Определение № 2424 от 18.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 2480/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „НСК София“ ЕООД, представлявано от управителя С. В. В., чрез пълномощника му адв. М. Я. от САК, против решение № 488/11.07.2022 г., пост. по в. т.д.№ 457/2022 г., на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 275/21.03.2022 г. по т.д.№ 1831/2021 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от „НСК София“ ЕООД срещу Агенция „Пътна инфраструктура“ иск с правна квалификация чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 44 192,69 лв., претендирана като неустойка за забава, дължима за периода от 04.10.2020 г. до 14.04.2021 г. по чл. 35, ал. 1 от сключен между страните договор № 37-1 от 23.01.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 08.09.2021 г. до окончателното щ изплащане.

В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното с нея решение и за постановяването му в нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди се, че въззивният съд неправилно е тълкувал неустоечната клауза от договора, като не е отчел нито обичаите в практиката, нито принципа на справедливост и добросъвестност в договорното право. Поддържа се, че преценката на въззивния съд за нищожност на клаузата поради противоречие с морала и добрите нрави е неправилна и необоснована, като въззивният съд се е ръководил единствено от обезщетителната функция на неустойката, но не и от нейната обезпечителната и санкционна такава.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК допускането на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК е обосновано със следните въпроси, които касаторът твърди, че въззивният съд е разрешил в противоречие със задължителната и казуална практика на Върховния касационен съд, както и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а именно:

1. Подлежи ли на стеснително тълкуване по отношение на страните, адресати на отговорността за неустойка в неустоечната клауза на договор за обществена поръчка понятието „неизправна страна“ и ограничава ли се това понятие само до изпълнителя, без неизправна страна да се счита и възложителят при забава на плащането от него? Следва ли да се считат за спазени принципите на равнопоставеност на страните в договорното правоотношение, на справедливостта, добросъвестността и на обичаите в практиката при стеснителното тълкуване по чл. 20 от ЗЗД, извършено от съда спрямо неустоечната клауза в договор за обществена поръчка, когато по реда на тълкуването на неустоечните клаузи възложителят се освобождава от всякакви отговорности и санкции за неизпълнение на задълженията си, а всички отговорности и санкции са възложени единствено в тежест на изпълнителя, в нарушение на правната симетрия между права и отговорности и на двете страни по договора?;

2. Допустимо ли е преценката за нищожност на неустоечната клауза поради накърняване на добрите нрави да се извършва единствено въз основа на обезщетителната щ функция, чрез съпоставяне с вреди, измерени със „средните годишни лихвени проценти по депозити в страната към датата на сключване на договора“, без да се изследват и излагат подробни мотиви и относно нейната обезпечителна и санкционна функции?;

3. Допустимо ли е преценката за нищожност на неустоечната клауза поради накърняване на добрите нрави да се извършва след настъпването на неизпълнението, като формално се излагат мотиви, че преценката е направена към момента на сключване на договора, които не кореспондират с доказателствата по делото?;

4. Длъжен ли е въззивният съд при неизложени аргументи за нищожност на неустоечната клауза от нито една от страните, но при направено оспорване от ответната страна само за прекомерност на неустойката, а не за нищожност, да извърши преценка и да изложи аргументи и досежно прекомерност на неустойката, и с оглед на тази си преценка да уважи иска?;

5. Длъжен ли е въззивният съд при преценката за нищожност на неустоечната клауза поради накърняване на добрите нрави да се съобрази с обичайната практика на възложителите на обществени поръчки по реда на ЗОП да формулират клаузи за неустойка в размер на 20 % върху стойността на договора, какъвто е размерът на процесната неустойка и длъжен ли е в своето решение да изложи мотиви в тази връзка, предвид представени пред втората инстанция на договори за обществени поръчки по реда на ЗОП с клаузи за неустойка в размери на 20, 25 % и 30 % ?“.

Формулирано е искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, за неговата отмяна и за уважаване на предявения по делото иск. Касаторът претендира присъждане на направените по водене на делото разноски.

Ответникът по касация Агенция „Пътна инфраструктура“ оспорва касационната жалба и наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. В отговора, подаден по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК чрез пълномощника му юрисконсулт С. Н., е изразено становище, че въззивният съд е изложил ясни мотиви по прилагането на чл. 20 ЗЗД и правилно е тълкувал процесната клауза.

Направено е искане да не бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, както и за присъждане на разноските, направени пред касационната инстанция.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд, въззивният съд е установил, че след проведена обществена поръчка, страните са сключили договор с предмет „Ремонт на санитарните възли в сградата на ЦА на Агенция „Пътна инфраструктура“, по който касаторът е изпълнил задължението си, като изпълненото е предадено на Агенция „Пътна инфраструктура“ и е прието без забележки, за което обстоятелство е съставен констативен протокол на 10.04.2020 г. и доклад от 13.04.2020 г. Издадена е данъчна фактура на 25.08.2020 г., която наред с другата изискуема документация е предадена на ответника Агенция „Пътна инфраструктура“, на 03.09.2020 г. Ответникът е платил по фактурата на 14.04.2021 г. Съобразно с чл. 8, ал. 2 от договора, окончателното плащане е дължимо в тридесетдневен срок от представяне на данъчна фактура от изпълнителя или ответникът е в забава за изпълнение на задължението си за заплащане на договореното възнаграждение считано от 04.10.2020 г. В чл. 35, ал. 1 от договора е уговорено, че при забавено неизпълнение на което и да е договорно задължение, неизправната страна дължи неустойка в размер на 0,5 % от договорената цена за всеки ден забава до деня на изпълнението, включително, но не повече от 20 % от договорената цена. В ал. 2 е предвидено, че при надхвърляне на сумата от 20 % възложителят има право да прекрати договора, а в ал. 5 е посочено, че за неустойките по този раздел възложителят не трябва да доказва, че е претърпял вреди, както и че дължимата сума за неустойките ще се извади от евентуално дължими суми на изпълнителя от възложителя.

Горните обстоятелства са безспорни между страните, като спорът по делото е изцяло правен и се концентрира върху правото на ищеца – изпълнител по договора, да претендира уговорената в клаузата на чл. 35 неустойка за забавено изпълнение на задълженията на възложителя по него, в частност при забавено плащане на дължимото за извършените работи възнаграждение. Въззивният съд, тълкувайки договора съобразно разпоредбата на чл. 20 ЗЗД е приел, че ищецът като изпълнител по договора не е носител на правото на неустойка по чл. 35 от договора, тъй като тя е била уговорена единствено в полза на възложителя за обезщетяване на вредите от забавено изпълнение от страна на изпълнителя. Независимо от горните изводи, въззивният съд е изложил мотиви, че дори да се приеме, че с клаузата на чл. 35, ал. 1 от договора е уговорено право на всяка от страните по сделката да претендира определения със същата клауза размер на дължимото от тях обезщетение за всяко забавено изпълнение на което и да е срочно задължение по договора, то същата е нищожна поради противоречие с добрите нрави, като излизаща извън обезпечителната, обезщетителната и санкционна функции на неустойката. С констатацията, че неустоечната клауза е уговорена единствено в полза на ответника - възложител, въззивният съд е обосновал решаващия си извод, че от нея не е възникнало претендираното от изпълнителя вземане срещу Агенция „Пътна инфраструктура“, консеквентен на който е крайният резултат от решаващата му дейност – потвърждаване на първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен като неоснователен.

При горните данни по допускането на касационно обжалване настоящият касационен състав намира следното:

Съгласно ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС общият селективен критерий за достъп до касация във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 от ГПК е наличието на формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в решението му, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби, касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, което е предмет на производството по чл. 290 от ГПК. Този въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност на въззивното решение (чл. 290, ал. 2 от ГПК).

Въпросите под № 1 от изложението са смислово свързани с критериите за правилно тълкуване на процесната неустоечна клауза, съобразно чл. 20 от ЗЗД, с оглед установяване на действителната обща воля на страните. В този смисъл, въпросите покриват общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото тълкуването на процесната клауза е обусловило решаващия извод на въззивния съд. Съобразно трайната и последователна казуална практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, обективирана в решение № 52 от 10.06.2020 г. по т. д. № 920/2019 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, решение № 215 от 12.10.2015 г. по гр. д. № 49/2015 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, решение № 85 от 24.07.2015 г. по гр. д. № 1207/2014 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС и др., че при наличието на спор относно точния смисъл на договорните клаузи, съдът по реда на чл. 20 от ЗЗД тълкува отделните уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността, за да разкрие действителната воля на страните по него. В обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е изложил подробни съображения относно характера на процесната клауза на чл. 35, ал. 1 от договора, тълкувайки същата не изолирано, като самостоятелна лексикална структура, а във връзка с всички останали алинеи, както и с характера на договора за обществена поръчка и в контекста на установените в цитираната норма критерии. Редакцията на втория въпрос, включен в т. 1 от изложението имплицитно предпоставя разбирането на касатора, че уговарянето на неустойката в полза само на един от съконтрахентите нарушава принципа на равенство на страните по договорното правоотношение, а оттам – и на справедливостта, добросъвестността и обичаите в практиката. Институтът на неустойката – мораторна или компенсаторна е израз на фундаменталния принцип на свобода на договаряне и автономия на волята, установен в нормата на чл. 9 от ЗЗД. Класифицирането на видовете неустойки като едностранни и двустранни по критерия дали са уговорени в полза на двете страни или само на едната от тях е базисно положение в гражданското и търговското право, трайно възприето както в доктрината, така и в съдебната практика. Едностранното уговаряне на неустойката не излиза извън очертаните в нормата на чл. 9 от ЗЗД рамки, в които страните могат да определят съдържанието на договорното правоотношение - повелителните норми на закона и добрите нрави. Противно на твърдението на касатора, едностранната неустойка, каквато в случая въззивният съд е приел, че е уговорена в клаузата на чл. 35 от процесния договор, е допустима и не нарушава споменатите принципи. Затова вторият въпрос по т. 1 от изложението не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Като резултат от систематическото и телеологично тълкуване на клаузата на чл. 35, ал. 1 от договора въззивният съд е приел единствено, че неустойката е уговорена само в полза на възложителя, поради което от нея не възниква вземане на изпълнителя за обезщетяване на закъснителните вреди от неизпълнението на паричното задължение за заплащане възнаграждение. Отделно от това, уговарянето на едностранна неустойка не представлява освобождаване на насрещната по правоотношението страна от „всякакви отговорности и санкции за неизпълнение на задълженията щ“, нито нарушава „симетрията между правата и отговорностите на двете страни по договора“ и мотиви в твърдяния от касатора смисъл не са изложени в обжалваното въззивно решение. На разположение на кредитора – титуляр на парично вземане е редът за репариране на мораторните вреди от неизпълнението му по чл. 86 от ЗЗД чрез законната лихва, която се дължи ex lege, без да е необходимо уговарянето щ между страните и чийто размер се определя по силата на законовата делегация по ал. 2, като за вреди, надхвърлящи нейния размер той може да претендира обезщетение по общите правила, поради което по правната си природа, със споменатата специфика, е сходен с института на мораторната неустойка, уговорена за неизпълнението на парично задължение. Доколкото въззивното решение не съдържа мотиви относно естеството на едностранната неустойка, вкл. в хипотезата на договор за обществена поръчка, вторият въпрос по т. 1 няма обуславящо изхода на спора значение и не може да обоснове достъпа до касационно обжалване.

Не е осъществено и дуалистичното основание по ал. 1, т. 3 на чл. 280 от ГПК. По формулираните от касатора група въпроси под № 1 не е налице нито противоречива съдебна практика, нито неточно тълкуване на материалните и процесуалните норми, поради което те не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Не следва да бъде допуснато касационно обжалване и по формулираните въпроси под № 2 - 5, касаещи преценката на въззивния съд относно нищожността на процесната неустоечна клауза. По поставените въпроси не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, тъй като не са обусловили решаващата воля на съда, респ. не са рефлектирали пряко върху него. Мотивите на въззивния съд относно валидността на неустоечната клауза по чл. 35, ал. 1 от процесния договор за обществена поръчка, във връзка със задължителните указания, дадени с ТРОСТК № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. имат субсидиарен характер по отношение крайния резултат от решаващата му дейност, тъй като са изложени единствено за пълнота към основния извод на съда, обусловил изхода на спора, а именно че неустойката не е уговорена в полза на изпълнителя по договора, поради което от нея не произтича негово вземане срещу възложителя, т.е. те са евентуално релевантни само ако се приеме, че неустойката е двустранна, а не едностранна. Затова, дори при извод за действителност на неустоечната клауза, уговарянето щ единствено в полза на възложителя изключва обуславящото значение на въпросите под № 2-5 за формиране решаващата воля на съда. Извън това, по отношение на въпроса по т. 2, с оглед договорния характер на неустойката кумулативното наличие на триадата от функциите щ – обезщетителна, обезпечителна и санкционна не представлява изискване за нейната действителност, а е обусловено от волята на страните, която може да включва само някоя от тях и е свързано с тълкуване на конкретната неустоечна клауза, поради което е извън предметния обхват на общата предпоставка за достъп до касация. Свързани с конкретния размер на уговорената с договора неустойка са и въпросите по т. 4 и т. 5, доколкото първият е свързан с твърдяна прекомерност на неустойката, каквито мотиви не са изложени във въззивното решение, а вторият предполага съпоставяне на размера неустойката по чл. 35, ал. 1 от договора с обичайно уговаряната такава по аналогични договори, поради което има фактически, а не правен характер и е ирелевантен за достъпа до касационно обжалване.

По изложените съображения, настоящият състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд. Предвид изхода на спора пред настоящата инстанция, на ответника по касация Агенция „Пътна инфраструктура“ следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение по водене на делото пред настоящата инстанция в размер на 300 лв., съобразно с чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,