Определение № 675 от 14.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 187/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по две касационни жалби, подадени от всяка от страните: касационна жалба от В. Г. Г., чрез пълномощника й адв. Л. от ЛАК и касационна жалба от Т. Ж. С. и Т. Н. С., чрез пълномощника им адв. Д. от ЛАК, срещу решение № 106 от 11.08.2021г., постановено по в. гр. д. № 87/2021 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 260079 от 18.12.2020 г., постановено по гр. д. № 249/2020 г. на Окръжен съд – Ловеч, с което по иска, предявен от В. Г. Г., против Т. Ж. С. и Т. Н. С., е развален до размера на 1/2 ид. ч. на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД поради неизпълнение договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, обективиран в нотариален акт № 100, том V, рег. № 3100, дело № 397/2014 г. на нотариус Н. Т., вписан в СВ-Ловеч с вх. рег. № 3965, акт № 112, том 10, дело № 1993/2014 г., с който договор В. Г. и съпругът й Г. Г. са прехвърлили на Т. С. и Т. С. правото на собственост върху самостоятелен обект в сграда – апартамент, с идентификатор * по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-10/17.04.2007 г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес на имота: [населено място], [улица], блок „*.“, вх. *, ет. *, ап. *, със застроена площ от 103,20 кв.м., заедно с избено помещение № *, със застроена площ от 21,28 кв. м. и таванско помещение № *, със застроена площ от 10,67 кв. м., ведно с прилежащите 4,701% ид. ч. от общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж върху общински поземлен имот с идентификатор 43952.514.48, а за останалата Ѕ ид. ч. от описания имот съдът е отхвърлил иска за разваляне на договора. С решението на основание чл. 79, ал. 1, пр. 2 във вр. с чл. 88, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД Т. Ж. С. и Т. Н. С. са осъдени да заплатят на В. Г. Г. сумата от 400 лв. – обезщетение за претърпени имуществени вреди поради неизпълнение на договора, представляващи платено възнаграждение в размер на 200 лв. месечно от 01.04.2020 г. за положени от трето лице грижи. Отхвърлен е предявеният иск с основание чл. 79, ал. 1, пр. 2 вр. с чл. 88, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД от В. Г. Г. против Т. Ж. С. и Т. Н. С. за заплащане на 2000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от неизпълнението на договора. Касаторката В. Г. Г. счита, че решението в отхвърлителните части е неправилно поради нарушение на материалния закон, поради допуснато съществено процесуално нарушение, както и поради неговата необоснованост. Моли да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен искът за разваляне за 1/2 ид. ч. от имота, и в частта, с която е отхвърлен искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, като вместо това да бъде постановено друго решение, с което искът за разваляне да бъде уважен изцяло и да бъде уважен искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. Касаторката В. Г. се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Поставя следните правни въпроси: 1/. Свое лично или наследствено право упражнява преживелият прехвърлител по договор за издръжка и гледане, който иска разваляне на целия договор поради неизпълнение на поето от приобретателя неделимо задължение за гледане и издръжка, поето спрямо него и спрямо починалия му съпруг? Зависи ли и обусловено ли е правото на разваляне на целия договор за издръжка и гледане на преживелия прехвърлител от правото да се иска разваляне поради неизпълнение на договора спрямо починалия прехвърлител? 2/. Може ли преживелият прехвърлител, който е единствен наследник на починалия прехвърлител, да иска разваляне изцяло на договора за издръжка и гледане при поето неделимо задължение към повече от един кредитор по алеаторния договор, след като са изтекли повече от 5 години от смъртта на другия прехвърлител? Основателно ли е възражението за погасен по давност иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД в този случай, при условие че преживелият прехвърлител има право да иска разваляне на договора изцяло поради неизпълнение на договора спрямо него самия? 3/. Допустимо ли е правото на разваляне на целия договор за издръжка и гледане, при който е поето солидарно задължение за гледане на двама прехвърлители, да бъде поставено в зависимост от изтичането на 5-годишен срок от смъртта на починалия прехвърлител (при направено възражение за погасителна давност), при условие че неизпълнението спрямо преживелия прехвърлител е настъпило повече от 5 години след смъртта на починалия прехвърлител? 4/. Допустимо ли е правото на солидарния прехвърлител по договор за издръжка и гледане да иска развалянето му да се разглежда като упражняване на лично право за собствената част от прехвърления имот и на наследствено право от починалия прехвърлител за неговата част от съсобствеността и изобщо да се разделя правото на разваляне на договор в ид. ч. от правото на собственост върху прехвърления имот, при условие че преживелият прехвърлител е единствен наследник на починалия прехвърлител? Касаторката счита, че въпросите й са решени в противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение № 30 от 17.06.1981 г. по гр. д. № 2/1981 г. на ВС, ОСГК, и решение № 615/09.03.2010 г. по гр. д. № 3824/2008 г. на ВКС, II г. о., както и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като липсва съдебна практика по тях. Касаторите Т. С. и Т. С. не са подали отговор на касационната жалба на касаторката В. Г.. В своята касационна жалба излагат, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, поради допуснато съществено процесуално нарушение, както и поради неговата необоснованост. Молят да бъде отменено в частта, с която съдът е развалил договора за 1/2 ид. ч. от имота и в частта, с която е уважил искът за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, като вместо това да бъде постановено друго решение, с което исковете да бъдат отхвърлени изцяло. За допускане на обжалването двамата касатори се позовават на 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Поставят следните правни въпроси: 1/. Задължение ли е на въззивния съд да изложи мотиви при преценката на всички доказателства, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните и да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора обстоятелства?; 2/. Може ли въззивният съд да обоснове своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни; 3/. Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и да обсъди всички доводи и възражения на страните, при твърдения за забава на кредитора поради неоказано съдействие за неизпълнение на задълженията?; 4/. Забавата на кредитора по задължения за полагане на грижи (неоказване на съдействие и създаване на пречки) води ли до обективна невъзможност за неизпълнение и до възможността за освобождаване от отговорност на основание чл. 81 от ЗЗД на длъжника по алеаторен договор, ако трето лице създава пречки за неизпълнение на задълженията му? Касаторите сочат, че тези въпроси са решени в противоречие с решение № 120 от 04.04.2013 г. по гр. д. № 964/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 243 от 17.07.2015 г. по гр. д. № 6828/2014 г. на ВКС, IV г. о. Освен това касаторите излагат, че въпросите им са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като ще допринесат за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, както и за осъвременяването на тълкуването й с оглед последвалите изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът В. Г. Г. е депозирала отговор на подадената от другите касатори касационна жалба, в който сочи, че поставените от касаторите правни въпроси не са обусловили волята на съда, не са в противоречие с константната практика на ВКС и не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Според настоящия състав касационните жалби са частично недопустими, тъй като решението по исковете с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 2 във вр. с чл. 88, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД не попада в кръга на обжалваемите актове по чл. 280, ал. 3 ГПК, предвид размера на претенциите – 200 лв. (за обезщетението за имуществени вреди), съответно 2000 лв. (за обезщетението за неимуществени вреди). В тази част жалбите на страните следва да бъдат оставени без разглеждане. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване срещу решенето в останалата част по иска с правно чл.87, ал.3 ЗЗД намира следното: За да потвърди решението в подлежащата на обжалване част, въззивният съд е приел, че правните изводи на първоинстанционния съд, формирани въз основа на установената от същия съд фактическа обстановка, са правилни, поради което е препратил към мотивите на първата инстанция на основание чл. 272 от ГПК. Прието е, че с договор от 15.07.2014 г., подробно описан по-горе, В. Г. Г. и съпругът й Г. В. Г. са прехвърлили на Т. Ж. С. и Т. Н. С. правото на собственост върху процесния имот, описан по-горе, срещу задължението приобретателите да поемат лично гледането, обслужването и издръжката на прехвърлителите, да полагат ежедневни грижи за здравословното им състояние, прехрана, лична хигиена и хигиена на жилището и всичко необходимо за ежедневните им нужди, в това число медицински грижи, да им засвидетелстват почит и уважение, да им осигурят спокоен и нормален живот, докато са живи. Прието е, че единият от прехвърлителите – Г. Г., е починал на 04.02.2015 г., като ищцата е останала единствена негова наследница. Установено е, че В. Г. Г. е на 90 години, с увредено общо здравословно състояние – 100 % увреждане с чужда помощ пожизнено, трудно се придвижва и има нужда от непрекъснати грижи. Съдът е приел, че на Г. е следвало да се осигурява непрекъсната помощ от ответниците. Ответникът С. е посещавал ежедневно Г., пазарувал е, осигурявал й е готвена храна, но предвид напредналата й възраст и трудната й подвижност това не съответствало на нуждите й. Налагало се ищцата да моли познати да й помагат за пазаруване, за приготвяне на храна, да й помагат след падане да се придвижи до леглото си, продала свой имот, за да може да се издържа, наложило й се да плаща на лице по 200 лв. месечно, за да се грижи за нея. От 01.04.2020 г. ответниците С. спрели да посещават Г.. Прието е, че те не са поискали трансформация на задължението за гледане в парично. Първоинстанционният съд е стигнал до извод, че е налице неизпълнение на договора за издръжка и гледане спрямо Г., но е отхвърлил частично иска за разваляне, тъй като е приел, че възражението на ответниците за изтекла давност по отношение на починалия съпруг на Г. е основателно. Съдът е посочил, че по отношение на Г. задълженията на ответниците са били изискуеми най-късно до 04.02.2015 г., поради което от неговата смърт е започнала да тече 5-годишна давност за наследниците да искат разваляне на договора, който срок е изтекъл към момента на депозиране на исковата молба от 13.05.2020г. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав счита, че не е налице сочената от касатора Г. предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Всички поставени от нея въпроси по същество засягат въпроса, който е обусловил решаващата воля на съда – че правото да се иска разваляне на договора е погасено за 1/2 ид. ч. от имота, отговаряща на частта на починалия съпруг на касаторката. Възприетото от въззивния съд не е в противоречие с Тълкувателно решение № 30 от 17.06.1981 г. по гр. д. № 2/1981 г. на ВС, ОСГК. В т. 2 от същото е възприето, че задължението, поето за издръжка и грижи по отношение на две и повече лица срещу придобити вещни права и право на собственост, е неделимо. Правоимащият прехвърлител при неизпълнение на задължението по отношение само на някое от лицата, на които се дължи издръжка и гледане, може да иска разваляне на договора изцяло, ако има интерес от това. Сочената от касатора хипотеза не е предмет на тълкувателното решение, а е доразвита в съответствие с неговите постановки от практиката на ВКС по чл. 290 ГПК. Така в решение № 346 от 04.10.2011 г. по гр. д. № 341/2010 г. на ВКС, IV г. о., се приема, че прекратяване на целия договор поради неизпълнение по отношение на някой от кредиторите може да се иска само докато неразделността съществува, и то при участието на всички страни по договора, както и на бенефициерите като страни по делото и не против волята на тези кредитори, които искат запазване на договора. В т. 3 на същото тълкувателно решение се приема, че задължението за издръжка и грижи се прекратява със смъртта на бенефициера, като прекратяването засяга и неделимостта на задълженията, съотвената част от останалото дължимо на техния наследодател или разваляне на съотвената част от договора само на техния наследодател. Дори преди смъртта да е съществувала неразделност на задълженията, останалите кредитори нямат иск за разваляне на договора поради неизпълнение по отношение на починалия кредитор, тъй като това право е преминало у неговите наследници. В същото решение на ВКС по чл. 290 ГПК е прието, че искът за разваляне на договора за прехвърляне на договор за издръжка и гледане се погасява с 5-годишна погасителна давност, считано от всеки ден на неизпълнение. Когато задължението за издръжка и грижи е прекратено със смъртта на някой от прехвърлителите, правото на иск за разваляне на договора в съотвената част от неговите наследници се погасява с изтичане на 5-години от последния ден на неизпълнението, тоест от деня на смъртта. По настоящото дело още в исковата молба Г. твърди неизпълнение както по отношение на себе си, така и по отношение на съпруга си. Не се спори по отношение на факта, че тя е негова единствена наследница, а съпружеската имуществена общност върху имота е била прекратен със смъртта на съпруга й. По въпросите на касаторката е налице практика на ВКС, която не е в противоречие, а доразвива постановките на Тълкувателно решение № 30 от 17.06.1981 г. по гр. д. № 2/1981 г. на ВС, ОСГК. Не може да се приеме, че е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито по чл. 280, л. 1, т. 3 ГПК. Настоящият състав счита, че не следва да бъде допускано касационно обжалване и по касационната жалба на касаторите С.. Първите три поставени от тях въпроса касаят процесуалните задължения на съда да обсъди подробно всички доказателства, доводи и възражения на страните и да изложи подробни мотиви защо приема някои, а други – не. Според настоящия състав въззивното решение не противоречи на цитираната практика на ВКС, а напротив – в съответствие е с нея. Защитната теза на касатора е обсъдена в решението, като съдът е изложил съображения, че, когато кредиторът неоправдано отказва да получи изпълнение по договора за издръжка и гледане, за да е изправен, длъжникът е следвало да поиска трансформация на задължението си в парично. По делото въобще няма спор, че такава трансформация не е поискана, поради което и съдът не е уважил възраженията на ответниците. Макар че съдът е препратил към мотивите на първата инстанция по реда на чл. 272 ГПК, той е изложил и собствени мотиви, като подходът му съответства на практиката на ВКС. Предвид изложеното, не може да се приеме, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 или 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Четвъртият въпрос на касаторите не е обусловил волята на съда, доколкото той не се е произнесъл въобще за алеаторните договори, а само за договора за издръжка и гледане. Както беше отбелязано, има трайна практика на ВКС по въпроса как следва да се постъпи при забава на кредитора по договор за издръжка и гледане относно задължението за гледане. Такива правни изводи е изложил и въззивният съд, поради което не е налице противоречие с практиката на ВКС, още по-малко за липса на съдебна практика. Не е налице и соченото от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Позоваването е бланкетно, без да се сочи практика на Съда на Европейския съюз или Конституционния съд на Република България, с която решението на въззивния съд да е в противоречие. Затова е безпредметно обсъждането на соченото основание във връзка с поставените правни въпроси. Поради гореизложено настоящият състав на ВКС намира, че не е налице нито едно от сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване. При този изход на делото и недопускане и на двете касационни жалби до касация всяка следва да понесе разноските както ги е направила. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.