Определение № 217 от 22.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 1392/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Национална агенция за приходите обжалва решение № 1018 от 19.05.2020 г. по в.т.д. 4788/19 г. по описа на Апелативен съд – София, ТО, 9 състав. Заявил е, че поддържа касационната жалба и по отношение на решение № 1292 от 19.06.2020 г. по в.т.д. 4788/19 г. за поправка на очевидна фактическа грешка. С решението, съответно поправено, след отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлено искането на НАП за откриване на производство по несъстоятелност на „Ви Ал-В“ ООД. Касаторът оспорва изводите на въззивния съд, че не е налице наличие на вземане, което да е включено в хипотезата на чл. 625, ал. 1 от ТЗ и е основание за откриване на производство по несъстоятелност. Излага съображения за наличие на твърдяното от него в процеса частно държавно вземане. Моли да се отмени решението. Претендира заплащане на разноски, изразяващи се в юрисконсултско възнаграждение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следния правен въпрос: От кога започва да тече тригодишният срок, посочен в чл. 1.8 от Общи условия към договор, сключен по ОП „Развитие на конкурентноспособността на българската икономика 2007-2013 г.“? От датата на представяне на финалния отчет от бенефициента или от датата на получаване на финалното плащане, по-конкретно – кога проектът следва да се счита за приключен ? Обосновава допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, като сочи, че няма формирана съдебна практика по така поставения въпрос, както и че този правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът „Ви ал-В“ ООД оспорва касационната жалба. Счита, че не следва да се допуска касационна проверка. А ако се допусне следва да не се уважава касационната жалба. Излага подробни съображения, че поставеният от касатора в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 от ГПК въпрос е подвеждащ. Счита, че като е възприел волята на страните по обективирания във въззивното решение начин, е приел, че 3 годишният срок за запазване на приноса по проекта е изтекъл на 10.8.2012 г. и проверките, три години по-късно, са ирелевантни за спора и не могат да установят претенцията на Държавата, чийто процесуален субституент е ищеца, респ. качеството му кредитор. Върховният касационен съд, състав на Второ отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е в срок. Съобщение с препис от решението на въззивния съд е връчено на 22.05.2020 г. Касационната жалба е подадена на 29.05.2020 г., видно от датата на подаване чрез пощенски оператор. Подадено е от легитимирано да обжалва въззивното решение лице, ответник по въззивна жалба и молител в производство по несъстоятелност. С решение № 1018 от 19.05.2020 г. по в.т.д. 4788/19 г., Апелативен съд – София, 9 състав е отменил решението на Софийски градски съд, VI-8 състав по т.д. 2523/17 г., вместо което е отхвърлил молбата на ЕТ „Металик – Иван Михайлов“ за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на „Ми 1“ ООД. Предвид разгледаната въззивна жалба на „Ви-Ал-В“ ООД въззивният съд е постановил съдебно решение № 1292/19.06.2020 г., с което е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното на 19.05.2020 г. решение, на основание чл. 247 от ГПК. Диспозитивът на решението от 19.6.2020 г. е следният: „На основание чл. 247 от ГПК допуска поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 1018 от 19.05.2020 г. на САС, като на страница последна на съдебното решение, 7-ма по ред, продължавайки изводите от стр. 6, се чете в следния смисъл: Затова констатациите, извършени при извънредната проверка на 04.8.2015 г. са ирелевантни за спора. Не са налице основания за претенцията на Договарящия орган за връщане на отпуснатата безвъзмездна финансова помощ, респ. НАП като процесуален субституент на държавата не притежава частно държавно вземане към ответното дружество и не е негов кредитор. Поради това няма основание да иска обявяването му в несъстоятелност. При отсъствието на една от кумулативните предпоставки за откриване на производство по несъстоятелност, молбата на НАП следва да бъде отхвърлена като неоснователна. Това налага отмяна на обжалваното решение като незаконосъобразно и необосновано. Така мотивиран, Софийски Апелативен съд реши, ОТМЕНЯ решение №1578 от 10.09.2019 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-7 състав, постановено по т.д.№ 765/2019 г и ОТХВЪРЛЯ молбата на Национална агенция за приходите, представлявана от изпълнителния директор за откриване производство по несъстоятелност по отношение на „Ви ал В“ ООД“. За да постанови решението за допускане на очевидна фактическа грешка, на основание чл. 247 от ГПК, въззивният съд е приел, че не е обективирана волята му в мотивите и не е изразена в диспозитива, както и че липсва страница 7 от въззивното решение и част от мотивите. По отношение на въззивната жалба на „Ви ал В“ ООД въззивният съд е приел, че молителят НАП в производството по несъстоятелност на основание чл. 625 от ТЗ, е легитимиран да иска откриване а производство по несъстоятелност на длъжник като субституент на държавата, като се легитимира като носител на частно държавно вземане, на основание чл. 3, ал. 7, т. 6 от ЗНАП. Съгласно тази норма НАП събира частните държавни вземания на изпълнителните агенции по предприсъединителните финансови инструменти и управляващите органи на оперативните програми, държавните органи, администриращи средства от европейски фондове за недължимо платените и надплатените суми, както и на неправомерно получени или неправомерно усвоени средства по проекти, финансирани от предприсъединителните финансови инструменти, Структурните фондове и Кохезионния фонд на ЕС, европейските земеделски фондове и ЕФ за рибарство и Предходния финансов инструмент, включително от свързаното с тях национално съфинансиране, които възникват въз основа на договор. Обсъждайки предпоставките, предвидени в чл. 625 от ТЗ, въззивният съд е приел, че не е установено в процеса държавата да притежава частно държавно вземане на посоченото в молбата основание. Прието е, че Управляващият орган, извършил проверката, Министърът на икономиката е имал правомощия за това. С оглед приетите доказателства, конкретно решение № 16-912/26.10.2015 г. на Министъра на икономиката, получено от жалбоподателя – ответник от 09.12.2015 г. е преценил, че проверка е извършена на 4.8.2015 г. когато е констатирано от длъжностните лица, че не се извършва производствена дейност, въпреки че машините, закупени по проекта, за който е сключен договорът, били налични. Въззивният съд приема, че в констативния акт на Управляващия орган е констатирано, че са нарушени изискванията на чл. 1.8 от ОУ към ДБФП, съгласно които бенефициентът е длъжен да запази приноса от инвестиции, без проектът да претърпи значими изменения в тригодишен срок от приключване на изпълнението му. Приема, че актът не притежава качеството безспорност и в тежест на молителя е да установи съществуването на изискуемо задължение. Въззивният съд е приел, че Управляващият орган е посочил в акта си, че не е запазен приносът за инвестициите, без проектът да претърпи значими изменения в 3 годишен срок от приключването му. Поради това съдът е приел, че следва да се произнесе по спорния въпрос относно началото на тригодишния срок, определен в т. 1.8 от Общите условия на договора. Въззивният съд приема, че само в този срок, управляващият орган има право да извърши проверка на дейностите и когато констатира нарушение, да иска възстановяване на платените суми. Изхождайки от използваните езикови термини, приема, че не става въпрос за „приключване на проекта“, а „приключване изпълнението на проекта.“ Относно понятието проект възприема дефиницията в чл. 1.1 от договора. Тълкува отделните клаузи във връзка една с друга, и прави извод, че моментът на влизане в сила на договора и срока за изпълнение на проекта като условия за действие на договора означавали, че начален момент на срока, предвиден в т. 1.8. от Общите условия е изпълнението на проекта. Останалите текстове на договора също са приети като установяващи, че изпълнението на проекта е изпълнение фактически на обекта и започва от приключване по определен от ЗУТ ред и със съответните актове. Прието е, че „проект и изпълнението му“ са това, което бенефициентът следва да изпълни и срещу което ще получи безвъзмездната финансова помощ. Общите условия посочвали като начало на срока не „плащането на безвъзмездната помощ“, а обективния показател – приключване на изпълнението на проектите. Проектът бил фактически обект, който когато било строителство, както в настоящия случай, започвал и приключвал по определен от ЗУТ ред и със съответни актове. Конкретно е прието, че проектът по договора, сключен на 16.9.2008 г. е следвало да се изпълни в 12 месечен срок. Констатирано е, че финалният отчет е представен на 10.8.2009 г.. Това е приел за начало на 3 годишния срок по т.1.8 и че до 10.8.2012 г. следвало да се запази приносът, изискуем по договора. Въззивният съд приема, че задължението е изпълнено точно със завършване на окончателното техническо изграждане и въвеждане в експлоатация на процесните съоръжения. Последващото фактическо изпълнение на проекта било неотносимо към съдържанието на процесната инвестиция. Изпълнението следвало да се определи към момента на завършеност на инвестицията - закупуване и въвеждане в експлоатация на технологична линия за производство на PVC профили за дограма, което в случая било осъществено в рамките на договорения срок. Оборудването било въведено и се намирало в производственото помещение и в експлоатация на 20.4.2009 г. и на 15.5.2009 г. Отчетната сума била верифицирана и намалена с 45 % като била платена сумата от 706 265,50 лв на 29.4.2013 г. Въззивният съд приема, че удостоверената за извършена на 04.08.2015 г. проверка е извънредна, извън 3 годишния срок, като приема признание на молителя за това обстоятелство, и че е извършена в отсъствие на представител на дружеството. Така е прието, че не е установено наличие на частно държавно вземане към длъжника „Ви ал В“ ООД. Допускането на касационно обжалване се извършва на основанията, предвидени в чл. 280 от ГПК. Съгласно посочената норма, касационната инстанция допуска обжалване на въззивното решение и служебно на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 – ако се установи вероятност въззивното съдебно решение да е нищожно или ако се установи вероятност да е постановено недопустимо съдебно решение, на основание чл. 280, ал.2, пр. 2 от ГПК. В случая при извършената служебна проверка на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че решението на въззивния съд е поправено с решение за допускане поправка на очевидна фактическа грешка, на основание чл. 247 от ГПК, като е съобразено, че производството пред въззивния съд е с предмет въззивна жалба на „Ви ал В“ ООД срещу решение на първоинстанциониня съд за откриване на производство по несъстоятелност и е съобразена изразената волята на съда, формирана в мотивите на въззивното решение с диспозитива на съдебното решение. Така извършената поправка в тази част, съответства на предвиденото в чл. 247 от ГПК. При наличие на противоречие между мотиви и диспозитив, следва да се извърши отстраняване на противоречието и с решението за поправка на очевидна фактическа грешка, да се съобразят изложените мотиви и се постанови следващият ги диспозитив. Така в случая, с решението за поправка на очевидна фактическа грешка на първо място трябва да се приеме, че е съобразено произнасянето по въззивната жалба и съответно на изложените мотиви е отменено решението на първоинстанционния съд и вместо него въззивният съд се е произнесъл, че искането на НАП за откриване на производство по несъстоятелност на „Ви ал В“ ООД е неоснователно. Не са налице основания да се приеме, че е възможно така формираното решение, след допуснатата поправка на очевидна фактическа грешка, да е нищожно. По отношение на допуснатата поправка на очевидна фактическа грешка, засягаща поправка на мотивите на съдебното решение на въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че е извършена поправка, която не отговаря на посочената легална дефиниция в чл. 247 от ГПК. Нормата на чл. 247 от ГПК предвижда поправки на очевидни фактически грешки само в решението. Единствено изложените мотиви могат да бъдат основание за поправка на очевидна фактическа грешка. В теорията изрично се приема, че несъответствието между обявяване на решението и писмения текст не представлява очевидна фактическа грешка. Не е възможно да е налице очевидна фактическа грешка в мотивите на съдебното решение. Съдебното решение представлява единство от мотиви и диспозитив. Абсолютно недопустимо е да се дописват или поправят мотиви чрез поправка на очевидна фактическа грешка по реда на чл. 247 от ГПК. Нормата на чл. 247 от ГПК предвижда, че може да се допусне поправка само на решението, т.е. диспозитива на съдебното решение. След като по определение поправката на решението е съобразяването му с формираната воля на съда, то следва да се съобрази, че мотивите изразяват формиране волята на съда. Те трябва да съответстват на диспозитива. Следователно само диспозитивът подлежи на поправка, когато не съответства волята на съда, обективирана в мотивите, на изразения и обявен диспозитив. Недопустимо е да се поправят или добавят мотиви, на основание чл. 247 от ГПК, както е сторено в настоящия случай чрез добавяне на мотиви. Но въпреки извършването на тази поправка, в случая, предвид конкретните изводи във формулираните добавени мотиви, не може да се направи извод за вероятност да е налице порок на съдебното решение, който да обуслови извод за нищожност на съдебното решение. Поправката на мотивите на решението не засяга обективираните по-рано мотиви, не ги изменя и не е налице основание да се счете, че нововъведените мотиви обуславят различния диспозитив. Обективираните първоначално мотиви съответстват на поправения диспозитив. В случая, преценената недопустимост на поправката на мотивите на съдебното решение не води до извод, че е налице вероятност съдебното решение да е нищожно. Обективираният диспозитив съответства на изложените и обявени първоначално мотиви до допуснатата поправка и не може да се направи извод за наличие на основание по чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК. Не се установява да е налице и вероятност да се приеме, че са налице основания, които могат да обусловят извод за недопустимост на съдебното решение, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2,пр. 2 от ГПК. По отношение на останалите основания за допускане на касационно обжалване, предвидени в чл. 280, ал. 1 и чл. 280, ал.1 пр. 3 от ГПК, законодателят е въвел изискването, че касаторът следва да обоснове правен въпрос. Съгласно разясненията в Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът следва да обоснове общо основание за допускане касационно обжалване. Такова общо основание могат да бъдат само материалноправните и процесуалноправните въпроси, включени в предмета на делото, разрешени от въззивния съд и обусловили изхода на спора. В случая посоченият от касатора въпрос не съставлява правен въпрос, доколкото с него са посочени конкретни клаузи на конкретен договор, представен като доказателство по делото. Въззивният съд е приел, че задължението е извършено точно със завършване на окончателното техническо изграждане и въвеждане в експлоатация на процесните съоръжения, което било и дължимата като престация инвестиция от ответника. Последващото фактическо изпълнение на проекта, момента на уреждане на финансовите отношения било неотносимо към съдържанието на инвестицията. Изпълнението на проекта следвало да се преценява с оглед момента на завършване на инвестицията - закупуване и въвеждане в експлоатация на технологична линия за производство на PVC профили за дограма, което в случая било осъществено в рамките на договорения срок. Техническото изпълнение било одобрено. Била въведен експлоатация. Изпълнението на проекта било на 10.8.2009 г., когато е депозиран финалният отчет. Като тригодишният срок за запазване приноса на проекта бил изтекъл на 10.8.2012 г. Проверката през 2015 г. била извън този срок. Така както е формулиран поставеният въпрос, е свързан с конкретно установени факти по делото и засяга правилността на съдебното решение, а именно относно началото на срока в конкретния случай при проявление на факта не само на определения начален момент на срока съгласно договора, а и особеността, че е извършена проверка преди плащане на безвъзмездната помощ и намаляването на размера на помощта поради наличие на нередности в проекта. Въззивният съд е приел, че приключване изпълнението на проекта е удостоверено с контролен лист за проверка междинен/финален отчет и верификация, съгласно който оборудването и инсталирано, въведено в експлоатация и използвано. Както и при физически проверки на 20.4.2009 г и 15.5.2009 г. А финалният отчет, депозиран на 10.8.2009 г. означава изпълнение на проекта. Съдът е приел, че това е началната дата съгласно т.1.8 от договора. Датата на представяне на финалния отчет е дата на установяване на факта на представянето му и удостоверяване на датата на представяне. Дали съобразно предвиденото в т.1.8 от договора срокът за запазване на инвестициите започва да тече от приключване изпълнението на проекта и какъв е смисълът на използвания термин и следва ли да се съобразят конкретните особености на случая с плащането в по-късен момент, са факти, които са проявени в конкретния случай и подлежат на обсъждане с оглед правилността на въззивното решение. Анализът за началото на срока и с кой факт се свързва, е свързан също с правилността на съдебното решение и неговата обоснованост. Така направеното пояснение в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, не може да изясни поставения правен въпрос, а напротив, посочва наличието на конкретно установени в случая факти, а именно установяване на изпълнението на проекта и дата на получаване на финално плащане в по-късен момент, поради конкретно сочени факти за наличие на нередности при изпълнение на проекта. Отговорът на поставения от касатора правен въпрос е обусловен от установяване на съдържанието на конкретни клаузи от договора, както и установяване на твърдените в поставения въпрос факти на дата на получаване на финално плащане, т.е. с възприемане точно на съдържанието на договора и значението на установените факти спрямо уговорките на страните в договора. Макар и да са включени в предмета на делото, то така посочените начални моменти в поставения от касатора въпрос, са свързани с правилността на съдебното решение, а не с разрешен правен въпрос. Поставеният въпрос от касатора не представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Общо основание за допускане касационно обжалване не може да е свързано с анализа на доказателствата по делото и с правилността на съдебното решение, така както е разяснено приложението на чл. 280, ал. 1 от ГПК в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. н а ОСГТК на ВКС. По изложените съображения ще следва да се приеме, че не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното въззивно решение, поправено по реда на чл. 247 от ГПК. Така мотивиран Върховният касационен съд