Определение № 2744 от 05.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4172/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 14561/21.06.2023 г., подадена от П. С. П., чрез адвокат М. Д., срещу решение № 623 от 12.05.2023 г. по гр. д. № 799/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 4971 от 14.08.2020 г. по гр. д. № 11608/2018 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на иска, предявен от П. С. П. срещу държавата, представлявана от министъра на финансите, за заплащане на основание чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД на сума в размер на 2 000 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, вследствие твърдени изявления на служители на Министерство на вътрешните работи в средствата за масова информация на 14.03.2014 г. и 26.11.2015 г., с твърдение за клевети и набедяване в извършено престъпление, както и за заплащане на лихва за забава в размер на 986 848 лв., считано от 14.03.2014 г. до окончателното изплащане. Въззивният съд е посочил, че по делото са предявени субективно съединени искове с правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД от П. С. П. срещу Министерство на вътрешните работи и срещу държавата, представлявана от министъра на финансите, с които се претендира солидарно осъждане на двамата ответници общо за сумата от 2 000 000 лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца от противоправните действия - изявления на служители на МВР в средствата за масова информация на 14.03.2014 г. и 26.11.2015 г., с които се клевети и се набедява ищецът в извършването на престъпление, и за заплащане на сумата от 986 848 лв., съставляваща лихва за забава от 14.03.2014 г. до окончателното изплащане. Искът, предявен срещу МВР, е отхвърлен от първоинстанционния съд с решение № 7437 от 04.11.2019 г., влязло в сила. С това решение Софийски градски съд е прекратил производството по иска срещу държавата. С определение № 1128 от 08.05.2020 г. по ч. гр. д. № 979/2020 г. на САС решението в прекратителната му част е отменено и върнато на първоинстанционния съд за продължаване на процесуалните действия и разглеждане на иска по същество. В изпълнение указанията на САС е постановено решение № 4971 от 14.08.2020 г. по гр. д. № 11608/2018 г. по описа на СГС. Софийски апелативен съд е изложил, че пред първоинстанционния съд са събрани гласни доказателства - разпитан е свидетелят Г. В. - чрез които ищецът цели да установи претърпените от него неимуществени вреди от направеното изявление на служители на МВР в средствата за масова информация. Свидетелят заявява, че познава ищеца от Л. затвор, където прекарали около три години заедно в една килия. Свидетелят има лични впечатления и установява с показанията си, че П. П. изключително трудно понасял написаното за него във вестници, в разпечатки от интернет, които получавал от адвоката си; смятал, че информацията в съответните медии била изнасяна от служители на МВР и на прокуратурата, които целели да прикрият и оправдаят свои неправомерни действия. Въззивният съд е кредитирал изцяло цитираните свидетелски показания. Съдът е съобразил, че в случая П. П. твърди, че е претърпял неимуществени вреди, причинени от разгласяване на неверни, клеветнически твърдения в средства за масова информация - две телевизионни предавания, а именно: На 14.03.2014 г., в предаването по Нова телевизия „Часът на М. Ц.“, при включване по телефона на репортера М. С., присъствала на пресконференцията на главния секретар на МВР, тя съобщила за предаването следното: „Това, което С. Л. обясни, че последният сигнал, който явно...не мога да си обясня..., вероятно е звучал най-сериозно, че ще започне да стреля по децата, е подаден на 12 март и на 13-и вече е взето решението за тази операция. Иначе сигнали многократно са подавани. Доколкото разбирам, до стрелба се е стигало и в предишни години и не е правено нищо по въпроса“. Ищецът твърди, че с тези твърдения главният секретар на МВР го наклеветил и набедил в извършено тежко криминално престъпление - стрелба по деца. На 26.11.2015 г., в предаването по БТВ „Тази сутрин“, с водещ А. Х., гостувала Р. Б. - вътрешен министър, която заявила следното: „Имаме един случай, който в днешната ситуация би бил тълкуван като тероризъм, защото...“. Х.: „То се е действало все едно отиваш да хванеш терорист“. Б.: „Защото, извинявайте, тоя човек е заплашвал училище, деца, и е стрелял по тях преди това“. П. твърди, че от цитираните изявления и в двете предавания е претърпял неимуществени вреди - притеснение, безпокойство, стрес, липса на желание за живот. Въззивният съд, като е съобразил разпоредбата на чл. 7 от Конституцията на Република България, установяваща основното начало, че държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия, респ. бездействия на нейни органи или длъжностни лица, е приел, че ищецът е материалноправно легитимиран да предяви иска по чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД. Визирал е, че съгласно разпоредбата на чл. 45, ал. 1 ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, а съгласно чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа, и за вредите, настъпили от бездействието на възложителя или изпълнителя, когато е следвало да бъдат осъществени конкретни, нормативно предписани действия. И двете разпоредби уреждат института на непозволеното увреждане, изхождайки от общия облигационен принцип „не вреди другиму“. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е отговорност за чужди виновни действия, която отговорност произтича от вината на натовареното с извършването на работата лице и не се обуславя от вината на възложителя на работата. В този смисъл отговорността на възложителя е гаранционно-обезпечителна и безвиновна - той отговаря за действието или бездействието на своите работници или служители, на които е възложил работата, или в чието задължение се включва изпълнението на определени, нормативно регламентирани задължения - ППВС № 7/29.10.1958 г. В този смисъл, за да бъде осъществен фактическият състав на чл. 49 ЗЗД, е необходимо да бъде осъществен този на чл. 45 ЗЗД, като вредите следва да са причинени от изпълнителя при или по повод изпълнението на възложената работа или от бездействието на изпълнителя - когато е следвало да се осъществят определени действия. Съдът е посочил, че в т. 6 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС е разяснено, че по исковете за обезщетяване на вреди, причинени на граждани, пасивно легитимиран е държавният орган, с който длъжностното лице, причинител на вредата, е в трудови или служебни правоотношения. Приел е, че в случая държавата, представлявана от министъра на финансите, няма качеството на възложител на работата нито на служителите на МВР, в т.ч. главния секретар на МВР и министъра на вътрешните работи, нито на сочените в исковата молба физически лица, тъй като пряко не им предоставя изпълнение на властнически функции, дейности и правомощия. Ето защо е заключил, че единият от елементите на фактическия състав на разпоредбата на чл. 49 ЗЗД не е изпълнен. Във въззивното решение е изложено, че непозволеното увреждане, предмет на нормата на чл. 45 ЗЗД, е сложен фактически състав, който изисква кумулативното наличие на следните юридически факти: деяние, извършено виновно; противоправност на деянието; вреда; причинна връзка между настъпилата вреда и деянието. Съдът е намерил, че в случая не е установено противоправно поведение на длъжностно лице, което да е предприето въпреки установена в закона забрана за неговото извършване, или съответно противоправно бездействие, при законово задължение за предприемане на съответното действие, още повече че изявленията, направени в предаването на 14.03.2014 г. са основани на доказани факти и не съдържат неверни обстоятелства, позорящи личността и достойнството на ищеца. Изявленията в предаването на 25.11.2015 г. са направени след постановяване на присъда от компетентния съд и са основани само на обстоятелства, приети за доказани с присъдата, т.е. тези изявления отново не биха могли да имат неверен или клеветнически характер. Субективното възприемане от П. П. на отделните твърдения на длъжностни лица, основани на верни факти и обстоятелства, е възможно да доведе до търпени от него неимуществени вреди, за които свидетелства Г. В., но това е ирелевантно. Поради недоказване от страна на ищеца на всички елементи на фактическия състав на разпоредбите на чл. 49 и чл. 45 ЗЗД, Софийски апелативен съд е направил извод за неоснователност на претенциите срещу държавата. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане на въззивното решение до касационно обжалване поради противоречивите му мотиви, като след това съдът да изследва въпроса дали има данни по делото за изявления на служители, които са си позволили да коментират по телевизия неверни данни и факти. Жалбоподателят твърди, че са налице събрани доказателства в подкрепа на исковете, поради което те следва да бъдат уважени. От насрещната страна е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: В изложението към касационната жалба не е формулиран въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същевременно решението на Софийски апелативен съд е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано. Не се констатира и соченото от П. П. противоречие в изложените мотиви. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Ответникът има право на разноски за юрисконсултско възнаграждение пред ВКС в размер на 100 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,