Определение № 1254 от 17.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1834/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 22 от 20.02.2024 г. по в. гр. д. № 528/2023 г. на Варненския апелативен съд, постановено в производство по чл.294 ГПК след отменително решение на ВКС, е потвърдено решение № 1615/01.11.2021 г. по гр. д. №1486/21 г. на Варненския окръжен съд, в частта, с която [община] е осъдена да заплати на Милва И. Г. сумата от 25 000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди - болки и страдания вследствие подхлъзване на непочистен от сняг и лед тротоар и падане на 06.01.2017г. при придвижване по тротоара на [улица]в посока[жк]от долната страна на паркинга на бл.13 на [улица], при което ищцата получила комплексно счупване на костите в областта на лакътя на дясната ръка, изразяващо се в счупване на крайната част на раменната кост на дясна ръка с разместване на фрагментите и счупване на лакътната кост в областта на лакътния израстък /олекранон/, както и счупване на лъчевата кост на дясна ръка в областта на гривнената става, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждането - 06.01.2017г. до окончателното заплащане на сумата. След частична отмяна на първоинстанционното решение искът по чл.49 ЗЗД е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 30 000 лв.

Въззивният съд е изпълнил указанията на ВКС, дадени с отменителното решение по делото, и е допуснал техническа експертиза за изясняване статута на мястото, на което е настъпил инцидентът, дал основание за иска по чл.49 ЗЗД, и по-конкретно – дали то е част от общински път, или прилежаща площ към жилищен блок. Прието е, че тротоарът към бул. „8-ми Приморски полк“ съставлява конструктивна част от пътя /пътното платно/. Този тротоар съставлява част /попада/ в границите на заснетия и нанесен в КККР ПИ с идентификатор [№], представляващ целият булевард „8-ми Приморски полк“, граничещ с ПИ с идентификатор [№], в който са разположени три жилищни сгради и между тях зелени площи /околоблоково пространство/, показани на скица № 1 към СТЕ. Съдът е кредитирал заключението на вещото лице като изготвено въз основа на актуалния картен материал по действащата за територията към датата на събитието КККР, както и въз основа на извършени собствени геодезично заснемане и геодезични измервания за определяне точното местоположение на отделните градоустройствени елементи на територията, вкл. с обозначаване на скица на пътеката от каменни плочи, преминаваща през зелените площи и завършваща със стълби, непосредствено след които започва тротоарната част на булеварда.

Заключението на вещото лице е обсъдено във връзка с показанията на свидетеля Я., които съдът е кредитирал като непосредствени, вътрешно непротиворечиви и непротиворечащи на останалия събран доказателствен материал. Прието е, че подхлъзването и падането на ищцата е настъпило след като тя е слязла от стълбите, намиращи се под околоблоковото пространство, и е започнала движението си по тротоара на бул. „8-ми Приморски полк“, успоредно на булеварда, по посока центъра на града. Падането не е настъпило на пътеката от каменни плочи, попадаща според скицата перпендикулярно на булеварда, а след слизане по стълбите в нейния край и предприето след това движение по тротоара, успоредно на платното за движение. Падането не е настъпило нито на паркинга над [жилищен адрес] нито на този до [жилищен адрес] също обозначени на скица № 1 към СТЕ, нито в граничещия от запад с ПИ с идентификатор [№] ПИ с идентификатор [№], предназначен да обслужва движение на МПС и хора, но нямащ връзка с булеварда и използван за паркиране.

При тези данни, след обсъждане на относимата правна уредба за собствеността на общинските пътища, въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл.49 ЗЗД е основателен. Общинските пътища са публична общинска собственост - чл.8, ал.3 от ЗП, чл.2, ал.1, т.1 от ЗОС и чл.3, ал.2, т.1 от ЗОС. Разпоредбите на чл.31 от ЗП, както и чл.48, т.2, б.“а“ от ППЗП, предвиждат, че изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища се осъществяват от общините, като поддържането, съгласно §1, т.14 от ДР на ЗП, е дейност по осигуряване на необходимите условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение през цялата година. Нормата на чл.11 от ЗОС задължава ответника да управлява имотите общинска собственост в интерес на населението и с грижата на добър стопанин. Като такъв ответникът е задължен да поддържа тротоарите, биващи предназначени за придвижване на пешеходци и съставляващи част от общинската пътна мрежа, включително чрез снегопочистване, опесъчаване и премахване на заледени участъци, чрез свои служители или чрез наети изпълнители. За обективната му отговорност спрямо пострадалия е без значение дали тази дейност е възложена на друг субект или не. От показанията на свидетелите се установява, че към момента, когато ищцата се е подхлъзнала и паднала на тротоара на бул.“8-ми Приморски парк“, същият е бил заледен, не е бил почистен, съответно обработен със сол или други противозаледяващи материали. Налице е виновно неизпълнение /бездействие/ от страна на служители на ответника да бъде осигурено ползването на вещ общинска собственост, предназначена за масово обществено ползване, по безопасен за населението начин. Бездействието на служителите на ответника е причината, довела до падането на ищцата и получаване на установените травматични увреждания. Не са установени в производството твърденията на ответника, чиято е доказателствената тежест за тези обстоятелства, че ищцата с поведението си - несъобразяване със зимната обстановка, липса на повишено внимание, съзнателно решаване да премине през заледения участък, без полагане на дължимата грижа, е допринесла за настъпване на вредите. Движението по тротоар на централен градски [улица], 00ч. не би могло да се възприеме като поведение, несъобразено със зимната обстановка. Ищцата се е движила по обособената пътека от плочи в зелените площи, а след слизането си по стълбите в нейния край е започнала движението си по тротоара на булеварда. Според показанията на свидетеля Я. тя се е движила много бавно и внимателно, именно защото е възприемала влошеното състояние на пътя и наличните навявания и заледявания. Не е установено да е била с неподходящи за сезона обувки.

При определяне размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди съдът е съобразил критериите, посочени в ППВС №4/23.12.1968 г. Съобразен е броят и видът на травматичните увреждания – счупване на крайната част на раменната кост на дясната ръка с разместване на фрагментите и счупване на лакътната кост в областта на лакътния израстък /олекранон/, както и счупване на лъчевата кост на дясната ръка на типично място /в областта на гривнената става/, т.е. счупване на три кости на дясната ръка, което е обусловило трайно затруднение движението на крайника за срок от 5- 6 месеца, при правилно протичане на възстановителния период. Болките и страданията, извън вече изпитаните силни болки и страдания в момента на получаване на уврежданията при падането, при счупени три кости на ръката, са били особено интензивни, но във времето със зарастването им са намалявали. Съобразено е обстоятелството, че са били извършени три оперативни интервенции, две от които под обща анестезия, за открито наместване на костите и фиксирането им с метални плаки, наложили няколкодневни престои в болнични заведения, както и след това гипсова имобилизация и рехабилитация. Ищцата е търпяла в периода значителни неудобства и затруднения при ежедневното си битово обслужване. Била е зависима от чужда помощ за ежедневните си нужди - тоалет, къпане, обличане. Търпяла е обичайните за това състояние значителни по обем неудобства със сериозни ограничения в бита, но е взето предвид и това, че не е била обездвижена и лежащо болна. При раздвижването на крайника отново е имала болки и страдания, но с по-малък интензитет. Понастоящем основните функции на дясната ръка са възстановени, но съгласно СМЕ и показанията на вещото лице - с невъзможност за по-големи физически натоварвания, както и е налице невъзможно пълно разгъване на ръката /леко намалена способност за разгъване на лакътя на дясната ръка около 10-15% /, което състояние, според обясненията на в.л., няма да се промени. Съобразена е възрастта на ищцата - на 40 години при настъпване на инцидента, т.е. в сравнително млада и работоспособна възраст. Съобразен е начинът, по който събитието с произтеклите физически травми се е отразило на психичното й състояние - изпитала е в началото силен стрес, впоследствие депресивни състояния и чувство за малоценност от зависимостта й от близките й и от невъзможността да полага грижи за невръстното си дете, понастоящем, продължаваща да изпитва страх при самостоятелно движение в лошо време, но без данни за настъпило психично разстройство. Отчетено е и обстоятелството, че в резултат от инцидента на видимата част от дясната ръка на ищцата е налице белег с дължина от около 20 см., който няма да се заличи. Отчитайки всички обстоятелства, включително това как е протекло физическо и психическото възстановяване и продължителността и интензитета на изживените чисто физически страдания, както и обществено-икономическите условия в страната, съдът е приел, че обезщетение в размер на 25 000 лв. представлява справедлив еквивалент на действително претърпените от ищцата неимуществени вреди.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от [община].

Жалбоподателят поддържа, че съдът е обсъдил формално доказателствата по делото и е достигнал до неправилен извод, че инцидентът се е случил на общински път. В исковата молба имало противоречиви твърдения относно мястото на инцидента, а свидетелят Я. установил, че то е „Квартал „Л.“, под блок 13“. От общодостъпния портал за електронни услуги КАИС се установявало, че бул. „8-ми Приморски полк“ не е в близост от 1-2 метра от стълбите на [жилищен адрес] под който действително настъпил деликтът, тъй като те са с лице към [улица]. Поддържа се, че [улица]и бл.13 са отдалечени от бул. „8-ми Приморски полк“. Инцидентът настъпил на пешеходна алея, ограждаща сградата на чл.13 и служеща за връзка между нея и съседния [жилищен адрес] както и с намиращия се паркинг между тях. Съдът основал решението си на заключение на вещо лице, което не било обективно и правилно, тъй като се основавало само на картен материал, без да съобрази, че начинът на застрояване се определя с ПУП, което водело до извода, че поставените в експертизата задачи не са изпълнени, тъй като не са изследвани необходимите документи. Жалбоподателят се позовава на текстове на ЗУТ и Наредба № 7/2003 г., дефиниращи понятието „прилежаща площ“ към съществуваща сграда.

На следващо място жалбоподателят оспорва размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Позовава се на обстоятелството, че основните функции на пострадалата ръка – двигателна и хватателна, били възстановени. Възстановителният период при такъв вид увреждания бил не повече от 6 месеца, а в случая не се наложило извършването на повторна операция. Развива доводи и във връзка с обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на инцидента, критерий за оценката на които бил размерът на минималната работна заплата. Счита, че свидетелските показания относно претърпените болки и страдания следвало да бъдат ценени при съобразяване на чл.172 ГПК, като се отчете заинтересоваността на свидетеля, с когото ищцата фактически съжителства. Решението не било съобразено с т.2 на ППВС № 4/1964 г. за начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Как следва да се преценят събраните доказателства и по-конкретно заключение на СТЕ, което е изготвено само и единствено въз основа на картен материал от КАИС, без да бъде изследван ПУП и други относими и необходими документи;

2. Следва ли съдът да изложи мотиви, в които да посочи конкретни факти и обстоятелства във връзка с доводите, съображенията и възраженията на страните и да направи анализ на същите;

3. Следва ли да бъдат определени /посочени и/или отречени/ границите на прилежащата площ, като бъде изработена скица към СТЕ, доколкото по делото е спорно дали процесната територия не е именно прилежаща площ;

4. Следва ли въззивният съд да събере служебно доказателства, за да изясни фактическата страна на спора, доколкото още с отговора на исковата молба е направено възражение, че по отношение на твърдяното за влошено психическо здраве на ищцата не са представени доказателства – медицински документи, а съдът е приел това обстоятелство за доказано въз основа на свидетелски показания на лицето, с което същата живее на семейни начала и имат общо дете, като същият се явява заинтересовано лице от изхода на делото. Като въззивният съд е приел, че в настоящия случай са налице преживени от ищцата болки и страдания над обичайното ниво само и единствено въз основа на свидетелските показания на лицето, с което същата има общо домакинство и дете.

В касационната жалба и в изложението към нея е посочена практика на ВКС, на която жалбоподателят се позовава във връзка с поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

В касационната жалба се поддържа и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, която жалбоподателят свързва с липсата на оценка на осъществените в действителност процесуални действия на първата инстанция; действителното становище на общината; същински анализ на доказателствата и нарушаването на правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на закона и основните принципи, които засягат търсената защита. Позовава се на практика на ВКС.

Ответникът Милва И. Г. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество, както и че жалбата е неоснователна.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело с цена на иска над 5000 лв., което е в обхвата на касационния контрол – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване.

Първите три въпроса в изложението към жалбата са свързани с основанието на предявения иск по чл.49 ЗЗД и по-конкретно с оспорване на мястото, на което е настъпил деликтът.

По тези въпроси не е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въпросите са зададени поради неправилното виждане на жалбоподателя, че деликтът е настъпил на друго място, а не там, където е приел въззивният съд. Това виждане обаче не съответства на доказателствата по делото и по тази причина свързаните с него въпроси по чл.280, ал.1 ГПК не са обуславящи по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Както показанията на свидетеля Я., така и заключението на техническата експертиза, обсъдени в тяхната взаимна връзка, определят недвусмислено, че инцидентът е настъпил на тротоар, част от пътното платно на бул. „8-ми приморски полк“ в [населено място], а не в прилежащата площ на [жилищен адрес] както неправилно поддържа жалбоподателят. В скици № 1 и № 2 към експертното заключение е отразено както местоположението на [жилищен адрес] така и пътеката от каменни плочи, оформени като стълби, които водят от междублоковото пространство към тротоара на бул. „8-ми приморски полк“, а също и точното място на инцидента, което е върху тротоара в непосредствена близост до въпросните каменни стълби. Обозначени са и отделните части на пътното платно – тротоар, велоалея, зелена площ и същинския път. Вярно е, че според показанията на свидетеля Я. /който е съсед на пострадалата и не е заинтересуван от изхода на делото/, инцидентът е станал „в[жк]под блок 13“, но веднага след това свидетелят уточнява, че „там има една пешеходна пътека, която е успоредна на бул. „8-ми приморски полк“ …. „това е пешеходна зона“, както и че „тротоарът беше покрит със сняг и беше заледен, но не беше опесъчен“. Преди това свидетелят е обяснил, че ищцата „вървеше много бавно, слезе внимателно по стълбите, тъй като беше много заледено, и продължи да върви пред мен; след около 2-3 метра тя се подхлъзна и падна“. Тези показания, обсъдени в тяхната цялост, описват мястото на инцидента точно там, където е отразен и от вещото лице на приложените скици и където е приел съдът в обжалваното решение. Стълбите, за които говори свидетелят, са точно тези, които според скиците на вещото лице водят към тротоара /пешеходната зона според свидетеля/, успореден на бул. „8-ми приморски полк“. Първите три въпроса в изложението към касационната жалба са породени от това, че част от изявлението на свидетеля е извадено от общия контекст и върху него е изградена противоположна теза за мястото на инцидента, която обаче противоречи на цялостния смисъл на показанията на същия свидетел. Настоящият случай не изисква да се поставя задача на вещото лице да изследва ПУП и да отбелязва прилежащата площ на [жилищен адрес] тъй като инцидентът не е станал там, а номерът на блока е посочен от свидетеля като общ ориентир, за да се обозначи точното място на тротоара в близост до блока, за което говори и самият свидетел. Всички останали доводи на жалбоподателя, свързани с начина на определяне на прилежащата площ към сгради в жилищни комплекси, са неотносими към спора по настоящото дело и необсъждането им от въззивния съд не може да доведе до допускане на касационно обжалване.

Въпрос № 4 се състои в това дали съдът може да основе преценката си по чл.52 ЗЗД за вида и интензивността на претърпените болки и страдания само на показанията на свидетел, който е близък на ищеца и по тази причина е заинтересован от изхода на делото, или за тези обстоятелства следва да се ангажира експертиза.

По този въпрос въззивното решение съответства на практиката на ВКС, според която неимуществените вреди, включително негативното засягане на психиката, могат да се доказват със свидетели - решение № 94 от 23.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4316/2019 г., III г. о.,. решение № 161 от 15.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 105/2020 г., III г. о., решение № 50081 от 24.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 839/2022 г., II т. о. и др. В тези случаи съдът не се интересува от медицинската диагноза, дори свидетелят да е поставил такава /депресия/, а от начина, по който съответният деликт се е отразил на физическото и психическо състояние на пострадалия, т.е. дали той е изпитвал емоции като тревога, страх, скръб, притеснения, понижаване на настроението, затваряне в себе си и др. Решението съответства и на практиката на ВКС по чл.172 ГПК, според която съдът може да приеме, че макар и заинтересован, свидетелят е възприел вярно релевантните за възникналия правен спор факти и ги възпроизвежда добросъвестно в показанията си; че съдебното решение може да бъде основно само на показанията на лицата по чл. 172 ГПК, ако съдът, след преценката им, е убеден, че те са достоверни и изложи мотиви защо им дава вяра и в коя част. В този смисъл са решение № 2 от 11.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 2195/2022 г., II т. о., решение № 79 от 12.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3244/2016 г., IV г. о., решение № 183 от 30.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4028/2016 г., IV г. о., и многобройната практика на ВКС, цитирана в тях.

В настоящия случай въззивното решение съответства на посочената практика на ВКС, тъй като по делото няма данни свидетелят Я., с когото ищцата съжителства на съпружески начала, да е заявил пред съда неверни данни за претърпените от нея болки и страдания, изразяващи се в стрес от случилото се, от невъзможността да се обслужва през периода на възстановяване на ръката, от невъзможността да се грижи за малкото си дете и от притесненията си, че отново може да падне и да се нарани. Тези психически изживявания са естествени като реакция спрямо получената травма и затова съдът няма основание да не се довери на свидетеля, който е най-близък на ищцата и най-добре знае как тя е понесла процесния инцидент. Не е нужно да си лекар, за да установиш, че човек изживява депресивно състояние, като съдът в този случай не се интересува от точната диагноза, защото тя не е елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане.

Макар да не е поставен правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК във връзка с размера на обезщетението за неимуществени вреди, доколкото в касационната жалба се сочи т.2 на ППВС № 4/1964 г. следва да се подчертае, че не е налице противоречие между това постановление и обжалваното въззивно решение. Въззивният съд е съобразил всички обстоятелства, които в конкретния случай имат значение за определяне на справедливия размер на обезщетението, включително и обществено-икономическата обстановка в страната към момента на увреждането.

Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. При прочита на решението не се констатират груби нарушения на закона и на правилата на формалната логика. Цитираната от жалбоподателя практика на ВКС във връзка с очевидната неправилност няма отношение към спора по настоящото дело.

При този изход на делото на пълномощника на ответницата адвокат С. З. Й. следва да се присъди възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в размер на 2000 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,