Определение № 1537 от 27.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 904/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество (КОНПИ), чрез инспектор Г. Д. – Т., срещу Определение № 2379/06.02.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 12427/2024 г. по описа на СГС, с което е оставена без уважение частната жалба на КОНПИ срещу Разпореждане № 121311/27.08.2024 г. по гр. д. № 3696/2023 г. по описа на СРС, 118 състав, с което е върната искова молба с вх. № 18943/24.01.2023 г., подадена от КОНПИ срещу Е. Ц. В., В. К. В. и Ц. В. В.. В жалбата се сочи, че определението е неправилно и се иска неговата отмяна. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поддържа, че са налице основанията за допускане на касационен контрол по следните въпроси: 1.„Длъжен ли е съдът преди да постанови разпореждане по чл. 130 ГПК да даде възможност на ищеца да вземе становище по отговора на исковата молба и по представените с него доказателства, да сочи и представя доказателства?“; 2.“Длъжен ли е въззивният съд да извърши проверка за допустимост на всеки от предявените искове, като извърши собствена преценка и изложи мотиви за недопустимост на исковете за всеки конкретен съдебен акт?“; 3.“Длъжен ли е въззивният съд служебно да извърши проверка за редовност на исковата молба и да изложи конкретни мотиви в какво се състои нередовността?“; 4.“Следва ли съдът да извърши последваща проверка за редовност на исковата молба след изпълнение на указанията от страната и да посочи конкретните указания, които счита, че не са изпълнени?“; 5.“Изложените от ищеца твърдения за нищожност на съдебни актове поради абсолютна неразбираемост на волята на съда, въз основата на които съдът е определил правната квалификация на предявените искове по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 270, ал. 2 ГПК, достатъчни ли са да обусловят допустимост на исковете?“; 6.“Налице ли правен интерес на КОНПИ от търсената с предявените искове защита и същият обуславя ли допустимост на производството?“; 7.“Противоречието във влезли в сила съдебни актове относно волята на съда да присъди/не присъди съдебни разноски на ответниците може ли да обоснове абсолютна неразбираемост на волята на съда, водеща до нищожност на съдебен акт, противоречащ на влязъл в сила съдебен акт, с който е разрешен със сила на пресъдено нещо въпроса за съдебните разноски?“. Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Определение № 447/24.09.2010 г. по ч. гр. д. № 416/2020 г. на ВКС, III ГО, Определение № 625/18.12.2013 г. по ч. гр. д. № 7304/2013 г. на ВКС, I ГО (по първия въпрос), ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, Решение № 102/25.11.2016 г. по гр. д. № 1055/2016 г. на ВКС, II ГО, Решение № 63/2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ТО, Решение № 186/2015 г. по гр. д. № 4465/2014 г. на ВКС, IV ГО (по втори, трети и четвърти въпрос). По останалите въпроси се иска достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че произнасянето на ВКС по тях би било от значение за развитието на правото. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира частната касационна жалба срещу въззивното определение за допустима. По предпоставките за допускане на касационното обжалване приема следното. Производството по гр. д. № 3696/2023 г. по описа на СРС, 118 състав, е образувано по искова молба на КОНПИ против Е. Ц. В., В. К. В. и Ц. В. В., с която са предявени искове за установяване на нищожност на съдебни актове – Определение 260347/15.09.2020 г., постановено по гр. д. № 270/2009 г. на Софийски градски съд; Определение 265788/07.12.2020 г„ постановено по гр. д .№ 270/2009 г. на Софийски градски съд; Определение 1230/12.05.2021 г., постановено по гр. д. № 20211000501057 на Софийски апелативен съд; Разпореждане от 24.01.2022 г. за издаване на изпълнителни листове за присъдени разноски по гр. д. № 270/2009 г. на СГС; Определение № 2473/22.07.2019 г. по т. д. № 1209/2012 г. на Софийски апелативен съд; Определение № 2252/04.07.2019 г. по т. д. № 1209/2012 г. на Софийски апелативен съд и Разпореждане от 13.08.2020 г. за издаване на изпълнителни листове за присъдени разноски по т. д. № 1209/2012 г. на Софийски апелативен съд. Ищецът поддържа, че съдебните актове не отговаряли на законовите изисквания за валидност, тъй като били неправилни, недопустими и нищожни като постановени в разрез с предвидения процесуален ред. Посочва, че с Решение № 199/11.01.2012 г. по гр. дело № 270/2009 г. по описа на СГС, влязло в сила, съдът отхвърлил искането за присъждане на разноски на ответниците. С Решение № 2104/10.06.2017 г., постановено по гр. дело № 1209/2012 г. по описа на САС, въззивният съд потвърдил изцяло решението на СГС. С Определение № 260347/15.09.2020 г. на СГС, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, съдът допълнил решението, постановено по същото дело, като присъдил поисканите от ответната страна разноски. В определението било посочено, че се допълва Решение № 199/11.01.201 9 г. (решение, различно от постановеното по гр. дело № 270/2009 г.). С Определение № 265788/07.12.2020 г., постановено по реда на чл. 247 от ГПК, СГС допуснал поправка на явна фактическа грешна в „Определение № 260747/15.09.2020 г.“ (цитираното определение било различно от определението, постановено по реда на чл. 248 от ГПК по гр. дело № 270/2009 г.). Същото било потвърдено с Определение № 1230/12.05.2021 г. на САС. При постановяване на Определение № 260347/15.09.2020 г. по гр. д. № 270/2009 г. по описа на Софийски градски съд не бил съобразен редът, съобразно който следвало да се развива производството, поради което този съдебен акт бил недопустим, а оттам и нищожен. Според ищеца не можело да се разбере волята на съда и въпреки поправките порокът не бил отстранен. С Определение № 260347/15.09.2020 г. незаконосъобразно било допълнено на решение, което не било постановено по гр. д. № 270/2009 г. на СГС, тъй като от обстоятелствената част и диспозитива на определението се установявало, че с него се допълва решение от 2019 г., вместо от 2012 година. С Определение № 265788/07.12.2020 г., постановено по гр. дело № 270/2009 г. по описа на СГС, била извършена поправка на Определение № 260747, но то не касаело определение, което било постановено по гр. дело № 270/2009 година. С Определение № 260721/10.01.2022 г. по същото дело съдът допуснал повторна поправка в Определение № 260347/15.09.2020 г., но то било обезсилено с определение на ВКС като недопустимо. Налице била абсолютна неразбираемост в действията на съда, а и във волята му. Тази неразбираемост следвала от факта, че по гр. д. № 270/2009 г. на СГС било постановено Решение № 199/11.01.2012 г., влязло в законна сила на 20.01.2020 година. В това решение била изразена волята на съда, че разноски на ответниците не следвало да се присъждат. В мотивите на решението на апелативния съд, с което Решение № 199/11.01.2012 г. на СГС било потвърдено, било посочено, че крайният извод на първоинстанционния съд да отхвърли искането на ответниците за разноски е правилен и законосъобразен. Въпреки това с Определение № 260347 от 15.09.2020 г. СГС допълнил решението си в частта за разноските, като присъдил такива в полза на ответниците. Според ищеца това допълване не било извършено в законоустановения срок, поради което Определение № 260347/15.09.2020 г., постановено по гр. д. № 270/2009 г. на СГС, било недопустимо и нищожно. Твърди се още, че по отношение на ответницата Е. А. К. били постановени съдебни актове и извършени процесуални действия след настъпване на нейната смърт, което съставлявало абсолютна пречка за извършване на процесуални действия, поради което и постановените съдебни актове с участие на починалата ответница били опорочени, невалидни и без правно действие. От Определение № 260347/15.09.2020 г., постановено по гр.д.№ 270/2009 г. на СГС, не ставало ясно налице ли е участие на контролиращата страна по делото. Допуснато било нарушение на съдопроизводствените правила при постановяване на определението, тъй като контролиращата страна по делото - Софийска градска прокуратура – била лишена от възможност да участва в делото съгласно разпоредбата на чл.30 от ЗОПДИППД /отм./, което било видно от обстоятелствената част на определението, в която липсвали данни за участието й. По този начин процесуалният ред за разглеждане на делото бил нарушен съществено, а порокът бил пренесен и при постановяване на актовете на въззивната и касационната инстанции. Било допуснато и нарушение на съдопроизводствените правила по прилагане на реда за обжалване. Посочено било, че първоинстанционното определение било постановено по чл. 248 от ГПК, а въззивното определение - в производство по чл. 247, ал. 2 от ГПК, което обхващало обжалваеми и необжалваеми определения. Съдът допуснал съществено нарушение на чл. 254, ал. 1, т. 6 от ГПК при определяне задължителното съдържание на определението. В нарушение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК първоинстанционният и въззивният съд не изложили подробни мотиви за прекомерност и намаляване на претендираното от ответниците адвокатско възнаграждение и не се произнесли по направените възражения и доказателствени искания на жалбоподателя. Въззивният съд не само не извършил следващата се проверка на валидността, правилността и допустимостта на обжалваните пред него определения - Определение № 260347/15.09.2020 г. и Определение № 265788/07.12.2020 г., постановени по гр. д. № 270/2009 г. на СГС, но допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които водели до невалидност на Определение № 1230/12.05.2021 г. по гр. д. № 20211000501057 на САС. В опит да поправи допуснатите в първоинстанционните определения неясноти въззивният съд създал допълнителни неясноти, объркване и неразбираемост, които пороци не давали възможност постановеното от него определение и определенията, които се потвърждават с него, да бъдат припознати от ищеца като валиден съдебен акт. Въззивният съд не съобразил факта, че бил сезиран с две частни жалби - от 09.10.2020 г. и от 07.01.2021 година. В своя съдебен акт той разгледал само частната жалба от 07.01.2021 година. Във въззивния акт липсвали данни за разглеждане на подадената в срок частна жалба с вх. № 271034/09.10.2020 г., което създавало изключителна неяснота относно обстоятелството разгледана ли била тази частна жалба или не. В обстоятелствената част на въззивното определение незаконосъобразно според ищеца въззивният съд приел, че „определението е правилно“, но не било посочено кое определение. В диспозитива на въззивното определение не били посочени причините, поради които се оставя без уважение депозираната частна жалба от 07.01.2021 г на КПКОНПИ. Въззивният съд не се произнесъл по молбите, с които бил сезиран след постановяване на Определение № 1230/12.05.2021 г. на САС, за поправка на допусната грешка и възстановяване на срок. Определенията на СГС и САС били постановени при съществено нарушение на процесуалните правила, като съдът се произнесъл без да извърши проверка и установи процесуалната правоспособност и легитимация на страните, а и валидността на пълномощните на ответниците, както и не бил взел предвид фактите, настъпили след предяваване на иска и преди подаване на молбите за допълване на решения от ответната страна. Невалидността на горните съдебни актове водела и до невалидност на разпореждането на съда от 24.01.2022 г. за издаване на изпълнителни листове за присъдени разноски по гр. д. № 270/2009 г. на СГС и на разпореждането от 13.08.2020 г. за издаване на изпълнителни листове за присъдени разноски по т. д. № 1209/2012 г. на САС, двете, издадени от СГС. Ищецът е отправил искане към съда да бъдат признати за нищожни следните съдебни актове: Определение № 260347/15.09.2020 г., постановено по гр. д. № 270/2009 г. на СГС; Определение № 265788/07.12.2020 г., постановено по гр. д .№ 270/2009 г. на СГС; Определение № 1230/12.05.2021 г., постановено по гр. д. № 20211000501057 на САС; Разпореждане от 24.01.2022 г. за издаване на изпълнителни листове за присъдени разноски по гр. д. № 270/2009 г. на СГС; Определение № 2473/22.07.2019 г. по т. д. № 1209/2012 г. на Софийски апелативен съд; Определение № 2252/04.07.2019 г. по т. д. № 1209/2012 г. на Софийски апелативен съд и Разпореждане от 13.08.2020 г. за издаване на изпълнителни листове за присъдени разноски по т. д.№ 1209/2012 г. на Софийски апелативен съд. С молба от 06.02.2023 г. ищецът посочил, че конкретните обстоятелства, на които основава твърденията си за нищожност на посочените в исковата молба актове били подробно и изчерпателно изложени за всеки отделен акт. Най-общо същите били сведени до нарушена процедура за разглеждане на делото. Волята на съда не можела да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост, противоречие на съдебните актове, липса на мотиви, липса на писмена форма и подпис на съдия в разпорежданията за издаване на изпълнителен лист, липса на конституирани наследници на починал по делото ответник. Процесуалните действия по делото, извършени с участие на починала страна, били нищожни, което следвало и от липсата на надлежно участие на страна по делото – съответната прокуратура. С Разпореждане № 43091/21.03.2024 г. първоинстанционният съд дал указания на ищеца да изложи твърденията си относно реализирането на обстоятелствата, които твърди да съставляват пороци, обуславящи нищожност на съдебните актове, като посочи конкретно същите за всеки акт поотделно, както и да внесе държавна такса в размер на общо 210 лева (по 30 лева за всеки иск – при поддържане на същите) и в същия срок да представи доказателства за това. Указано е, че при неизпълнение на указанията исковата молба ще бъде върната. Препис от разпореждането е връчен на ищеца на 10.04.2024 г., но в указания срок не е постъпила молба, с която указанията да са изпълнени. С обжалваното разпореждане съдът е приел, че в исковата молба и уточнителните молби не са изложени твърдения, които да обосновават нищожност на актовете, като били изложени такива за тяхната недопустимост и неправилност, поради което и на основание чл. 130 от ГПК е върнал исковата молба. В обжалваното определение въззивният съд е посочил, че преди да пристъпи към разглеждане на предявения иск съдът следва служебно да извърши проверка на редовността на исковата молба и допустимостта на исковете – аргумент от чл. 129 от ГПК и чл. 130 от ГПК. Констатирал е, че при противоречие между изложените в исковата молба твърдения за пороци на съдебните актове и отправеното искане да бъдат прогласени за нищожни те, дължими били указания до ищеца за посочване на конкретните недостатъци, с които страната свързва нищожността им. Приел е, че и след указанията, дадени от районния съд, исковата молба е останала нередовна, тъй като обстоятелствената й част е с оплаквания за неправилност и недопустимост на влезли в сила съдебни актове, а искането за защита - за прогласяване на тяхната нищожност. При тези мотиви - когато въпреки дадените указания и срок ищецът не е посочил основания, които са обективно годни да покрият някое от законовите изисквания за нищожност, а продължава да поддържа, че неправилният или недопустимият влязъл в сила съдебен акт е нищожен – въззивният съд е обосновал извод за правилност на обжалваното разпореждане. Поддържаните от жалбоподателя предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице. Първият от въпросите не е с обуславящ изводите на въззивния съд характер, тъй като предмет на инстанционен контрол е разпореждане на районния съд за връщане на исковата молба поради неотстранено противоречие между обстоятелствена част и петитум. Този съдебен акт е постановен след проверка редовна ли е исковата молба, по която е образувано производството по гр. д. № 3696/2023 г. по описа на СРС, 118 състав, предшестваща размяната на книжа по реда на чл. 131 ГПК, каквато районният съд не е разпореждал да бъде извършенаоо`. Поради отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е безпредметно изследването налице ли е допълнителното условие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на определението до касационно обжалване. Втори, трети и четвърти въпрос са с идентично смислово съдържание, обуславят изводите на въззивния съд, но по тях касационно обжалване не може да се допусне. Даденото от въззивния съд разрешение по въпроса дължи ли той проверка за редовност на исковата молба, като изложи конкретни мотиви в какво се състои нередовността, е в съответствие с трайно установената практика на ВКС, намерила израз в Решение № 60242 от 4.11.2021 г. по гр. д. № 650/2021 г., на ВКС, IV ГО, Решение № 120 от 4.03.2025 г. по гр. д. № 140/2024 г., на ВКС, I ГО, Решение № 50040 от 1.03.2023 г. по гр. д. № 1820/2021 г., на ВКС, IV ГО, Определение № 477 от 12.11.2019 г. по ч. гр. д. № 3468/2019 г., на ВКС, III ГО, поставено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, и др., съгласно която за редовността на исковата молба съдът следи служебно, тъй като надлежното предявяване на иска е условие за допустимост на процеса и на постановеното по съществото на спора съдебно решение. При констатиране на несъответствие между съдържанието на исковата молба и изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК съдът трябва да процедира по начина, указан в чл. 129, ал. 2 ГПК, като предостави възможност на ищеца да отстрани пороците на молбата чрез ясно и точно формулиране на исковата претенция, а ако той не стори това - да върне исковата молба. В случая въззивният съд, като е приел, че първата инстанция е дала достатъчно ясни указания на ищеца, както за това в какво се състои нередовността на исковата молба, така и за последиците от неизпълнението им, се е произнесъл по всички факти, обуславящи постановяването на обжалвания акт, по които е формирал воля и първоинстанционният съд. Въззивното определение е мотивирано с извода, че въпреки дадените указания, ищецът не е посочил основания, обективно годни да покрият някое от законовите изисквания за нищожност, а е поддържал, че неправилният или недопустимият влязъл в сила съдебен акт е нищожен. Тези решаващи изводи на въззивния съд са в съответствие с установената съдебната практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което изключва допускането на обжалваното определение до касационно обжалване. Пети, шести и седми въпрос не отговарят на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК да са с обуславящ изводите на въззивния съд характер. За да потвърди разпореждането на районния съд за връщане на исковата молба, въззивният съд се е мотивирал с поддържаните от ищеца оплаквания за недопустимост и неправилност на влезлите в сила съдебни актове, които е претендирал да се прогласят за нищожни, а не е обсъждал съществува ли противоречие между тях, което да предопределя неразбираемост на волята на съда. Отсъствието на условието по чл. 280, ал. 1 ГПК прави безпредметно изследването налице ли е специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,