Определение № 2185 от 10.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1030/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на правоприемника на ищеца „Кей Би Си Банк България“ ЕАД - „Обединена българска банка“ АД срещу решение № 17 от 16.01.2025г. по в.гр.д.№ 234/2024г. на Апелативен съд Велико Търново, с което е потвърдено решението по гр.д.№ 246/2023г. на ОС Плевен за отхвърляне на предявените от банката срещу И. Д. К. искове по чл.430 ТЗ, във вр. с чл.24 Закон за кредитиране на студенти и докторанти, във вр. чл.79 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за сумата над 2 153.93 лв. до претендираната от 8 313.19 лв. - начислена редовна възнаградителна лихва за периода 15.08.2022г. – 15.03.2023г. и за сумата от 131.52 лв. – претендирана като начислена редовна възнаградителна лихва върху предсрочно изискуема главница от 30.03.2023г. за периода от 15.03.2023г.до 29.03.2023г., дължими по договор за студентски кредит от 28.11.2013г. С касационната жалба се иска отмяна на решението в обжалваната част като неправилно и уважаване на отхвърлените искови претенции. Оспорва се правилността на извода за нищожност на клаузата на чл.4.4 от договора за кредит като противоречаща на чл.10,ал.3 ЗЗД. Според касатора последната разпоредба е неприложима, тъй като анатоцизъм е олихвяване на изтекли лихви, на лихви с изтекъл падеж, а в договора е уговорено олихвяване на отложени лихви, чийто падеж не е настъпил към датата на капитализацията. Счита за недопустимо проведеното от съдилищата разширително тълкуване на забраната на чл.10,ал.3 ЗЗД. Касаторът оспорва и правилността на извода, че разпоредбата на чл.4.4 от договора е нищожна като противоречаща на разпоредбата на чл.20,ал.1 ЗКСД. Възразява, че съдът е допълнил правната норма със съдържание, каквото редакцията й не съдържа. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване по въпросите: 1/ „Какво означава изтекли лихви по смисъла на чл.10,ал.3 ЗЗД и допустима ли е капитализация на лихви, които не са просрочени?. Твърди се противоречие на обжалвания акт с практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК; че въпросът е „от значение за точното прилагане на закона, което формира основанието за касационно обжалване, предвидено в чл.280,ал.1,т.3 ГПК“; и, че попада в приложното поле на чл.280,ал.2 ГПК „като очевидно неправилно“. Като израз на основанието по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК се сочат решенията по т.д. № 739/2019г. на І т.о. на ВКС, по т.д. 1504/2018г. на ІІ т.о., и по т.д.№ 1345/19г. на ІІ т.о. на ВКС. Твърди се, че по въпроса е формирана и противоречива практика по цитирани дела на апелативни и окръжни съдилища, поради които произнасянето по него ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, какъвто е смисълът на селективния критерий по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Според касатора, очевидната необоснованост на извода на въззивната инстанция по този въпрос като проявна форма на очевидната неправилност, е установима от самите мотиви на обжалвания акт. 2/ „Длъжен ли е въззивният съд в решението си да обсъди всички своевременно въведени доводи и възражения на страните, когато същите имат отношение към предмета на спора?“ Твърдението е, че този въпрос е „от значение за точното прилагане на закона, което формира основанието по чл.280,ал.1,т.3 ГПК“, както и, че в обжалваното решение са само споменати, без да бъдат обсъдени подробно изложените във въззивната жалба доводи, че разпоредбата на чл.10,ал.3 ЗЗД не следва да се тълкува разширително и да се прилага спрямо капитализацията на неизискуеми, неизтекли лихви. 3/ „Представлява ли нарушение на разпоредбата на чл.20,ал.1 ЗКСД уговорката за олихвяване със 7% на капитализирана, съгласно договора за кредит главница?“ Според касатора въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като отговорът му ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, както и, че е допуснато неприемливо разширително тълкуване на разпоредбата, което е очевидно неправилно. Писмен отговор от особения представител на ответника адв. Е. П., назначен по реда на чл.47,ал.6 ГПК, на когото е връчен препис от жалбата на 15.04.2025г., не е постъпил. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: По подадената от банката въззивна жалба срещу отхвърлените претенции, в обжалваното решение е споделен изводът на първоинстанционния съд, че клаузата на чл.4.4 от процесния договор за студентски кредит, в която е предвидено лихвата, начислена върху усвоената част на кредита по време на уговорения в чл.4.8 гратисен период, да се капитализира годишно, е нищожна на основание чл.26 ал.1 ЗЗД поради противоречието й с императивната разпоредба на чл.24 ал.1, т.1 ЗКСД и императивната разпоредба на чл.10 ал.3 ЗЗД. На основание чл.272 ГПК е препратено към изложените от окръжния съд мотиви. Апелативният съд е изложил и собствени правни аргументи: Съгласно нормата на чл.24 ал.1, т.1 ЗКСД, общият размер на задължението на кредитополучателя се формира след изтичане на гратисния период и включва главницата, чийто размер се определя от сумата на отпуснатите средства за такси и/или издръжка и лихвата, дължима за срока на договора за кредит. Текстът на закона, определящ начина на формиране на главницата е ясен и недвусмислен, като разпоредбата на чл. 24 ал. 1, т. 1 кореспондира и с тази на чл. 21, ал. 1 и ал. 3 ЗКСД, регламентираща максималния размер на кредита, формиран единствено от дължимите такси за обучение. Лихвата, дължима съгласно чл. 24 ал. 1, т. 2 ЗКСД за срока на договора, също е определена по императивен начин – тя не може да надхвърля 7 % /арг. чл.20 ЗКСД/. В закона е въведена и забрана за получаване от страна на банката на каквото и да е обезпечение по кредита, както и да получава такси, комисионни или други разходи, непосредствено свързани с отпускане и управление на кредита – чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗКСД. При тази законодателна уредба волята на законодателя е ясна и недвусмислена, а именно, че вземането на банката по отпуснат студентски кредит се изразява единствено в получаване на главница, формирана от отпуснатите средства за такси и възнаградителната лихва в максимален размер от 7 процентни пункта. Уговорката в чл.4.4 от процесния договор за начисляване на възнаградителна лихва върху начислена в предходен период възнаградителна лихва по кредита и капитализирането й към главницата представлява анатоцизъм по смисъла на чл.10 ал.3 от ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци на основание чл.294, ал.1 ТЗ. Съгласно разпоредбата на чл.10, ал.3 ЗЗД, олихвяването на изтекли лихви става съобразно наредбите на БНБ. Противно на съдържащото се във въззивната жалба на ищеца оплакване, че в случая не се касае за изтекли лихви, а олихвяване на отложени лихви, чийто падеж не е настъпил към момента на олихвяването, настоящият състав счита, че цитираната законова разпоредба не прави разграничение между лихви, чийто падеж не е настъпил и лихви с настъпил падеж, т.е. просрочени лихви. Освен това, законът поставя изискване да има наредба на БНБ, по която да става олихвяването на лихви. Към датата на сключване на процесния договор е налице такава наредба – Наредба № 9/03.08.2008г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск, но в същата не се съдържа правило за начисляване на лихви върху лихви, в какъвто смисъл са и цитираните от първоинстанционния съд в обжалвания акт съдебни решения (по т.д. 614/2022г. на ІІ т.о., по т.д.№ 1504/2018г. на ІІ т.о. по т.д.№ 739/2019г. на І т.о., по т.д.№ 2029/2019г. на І т.о. на ВКС). С оглед на изложеното, клаузата на чл.4.4 от договора не обвързва страните и поради това следва да бъде счетена за дължима сумата за лихва, посочена в заключението на съдебно-счетоводната експертиза, в което същата е изчислена без капитализиране на възнаградителната лихва за гратисния период на договора. Искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно: Посочените от касатора решения на ВКС към първия поставен въпрос, както и практиката на касационната инстанция, цитирана от първоинстанционния съд и споделена в обжалваното решение, не са в подкрепа на тезата на обжалващата страна. Така в решение № 66 от 29.07.2019г. по т.д.№ 1504/2018г. на ІІ т.о. на ВКС е разяснено, че уговорките в допълнителни споразумения към договор за кредит с прибавяне към размера на редовната главница, на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал.3 ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци - чл.294, ал.1 ТЗ. Преструктурирането по чл.13 от Наредба № 9/03.04.2008г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск - отм., не представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл.10,ал.3 ЗЗД. Наличие на практика на ВКС по въпрос, с която обжалвания акт е съобразен изключва необходимостта от допускане на касационното обжалване по него, както и води до неприложимост на допълнителния селективен критерий по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Този критерий не е и надлежно въведен, не е и обоснован. Същевременно касаторът не доказва наличие на противоречива практика на окръжни и апелативни съдилища по въпрос, по който отсъства такава по чл.290 ГПК. Неоснователността на искането за допускане на обжалването по първия въпрос произтича и от обстоятелството, че изводът за недействителност на уговорката на чл.4.4 от процесния договор за студентски кредит е основан не само на съображения за противоречие с разпоредбата на чл.10, ал.3 ЗЗД, но и с нарушение на други императивни разпоредби на ЗКСД. Противно на твърденията във втория въпрос, апелативният съд е дал подробен отговор на доводите на въззивника за неприложимост спрямо разпоредбата на чл.4.4 от процесния договор за студентски кредит на разпоредбата на чл.10, ал.3 ЗЗД, независимо, че е препратил към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл.272 ГПК. В случая въпросът съставлява неоснователно оплакване за допуснати процесуални нарушения и неизпълнение на задълженията за необсъждане на доводи на обжалващата страна и не отговаря на критериите, въз основа на които може да послужи като обща предпоставка за осъществяване на факултативния касационен контрол, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Несъгласието на касатора с извода на въззивната инстанция, че с оглед на ясната и категорична разпоредба на чл.24,ал.1, т.2 във вр. с чл.20, ал.1 и ал.2 от ЗКСД, които ограничават вземанията на банката по договори, подчинени на специалната уредба за кредити, отпускани на студенти и докторанти, до размера на усвоената главница и фиксирана по размер, непроменлива годишна възнаградителна лихва върху главницата за срока на действие на договора след изтичане на гратисния период, не може да послужи като обща предпоставка за допускане на обжалването. Недоказано е приложното поле на въведената допълнителна предпоставка, тъй като касаторът не излага убедителни аргументи за „създадена поради неправилно тълкуване на закона неправилна съдебна практика“. Не е налице и поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, предл. последно ГПК - очевидна неправилност. Този особено съществен порок не е тъждествен с касационните основания по чл.281, т.3 ГПК. В случая страната не аргументира тезата си за очевидна неправилност отделно от доводите си за нарушение на чл.10, ал.3 ЗЗД и чл.20 ЗКСД, а те съставляват твърдение за материална незаконосъобразност, която е извън приложното поле на порока „очевидна неправилност“. При недопускане на касационното обжалване не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение на особения представител на ответника в касационното производство. Независимо, че депозитът за възнаграждението е внесен предварително от касатора, особеният представител, назначен по реда на чл. 47, ал.6 ГПК, не е депозирал писмен отговор на касационната жалба в срока по 287 ГПК. Следва внесеният депозит поради неизразходването му, да бъде възстановен при поискване от касатора. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.