Определение № 205 от 20.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 5346/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 285472/15.09.2023 г. на М. Д. М., подадена чрез адвокат А. Д., срещу въззивно решение № 260983/19.07.2023 г. по в. гр. д. № 9265/2019 г. на Софийски градски съд. В касационната жалба се поддържа, че решението е нищожно, недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК без да формулира правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Сочи се съдебна практика на ВКС, без да се конкретизира нейната относимост, тъй като не се поставят правни въпроси, а се цитират извадки от решенията. Ответниците по касация С. Й. М., В. Г. М. и Д. Г. А., [населено място], чрез адвокат С. Л., са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърдят, че касационната жалба е недопустима, евентуално - че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорват жалбата и по същество. Претендират присъждане на разноски. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 67174/17.03.2019 г. по гр. д. № 14747/2016 г. на Софийския районен съд, с което са отхвърлени предявените от М. Д. М. против С. Й. М., В. Г. М. и Д. Г. А. искове с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответниците, че М. М. е собственик, на основание наследяване на Д. Я. М., евентуално – на основание придобивна давност, на 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място], район „М.“, с площ от 897 кв.м., и за осъждане на ответниците да предадат владението на ищеца върху 1/2 ид.ч. от описания имот. Въззивният съд е възприел и препратил към изложените от първоинстанционния съд фактически и правни изводи по реда на чл. 272 ГПК. Посочил е, че ищецът М. М. е наследник на Д. Я. М., която от своя страна е наследник на Я. З. В. и Н. Я. З.. Със съдебна спогодба от 05.01.1924 г. процесният имот е придобит от Я. В., а със съдебна спогодба от 09.10.1956 г. е получен в дял от Д. М.. След смъртта си Д. е наследена от сина си Д. И. М., починал през 1996 г. и оставил за наследници ищеца М. М. и внуците си М. К. П. и И. К. М. – по право на заместване на починалия му през 1994 г. син К. Д. М.. Ищецът е въвел твърдения за придобиване на процесния имот по давност, като владението на наследодателката Д. М., присъединено по реда на чл. 82 ЗС, е започнало от 09.10.1956 г. до смъртта й през 1985 г., продължено от наследника й Д. М. до смъртта му през 1996 г., което е продължено от сина му М. Д. М. и внуците му М. П. и И. М.. Назначени и приети са две технически експертизи, от заключенията на които е установено, че имотът, описан в дял VI, т. 4 от протокола от 09.10.1956 г. по делбено дело №417/1956 г. на Софийски народен съд, с площ от 3216 кв.м., нанесен като имот пл. № * в кадастралния план на местност „Н. к. – Г.“ от 1939 г., е частично идентичен с процесния поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място] от 2009 г., с площ от 897 кв.м., като двата имота се припокриват между точките 1-2-3-4-5 на комбинираната скица, с площ на тази част от 858 кв.м. Прието е за установено, че колективизацията на земите в района на [населено място] е извършена през 1958 г., към който момент процесният имот не е бил включен в строителните граници на [населено място] и е имал земеделски характер. Съдът е възприел посоченото от вещите лица, че спорното място е било включено в ТКЗС-Дървеница, което обстоятелство се потвърждава и от показанията на свидетеля В.. Събрани са данни за постановен отказ за възстановяване на собствеността върху процесния имот на наследниците на Д. М., тъй като той е попадал в терен, отреден за обществено жилищно строителство, за обединено детско заведение и за улица. Тези мероприятия са реализирани, включително и вертикална планировка на подземна комуникация. Признато е било право на наследници на Д. М. на обезщетение със земя и/или поименни компенсаторни бонове. От писмените доказателства съдът е установил, че на ответниците по реда на ЗСПЗЗ е възстановен поземлен имот с идентификатор *** с площ 2460 кв.м. По подробния устройствен план за местност „М.-1“, [населено място], изработен по реда на чл. 16 ЗУТ и одобрен с решение на СОС по протокол от 29.07.2009 г., т. 62, възстановеният на ответниците имот е предвиден за озеленяване и включен в УПИ * - „за озеленяване“. В заповед от 07.09.2015 г. по чл. 16, ал. 6 ЗУТ на кмета на район „М.“ е посочено, че собствеността върху имот с идентификатор *** е придобита от общината, а тя предоставя в собственост на ответниците, като обезщетение, два урегулирани поземлени имота в същата местност: УПИ * – „за подземен гараж и спорт“ и УПИ * – “за спорт и пг“, като вторият представлява поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 897 кв.м., предмет на настоящия иск. Съдът е проследил собствеността на процесния поземлен имот, като е установил, че ищецът е наследник на 1/2 ид. ч. от наследственото имущество на Д. М., единствен наследник на Д. М., която през 1956 г. е придобила собствеността по наследство от родителите си и доброволна делба върху имот, реална част от който е предмет на настоящото производство. Д. М. е била негов собственик към образуване на ТКЗС през 1958 г. Прието е, че същият подлежи на реституция по реда на ЗСПЗЗ, тъй като към образуване на ТКЗС в [населено място] е имал земеделски характер – чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ. Реституционното производство обаче, инициирано от наследниците на Д. М., е приключило с влязло в сила решение на ОСЗ-„Овча купел“, потвърдено с решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, с което е постановен отказ за възстановяване на собствеността върху земеделски имот, реална част от който е процесният, поради наличие на пречки по чл. 10б ЗСПЗЗ. Посочено е, че елемент от фактическия състав, пораждащ право на собственост върху земеделски имоти, подлежащи на възстановяване по ЗСПЗЗ, е наличие на влязло в сила реституционно решение по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ и скица към него, каквито в случая няма. Съгласно чл. 10б ЗСПЗЗ земите, върху които собствеността не може да се възстанови поради обстоятелства, посочени в ал. 1, са държавна собственост, и общинска собственост, когато тези земите са застроени с обекти, които са общинска собственост. Установено е, че на ответниците по иска е била възстановена собствеността по ЗСПЗЗ върху поземлен имот с идентификатор *** с площ от 2460 кв.м., като по първия ПУП на местността „М. – 1“ имотът е попадал в терен предвиден за озеленяване и на основание чл. 16, ал. 4 и ал. 6 ЗУТ е придобит от общината, а със заповед от 2015 г. като обезщетение на ответниците е предоставено правото на собственост върху процесния поземлен имот с идентификатор ***, считано от влизането в сила на ПУП през 2009 г. От този момент имотът отново е станал собственост на физически лица и не е имал статут на частна държавна или общинска собственост. По твърдението за придобиване по давност съдът е приел, че разпоредбата на чл. 86 ЗС е установила забрана за придобиване по давност на имоти, които са социалистическа собственост (в ред. от 1951 г. до 1990 г.), каквито са били и имотите на кооперативните организации, вкл. и ТКЗС. От 1990 г. до 01.06.1996 г. е съществувала забрана за придобиване по давност на имоти, които са държавна или общинска собственост (в ред. от 1990 до 01.06.1996 г.), а оттогава до настоящия момент разпоредбата установява забрана за придобиване по давност на имоти, които са публична държавна или общинска собственост. С §1 от ДР Закона за допълнение на ЗС давността за придобиване на имоти частна държавна или общинска собственост спира да тече до 31.12.2022 г. С решение №3/2022 г. по к.д. № 16/2021 на Конституционния съд на Република България разпоредбата, налагаща забраната, е обявена за противоконституционна, поради което, считано от 08.03.2022 г., спреният давностен срок е продължил да тече. Съдът е посочил, че е без значение дали от 29.07.2009 г. или от 07.09.2015 г. забраната на чл. 86 ЗС не е действала, вследствие прехвърлянето на имота в частна собственост, тъй като към 16.03.2016 г. - предявяването на иска, срокът по чл. 79, ал. 1 ЗС не е изтекъл. За неоснователно е прието оплакването, че съдът не е следвало да кредитира становището на вещите лица в частта, с която установяват включване на спорния имот в ТКЗС през 1958 г. Според въззивния съд заключенията на експертите са обосновани, пълни и ясни, съответстват на останалите събрани гласни доказателства. Допълнено е, че от значение при извършване на преценката дали имотът подлежи на реституция по ЗСПЗЗ е дали същият е имал земеделски характер към образуване на ТКЗС, а не дали е бил внесен в кооперативното стопанство. Този извод е обоснован с разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ, в която е предвидено, че на възстановяване подлежат земеделските земи, които са притежавани преди образуването на трудовокооперативни земеделски стопанства или държавни земеделски стопанства, независимо от това дали са били включени в тях или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации. По възражението за необсъждане на въпроса дали ответниците са придобили процесния имот на заявеното основание, съдът е посочил, че предмет на делото е придобивното основание на ищеца, поради което няма необходимост от преценка дали е осъществен придобният способ на ответника. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства или от обжалваното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва ясно формулиран по смисъла на цитираното тълкувателно решение правен въпрос. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК предполага въззивният съд да се разрешил релевантен правен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС, в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС. В конкретния случай в изложението си касаторът сочи съдебна практика на ВКС и ВС с твърдение, че въззивното решение й противоречи, без обаче да поставя конкретни въпроси и обосновка за тяхното наличие по настоящето дело. Релевират се оплаквания за необоснованост на обжалваното решение. Посочената от касатора съдебна практика касае конкретни правни спорове и е неясна връзката им с настоящия, в т. ч. дадени разрешения по релевантни за настоящото дело правни въпроси. В случая въззивният съд е приел, че процесният имот не е възстановен по реда на ЗСПЗЗ на ищеца и неговите праводатели, каквато процедура е инициирана от тях, поради което по делото е останало недоказано наличието на това придобивно основание. По отношение на заявения като евентуален придобивен способ – изтекла придобивна давност, е посочено, че доколкото имотът е бил държавна, а впоследствие общинска собственост най-рано до 2009 г., с оглед разпоредбите на чл. 86 ЗС и §1 от Закона за допълнение на ЗС, до момента на предявяване на иска по чл. 108 ЗС срокът по чл. 79, ал. 1 ЗС не е изтекъл. Предвид липсата на формулиран правен въпрос, следва да се приеме, че не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Следва да се посочи, че изложението по чл.284, ал.3 ГПК съдържа множество оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Те не могат пряко да послужат за допускане касационно обжалване на въззивното решение в производството по чл.288 ГПК. Не обосновават и прилагане на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, защото не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изложеното не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на делото касатора М. Д. М. следва да заплати в полза на ответниците по касация С. Й. М. и Д. Г. А. сторените от тях в настоящото съдебно производство разноски в размер на 3000 лева - заплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.