитрейд“ ЕООД е изразил становище за нейната неоснователност. Останалите ответници Т. В. Т., ЕТ „Дани - Дафинка Томова“, ЕТ „НВ - Илко Илков“ и ЕТ „Хенц - Христо Николов“ считат, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирани лица, в преклузивния срок по чл. 276, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С обжалваното въззивно определение е констатирано, че производството пред Софийския окръжен съд е образувано по искова молба на жалбоподателите в настоящото производство, с която са предявени искове с правна квалификация чл.108 ЗС против „Форитрейд“ ЕООД, Т. В. Т., ЕТ „Дани - Дафинка Томова“, ЕТ „НВ - Илко Илков“ и ЕТ „Хенц - Христо Николов“ за признаване на собствеността и предаване владението върху недвижими имоти – ливада с площ от 6,900 дка, пл. № * в кв. 19; ливада с площ от 3,499 дка, пл. № * и „друга селищна територия“ с площ от 3,069 дка, пл. № *, ведно с приращенията, съставляващи изградени в недвижимите имоти постройки, находящи се в землището на [населено място]. С разпореждане № 611 от 29.05.2020 г. първоинстанционният съд е дал указания на ищците да конкретизират по отношение на кой имот се иска установяване на собствеността и от кой ответник се търси предаване на владението, както и да уточнят дали предмет на исковете са и описаните постройки, като се представят доказателства за тяхната цена или оценка, с оглед определяне на дължимата държавна такса. С разпореждането са дадени указания и за конкретизиране на основанието, на което наследодателката на ищците е станала собственик към момента на образуване на ТКЗС, като са посочени и последиците от неизпълнение на указанията. С молба вх. № 3891 от 29.05.2020 г. ищците са изложили твърдения, които конкретизират основанието, на което наследодателката им била собственик на процесните имоти към момента на включването им в ТКЗС, като същевременно са направили искане за спиране на производството и за конституиране на необходим другар, но останалите констатирани нередовности не са били отстранени. При тези фактически констатации, въззивният съд е приел, че съгласно разпоредбите на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК част от съдържанието на исковата молба е да бъдат изложени ясни твърдения за обстоятелствата, на които се основава искът, както и ясно да бъде посочено в какво се състои искането, а съгласно чл. 128, т. 2 ГПК към нея задължително се прилага документ за внесените държавни такси. Когато исковата молба не отговаря на посочените изисквания, нейните нередовности подлежат на отстраняване съгласно чл. 129, ал. 2 ГПК, а ако ищецът не стори това, съдът връща исковата молба – чл. 129, ал. 3 ГПК. Прието е също, че в настоящия случай са налице нередовности на исковата молба и че първоинстанционният съд е дал конкретни, ясни и изчерпателни указания на ищците в какво се състоят и как следва да бъдат отстранени в указания им срок, като са посочени и последиците от неизпълнение на указанията. Посочено е, че нередовността на исковата молба се състои в това, че няколкото ревандикационни претенции са насочени към отделни самостоятелни сгради, със собствена пазарна цена /данъчна оценка/, построени върху земята, която също е предмет на исковата претенция, но в петитума не е посочено от кой ответник коя част от земеделската земя и коя сграда се претендира, като същевременно не е представена данъчна оценка за постройките и за тях не е внесена дължимата се държавна такса. Доколкото констатираните от първоинстанционния съд нередовности не са отстранени в цялост, въззивният съд е приел, че правилно същият е върнал исковата молба и е прекратил производството по делото. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното определение касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. За обхвата на дейността на въззивния съд при обжалване на определение/разпореждане на първоинстанционния съд и 2. За последиците от неизпълнението на неправилни или неясни указания на съда, т.е. относно преценката за законосъобразност на определението за връщане на исковата молба като нередовна, обусловена от определението за оставяне на исковата молба без движение. Допускането на касационното обжалване на въззивното определение е предпоставено от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1- т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – чл. 280, ал. 2 ГПК. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането ѝ до касационно разглеждане, който следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен от касаторите въпрос относно дейността на въззивния съд при разглеждане на въззивни частни жалби е твърде общо формулиран и не предпоставя допускането на касационно обжалване на определението. Освен това във връзка с него касаторите се позовават на противоречие с ТР № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, с което е разяснено, че ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл.269, изр.2 ГПК, не се прилагат в производство по частна жалба, каквото не е налице. В мотивите на тълкувателното решение е прието, че по силата на чл. 217, ал. 2 ГПК (отм.); и чл. 218 к ГПК (отм.);, а сега - чл. 278, ал. 2 ГПК и чл. 274, ал. 2 ГПК, инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, винаги е разполагала с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. В случая апелативният съд е изследвал подробно действията на страните и депозираните по делото искова молба и уточняваща молба, постановените актове в хода на първоинстанционното производство, както и всички относими към предмета на спора обстоятелства. Съдът е обсъдил и приел за неоснователни доводите на жалбоподателите, че исковата молба не е нередовна, като изрично е посочил в какво се състои нередовността. Тези съображения на въззивния съд кореспондират с разясненията, дадени с цитираното тълкувателно решение, с оглед на което твърдяното противоречие не е налице. Вторият посочен по-горе въпрос е формулиран изцяло съгласно защитната теза на жалбоподателите и не намира подкрепа в данните по делото, поради което не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Действително, че съгласно практиката на ВКС ( Р № 86 от 30.07.2018г. по гр.д.№ 2685/2017г., І г.о., Р № 434 от 13.05.2010 г. по гр.д.№ 700/2009г., I г.о., определение № 869 от 12.12.2012 г. по ч.гр.д. № 776/2012 г., IV г.о., и др.) неизпълнението на неправилни или неясни указания на съда не влече след себе си неблагоприятни последици за ищеца, включително не може да е основание за прекратяване на делото или за обезсилване на първоинстанционното решение, но в настоящия случай дадените от първата инстанция указания са конкретни, ясни и изчерпателни, поради което не е налице противоречие на въззивното определение с формираната практика на ВКС по поставения въпрос. Не съществуват и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касаторите. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците по жалбата Т. В. Т., ЕТ „НВ - Илко Илков“ и ЕТ „Хенц - Христо Николов“ по 300 лв. разноски за заплатени адвокатски възнаграждения пред настоящата инстанция. Разноски в полза на ЕТ „Дани-Дафинка Томова” и „Форитрейд“ ЕООД не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни да са били направени, а такива и не се претендират от ответното дружество. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на II г.о.,