Определение № 50 от 26.01.2018 г. на ВКС по т. д. № 1670/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] - [населено място], срещу въззивно решение № 79 от 29.03.2017 г., постановено по в. т. д. № 47/2017 г. на Пловдивски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 463 от 16.11.2016 г. по т. д. № 455/2016 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е осъдено [фирма] да заплати на [фирма] сумата 26 000 лв. - част от обща сума 285 353.18 лв., представляваща авансови плащания по договор № 07/П. от 15.02.2007 г. за конструиране, производство, доставка, монтаж и пуск на комплексно оборудване на М. „Б.”, който е прекратен считано от 18.09.2015 г., и сумата 2 220 лв. - деловодни разноски, и са присъдени разноски за въззивното производство на [фирма] в размер на 1 000 лв. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е нищожно, недопустимо и неправилно. Като основание за нищожност се релевира липсата на компетентност /подведомственост/ на сезирания съд, произтичаща от наличието на арбитражно споразумение в чл.40 от сключения между страните договор, с което е предвидено всички спорове по изпълнението, тълкуването, недействителността или прекратяването на договора да се разрешават от Арбитражен съд при Стопанска асоциация П.. Относно недопустимостта на решението се сочи, че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба и е разгледал иска въз основа на факти, различни от въведените от ищеца с исковата молба. Неправилността на решението е аргументирана с доводи за нарушения на материалния закон - чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, чл.267, ал.1 ЗЗД, и чл.100 ЗЗД и чл.114 ЗЗД, и съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада по делото, изпълнението на задължението за обсъждането в съвкупност на доказателствата и доводите на страните, процедурата за двойна размяна на книжа в производството по чл.365 ГПК и приложението на процесуалната разпоредба на чл.183 ГПК. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с посочена задължителна практика на ВКС по следните значими за изхода на делото въпроси: „Нищожно ли е съдебно решение, постановено при липса на подведомственост на съда; Допустимо ли е съдебно решение, постановено при неотстранена нередовност на исковата молба по чл.127, ал.1 от ГПК, както и когато въззивният съд се е произнесъл по обстоятелствена част на иска на основание факти, различни от въведените от ищеца; Налице ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила, ако въззивният съд в мотивите си не обсъди доказателствата за всички правно релевантни факти, искания и доводи на страните; Следва ли съдът на основание чл.183 от ГПК да изключи от доказателствата по делото документи, които са представени в препис, ако страната, която се ползва от тях, не е представила оригинала при поискване от другата страна; Длъжен ли е въззивният съд при оплакване във въззивната жалба относно неточен и непълен доклад по чл.146 от ГПК да даде указания на страните да предприемат процесуални действия като посочат доказателства, които са пропуснали в първата инстанция поради неточност или непълнота на доклада и дадените с него указания; И. на неоснователното обогатяване по чл.55, ал.1 от ЗЗД /в изложението погрешно е посочен чл.55, ал.1 от ГПК/ следва ли да има приложение, когато между страните по делото съществува облигационна обвързаност; За да се приложи чл.55, ал.1, предл. 3 от ЗЗД и да е налице този фактически състав, следва ли основанието да съществува към момента на престацията, но след това да е отпаднало с обратна сила; Погасен ли е по давност иск за плащане на даденото по договор за изработка, ако е предявен след повече от пет години от прекратяване на договора”. Ответникът по касация [фирма] - [населено място], е депозирал отговор по чл.287, ал.1 ГПК, в който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на [фирма], с която е предявен осъдителен иск против [фирма] за заплащане на сумата 5 000 лв. - част от вземане с общ размер 285 353.18 лв. В обстоятелствената част на исковата молба са изложени твърдения, че на 15.02.2007 г. между [фирма] и [фирма] е сключен договор № 07/П. за изработка, доставка и монтаж на оборудване за М. „Б.” на обща стойност 272 000 евро при договорка за авансово плащане на цялата цена по банков път и срок за изпълнение 12 месеца след превеждане на първата авансова вноска; В съответствие с уговореното ищецът - възложител превел на ответника - изпълнител сумата 285 353.18 лв. с ДДС под формата на аванс за изпълнение; След сключване на договора възникнали затруднения от административен характер, които довели до забавяне изпълнението на проекта за М. „Б.” с повече от 7 години, като през този период настъпили съществени промени в нормативната уредба на обществените отношения в областта на енергетиката, а ответникът не предприел действия по изпълнение на договора; Вследствие на посочените фактори интересът на ищеца от продължаване действието на договора отпаднал, а поради невъзможността да въведе М. „Б.” в експлоатация изпълнението на договора станало безполезно за него; С писмо от 18.09.2015 г. ищецът уведомил ответника, че прекратява действието на договора, и поискал връщане на авансово платените суми, но в определения срок до 25.09.2015 г. ответникът не върнал дължимото. При така въведените фактически твърдения ищецът е формулирал петитум за осъждане на ответника на основание чл.55, ал.1 ЗЗД да му заплати сумата 5 000 лв. - част от общото задължение в размер на 285 353.18 лв. Исковата молба е поправена по реда на чл.127, ал.2 ГПК като е направено уточнение, че сумата 5 000 лв. се претендира на отпаднало основание поради прекратяване/разваляне на договора. В хода на първоинстанционното производство е допуснато увеличение на размера на частичния иск от 5 000 лв. на 26 000 лв., което е довело до промяна в подсъдността на спора и изпращане на делото за разглеждане от Пловдивски окръжен съд. С решение № 463 от 16.11.2016 г. Пловдивски окръжен съд е осъдил [фирма] да заплати на [фирма] претендираната с частичния иск сума от 26 000 лв. на основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. Първоинстанционният съд е приел, че договорът от 15.02.2007 г. е прекратен от ищеца с връченото на ответника уведомление от 18.09.2015 г., поради което ответникът дължи връщане на авансово получените суми в съответствие с чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. Сезиран с въззивна жалба от [фирма], Пловдивски апелативен съд е постановил обжалваното с касационната жалба решение, с което е потвърдил осъдителното решение на Пловдивски окръжен съд. Въззивният съд е приел за безспорни факта на сключване на договор № 05/П. от 15.02.2007 г. и авансовото плащане от страна на ищеца на сумата 237 794.32 лв. За неоснователно е счетено оплакването във въззивната жалба на ответника, че първоинстанционният съд е нарушил съществено чл.183 ГПК като е отказал да изключи от доказателствата по делото представения с исковата молба договор от 15.02.2007 г. във вид на заверено ксерокопие. Изложени са съображения, че непредставянето на оригинала не е съставлявало основание за изключване на копието от доказателствения материал, доколкото не е оспорена автентичността на самия договор и съществените клаузи от съдържанието на копието съвпадат с клаузите в екземпляра от договора, представен от ответника. Съдът е констатирал различия в текстовете на двата екземпляра по отношение на конкретно посочени клаузи, в т. ч. и клаузата на чл.35, уреждаща предпоставките и реда за прекратяване на договора - в чл.35 от екземпляра на ищеца е предвидено едностранно прекратяване на договора с писмено уведомление от другата страна, след определяне на допълнителен срок за преодоляване и отстраняване на обстоятелствата, налагащи прекратяването, а чл.35 от екземпляра на ответника е предвидено автоматично прекратяване на договора при неизпълнение на една от страните, продължило повече от 18 месеца. Въпреки това е преценил, че различията и непредставянето на оригинала на договора от ищеца /с обяснение, че се намира в държане на бившия управител, който отказва да го предостави на дружеството/ са без значение за крайния изход на спора. Извършената в този смисъл преценка е мотивирана от една страна с въведеното с исковата молба фактическо и правно твърдение на ищеца, поддържано последователно в хода на делото, че няма виновно основание за разваляне на договорното правоотношение и че договорът е прекратен без виновно поведение на страните, и от друга с възражението, което ответникът черпи от клаузата на чл.35 със съдържанието в намиращия се у него екземпляр - че договорът е развален автоматично с изтичане на 18 месеца от забавата на възложителя при плащане на авансово дължимите суми. Препращайки към заключението на счетоводната експертиза, съдът е направил извод, че забавата в плащанията е незначителна и не може да предпостави прекратяване на договорното правоотношение при условията на чл.35 от представения от ответника екземпляр на договора. Неоснователността на възражението за прекратяване на договора е аргументирана и с приетото като доказателство писмено уведомление от 09.05.2011 г., с което ответникът е потвърдил получаването на авансовите плащания по договора и отразяването им в счетоводните му книги. Според съда, уведомлението е индиция, че към датата на изпращането му страните все още са били обвързани от договора, и опровергава твърдението на ответника за автоматично прекратяване на договора към 2009 г. в хипотезата на чл.35. Съобразявайки въведените с исковата молба причини за едностранно прекратяване на договора и липсата на твърдения за виновно поведение, пораждащо основание за разваляне на договора, въззивният съд е приел, че ищецът се позовава на невъзможно изпълнение на работата по причина, за която никоя от страните не отговаря по смисъла на чл.267, ал.1 ЗЗД. След като е установил, че ответникът не твърди и не е ангажирал доказателства за обем на изпълнена работа и за полезност на изпълнението за поръчващия, за да намери приложение чл.267, ал.1, изр.2 ЗЗД, съдът е направил решаващия извод, че ответникът не е доказал основание за задържане на авансово получената по договора сума с оглед разпоредбата на чл.267, ал.1, изр.2 ЗЗД и това обуславя основателност на предявения частичен иск за връщане на даденото на отпаднало основание. Възражението на ответника за погасяване по давност на претендираното с частичния иск вземане е счетено от въззивния съд за неоснователно по съображения, че от датата 09.05.2011 г., на която ответникът е потвърдил счетоводното отразяване на авансово получените суми, до датата на предявяване на исковата молба - 30.10.2015 г., не е изтекъл петгодишният давностен срок. По допускане на касационното обжалване: С касационната жалба касаторът е въвел оплаквания за нищожност и за недопустимост на въззивното решение и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е формулирал във връзка с тях следните въпроси: „Нищожно ли е съдебно решение, постановено при липса на подведомственост на съда; Допустимо ли е съдебно решение, постановено при неотстранена нередовност на исковата молба по чл.127, ал.1 от ГПК, както и когато въззивният съд се е произнесъл по обстоятелствена част на иска на основание факти, различни от въведените от ищеца”. В т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК е разяснено, че Върховният касационен съд следи служебно за валидността и за допустимостта на обжалваното въззивно решение и ако съществува вероятност решението да е нищожно или недопустимо, следва да го допусне до касационен контрол и да извърши проверка на неговата валидност и допустимост с решението по съществото на касационната жалба. В съответствие с цитираното тълкувателно решение, преди да пристъпи към обсъждане на поддържаните в изложението основания по чл.280, ал.1 ГПК, съставът на ВКС следва да провери дали съществува вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо. Касаторът е аргументирал нищожността на решението с твърдение, че въззивният съд е разрешил спора между страните при липса на компетентност /подведомственост/, произтичаща от уговорката в чл.40 на представения с исковата молба екземпляр от договор № 07/П. от 15.02.2007 г. всички спорове относно изпълнението, тълкуването, прекратяването и недействителността на договора да се решават от Арбитражен съд към Стопанска асоциация П.. Преди всичко следва да се отбележи, че разглеждането от съда на гражданско дело, което е подведомствено на друг орган, не обуславя нищожност на постановеното от съда решение. Подведомствеността на държавния съд за разглеждане на граждански дела не е изключена и тогава, когато предмет на делото е правен спор, за който страните предварително са постигнали споразумение да бъде отнесен за разрешаване до избран от тях арбитраж. Арбитражното споразумение не лишава държавния съд от правораздавателна компетентност по спора, а изпълнява ролята на отрицателна процесуална предпоставка за допустимост на иска и за надлежното му упражняване. За наличието на арбитражно споразумение сезираният с иска съд не следи служебно, а го взема предвид само ако ответникът се позове на него в срока за отговор на исковата молба - чл.8, ал.1 З.. Ако ответникът не се позове на арбитражното споразумение до изтичане на предвидения в закона преклузивен срок или ако съдът констатира, че споразумението не е валидно, то губи значението си на отрицателна процесуална предпоставка за допустимост на иска и съдът дължи произнасяне по спора, с който е сезиран. Когато ответникът се е позовал своевременно на споразумението и въпреки неговата валидност съдът се е произнесъл с решение по спора, решението би било недопустимо, но не и нищожно. В конкретния случай ответникът - касатор не се е позовавал на арбитражно споразумение с предмет правния спор, разрешен с обжалваното въззивно решение, нито в отговора на исковата молба, нито в по-късен момент. Възражението за арбитражно споразумение е въведено за пръв път пред касационната инстанция и по аргумент от чл.8, ал.1 З. дори такова споразумение да съществува, след като не е релевирано в срока за отговор на исковата молба, то няма значение както за валидността, така и за допустимостта на обжалваното решение. Недопустимостта на въззивното решение е обоснована от касатора с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по нередовна искова молба и е разрешил спора въз основа на фактически твърдения, различни от въведените от ищеца в обстоятелствената част на молбата. В уточнения по реда на чл.127, ал.2 ГПК петитум на исковата молба ищецът е формулирал искане за осъждане на ответника да му заплати сумата 26 000 лв. като дължима „на отпаднало основание”. Същевременно в обстоятелствената част на молбата са изложени твърдения, че претендираната сума представлява част от авансово платена на ответника цена по договор от 15.02.2007 г., който е прекратен/развален от ищеца поради отпадане на интереса от продължаване на действието му и безполезност на изпълнението. Въззивният съд е счел, че е сезиран с редовна искова молба, с която е предявен иск с правна квалификация чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. С обжалваното решение съдът е уважил исковата претенция, след като е приел, че е осъществено въведеното от ищеца фактическо основание на иска - невъзможно изпълнение на възложената с договора работа, за което никоя от страните не отговаря по смисъла на чл.267, ал.1 ЗЗД, и че поради непосочване и недоказване от ответника на основание за задържане на сумата с оглед чл.267, ал.1, изр.2 ЗЗД е изпълнен фактическият състав на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД и авансово платената цена подлежи на връщане като дадена на отпаднало основание. След преценка на съдържанието на исковата молба и на фактите, въз основа на които въззивният съд е разрешил спора, съставът на ВКС намира, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване за проверка на процесуалната му допустимост по реда на чл.290 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал правни въпроси, относими към процесуалните действия на въззивния съд и неговите решаващи изводи по съществото на спора. Разглеждането на тези въпроси предпоставя допустимост на въззивното решение, поради което те следва да бъдат обсъдени при произнасяне по заявените в жалбата касационни основания по чл.281, т.3 ГПК в случай, че не се установи недопустимост на решението. Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,