Определение № 669 от 12.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1845/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. С. И., чрез процесуалния си представител адвокат Е. С., срещу решение №20 от 19.12.2024г. по в.гр.д.№523/2023г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1197/24.10.23г., постановено по гр.д. № 1111/2023г. на ОС-Варна, с което е прогласена нищожността на саморъчно завещание от 05.05.2020г., поради това, че не е изписано и подписано от завещателя Р. И., починал на 23.05.2020г., по предявения от Е. Р. Р. от [населено място] срещу Ц. С. И. от [населено място], [община], област Варна, иск с правно осн. чл. 42, б. „б”, вр. чл. 25, ал. 1 ЗН. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушаване на материалния закон, допуснати при постановяването му съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и необоснованост, с оглед на което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявения иск бъде отхвърлен като неоснователен, евентуално делото да бъде върнато за ново разглеждане от въззивния съд. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпросите: 1/Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите на които се основават и доказателствата за тях, и да обоснове решението си. Изводите на въззивния съд са в противоречие със следните решения на ВКС: решение №8/19.01.2018г. по т.д.№2435/2016г. на ВКС, ІІ т.о., решение №222/27.03.2018г. по т.д.№505/2017г. на ВКС, ІІ т.о., решение №212/01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. на ВКС, ІІ т.о., решение №202/12.06.2012г. по т.д.№377/2011г. на ВКС, ІІ т.о.и решение №581/30.09.2010г. по гр.д.№1019/2009г. на ВКС, ІІІ г.о. 2/Мотивирането на съда, че не са ангажирани доказателства по значим въпрос за изхода на делото, определян в решението му като първостепенен, въпреки че такива са били ангажирани с отговора на исковата молба и с подаването на въззивната жалба, но не са приети, съставлява ли съществено нарушение на процесуалните правила – неизпълнение на задълженията на въззивния съд да попълни делото с доказателства, касаещи предмета на спора, които са били поискани от страната, но неоснователно отказани. Въззивното решение е постановено в отклонение на решение №77/02.04.2014г. по гр.д.№5240/2023г. на ВКС и решение №719/06.01.2011г. по гр.д.№1539/2009г. на ВКС, І г.о. 3/Длъжен ли е съдът да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна и за установяване на фактите от значение за решаване на делото, да им осигури възможност да посочат фактите, на които основават исканията си и да представят доказателства за тях, да се запознаят с исканията и доводите на насрещната страна и да изразят становище по тях. В изложението са посочени девет решения на ВКС, Гражданска и Търговска колегии, в противоречие на които са изводите на въззивния съд. Навеждат се доводи и за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Ответникът по касация Е. Р. не е депозирала отговор на подадената касационна жалба. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е приел, че производството по делото е образувано по иск предявен от Е. Р. срещу Ц. И. за прогласяване на нищожността на саморъчно завещание, съставено от Р. И. Р., ЕГН [ЕГН], бивш жител на [населено място], починал на 23.05.2020г./неин чичо/, при наведени доводи, че завещателният акт е неавтентичен – не е написан и подписан от завещателя. Въззивният съд е приел от фактическа страна, че от представеното по делото удостоверение за наследници се установява, че Р. И. Р., ЕГН [ЕГН] е починал на 23.05.2020г. и след смъртта си е оставил един наследник по закон – Е. Р. Р., заместила своя баща Р. И. Р. /починал на 03.05.1979г./, който е брат на Р. И. Р. /наследник от трети ред, втора степен по съребрена линия/.Следователно ищцата има качеството на надлежно процесуално легитимирано лице, което твърди, че е титуляр на права, придобити по наследяване по закон, отречени с процесното саморъчно завещание. От депозираното пред първостепенния съд заключение по назначена съдебно-почеркова /графологична/ експертиза, която настоящият състав на съда приема за изчерпателно, безпристрастно и компетентно изготвено, се установява, че ръкописният текст и подписа положени в саморъчно завещание от 05.05.2020г., не са изпълнени от Р. И. Р.. За да обоснове този извод вещото лице е изследвало и съпоставило свободни образци от почерка на Р. И. Р. под формата на ръкописен текст и подписи положени в: 1/ заявления за издаване на документи за самоличност; 2/ пенсионна преписка; и 3/ нотариален акт № 68, том II, рег. № 13094, дело № 225 от 2008г. по описа на нотариус Л. Г., район на действие: Районен съд – Варна, рег. № 116 на Нотариалната камара на Република България.Вещото лице е използвало независими един от друг методи за установяване писмено-двигателния навик, увеличителни прибори за визуално наблюдение и друга специализирана криминалистическа техника/USB-микроскоп с различна степен на увеличение и допълнителна светлина, микроскоп „O.-L. 2“, „P. LCD D. M. 1-***“/.Установило е, че ръкописният текст в документа, озаглавен „Саморъчно завещание“ с посочена дата 05.05.2020 г. е изпълнен със средна степен на обработеност /среден темп и средна координация на движенията/, прост по строеж, преобладаваща праволинейно-дъговидна форма и смесена посока на движенията, среден размер на буквите, несвързан, десен наклон, средно разтегнат по хоризонтала, среден натиск/.От друга страна, автентичният ръкописен текст на Р. Р. в представените сравнителни материали се изпълнява със слаба степен на обработеност /бавен темп и ниска координация на движенията, опростен по строеж, преобладаваща праволинейно-ъгловидна форма и преобладаваща дясноокръжна посока на движенията, с размер на буквите – между среден и увеличен, несвързан, без наклон, разтегнат по хоризонтала, среден натиск/.Установените в хода на сравнителното изследване различия между почерците и подписите, изпълнени от една страна в саморъчното завещание и от друга страна в сравнителните материали, са между значими, устойчиви, рядко срещащи се и самостоятелни общи и частни признаци, някои от които – с голяма идентификационна стойност.Съвкупностите на тези признаци индивидуализират почерците на различни лица. Приети са за неоснователни доводите на въззивника/ответник/, че вещото лице не е взело предвид, че на 27.04.2020г. Р. И. Р. е претърпял инсулт и здравословното му състояние е изисквало лечение в болнично заведение, което е било проведено до 05.05.2020г., когато е бил изписан, тъй като не са били ангажирани доказателства в тази насока. Отчетено е, че влошеното здравословно състояние, каквото е житейски мислимо при претърпян инсулт, би могло да компрометира писмено-двигателния навик на пострадалия, т. е. от средна степен на обработеност на почерка би могъл да регресира до ниска степен на обработеност. Обратният процес, както вещото лице е посочило в открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд, не би могъл да се манифестира, т. е. от ниска степен на обработеност на почерка /каквато е имал Р. Р., изхождайки от изследването на документите, ползвани като свободен сравнителен документ и съставени много преди 2020г./ към средна степен на обработеност на почерка – нито с напредване на възрастта на наследодателя, нито след евентуално претърпяване на инсулт. Въз основа на така установената фактическа обстановка въззивният съд е формирал следните изводи: Саморъчното завещание представлява частен диспозитивен документ, инкорпориращ едностранна сделка на разпореждане с имуществото на едно лице за след смъртта му.Условие за валидността на саморъчното завещание е да бъде изцяло написано ръкописно от самия завещател, да съдържа означение на датата, когато е съставено, и да е подписано от него като подписът трябва да бъде поставен след завещателните разпореждания.В случая автентичността е оспорена и категорично отречена, предвид заключението на вещото лице, поради което установителния иск по чл. 42, б. „б“ вр. чл. 25, ал. 1 ЗН, предявен от Е. Р. Р., е основателен, а обжалваното първоинстанционно решение правилно. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК/ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия поставен в изложението въпрос. Производството пред Варненския апелативен съд е било образувано по жалба на ответника Ц. И., в която е направено едно единствено оплакване за допуснато от страна на първоинстанционния съд процесуално нарушение, което се изразява в кредитиране на необосновано заключение. Въззивникът е посочил, че за да формира извод за неавтентичност на процесното завещание в.л. по допусната СГЕ е изследвал сравнителен материал, който е съставен в периода 2008г. – 2014г., а завещателният акт е от 05.05.2020г.Вещото лице не се е съобразило с това, че през месец април 2020г. завещателят е претърпял инсулт, което е довело и до промяна в неговия почерк.Съобразявайки, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно е допустимо, въззивният съд се е произнесъл по направеното от ответника оплакване, както и служебно по приложение на разпоредбата на чл.42 от Закона за наследството, която е императивна по своя характер/т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК/.Прието е, че няма доказателства както за твърдяното заболяване на завещателя/инсулт/, евентуално, че това би довело до коренна промяна в почерка на лицето.Отчетено е, че в с.з., в което е прието заключението по СГЕ ответникът не е оспорил неговата обоснованост и не е направил искане за допускане на повторна или допълнителна експертиза.В жалбата му също няма искане за допускане на експертиза при условията на чл.266, ал.3 от ГПК. Не следва да се допуска касационно обжалване по втория въпрос. В посочената от касатора практика на ВКС, която се основава на приетото в т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК се приема, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В случая е прието заключение по СГЕ, което не е било оспорено от страните.Няма отправени въпроси от ответника към вещото лице дали проявата на определено заболяване би довело до промяна в неговия почерк, тъй като води до двигателен дефицит.И двете страни са заявили, че нямат други доказателствени искания.За да бъде допуснато допълнително или повторно заключение от друго или повече вещи лица е необходимо съдът по възражение на страна или служебно да констатира непълнота, неяснота или необоснованост на представеното първоначално заключение, каквото в случая няма/вещото лице е отговорило на всички поставени му задачи, които са поставени от съда/.Предвид изложеното следва да се приеме, че е преклудирана възможността на ответника да прави искания пред въззивния съд за допускане на експертизи, които са свързани с установяване на автентичността на саморъчно завещание от 05.05.2020г. Именно поради това е обоснован извода на въззивния съд, че представеното с въззивната жалба направлени за хоспитализация е неотносимо доказателство и не следва да бъде прието. Не следва да се допуска касационно обжалване по третия поставен въпрос, тъй като въззивният съд не е процедирал в отклонение с посочените в изложението решения на ВКС.Според тази практика съдът съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна - чл. 7, ал. 1 ГПК, като отстранява противоречия и неясноти в твърденията на страните по реда на чл. 129, ал. 2 и чл. 145, ал. 1 и 2 ГПК, разпределя тежестта на доказване, указва за кои релевантни факти задължената страна не сочи доказателства.В процесния случай исковата молба е била редовна и съобразена с изискванията на процесуалния закон. Описано е естеството на възникналия извънпроцесуален спор между страните/дали саморъчно завещание от 05.05.2020г. е написано и подписано от завещателя Р. Р./, и е обоснован интересът от предявяване на иск за прогласяване неговата нищожност.Изготвеният от първата инстанция доклад с определение №2817/18.07.2023г. е пълен и съобразен с разпоредбата на чл.146 от ГПК.Отчетено е, че в отговора на исковата молба се описват отношенията между ответника и завещателя, но конкретни възражения и оспорвания не са били направени.Определена е правната квалификация на спорното право и е разпределена доказателствената тежест на подлежащите на доказване факти, които са включени в предмета на доказване.В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК, въззивният съд служебно е проверил валидността изцяло на първоинстанционно решение и неговата допустимост в обжалваната част, като е съобразил, че във всички останали случаи е обвързан от въззивната жалба и изложените в нея конкретни оплаквания. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение