Определение № 86 от 09.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2641/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „КЕДРА – 2005“ ООД, чрез процесуалния представител адв. Х. Н. от САК, срещу решение № 261142 от 19.02.2021 г., постановено по гр. д. № 5817/2020 по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 318736 от 22.01.2018 г., постановено по гр.д.№ 63113/2016 г. по описа на Софийски районен съд, в частта с която е уважен искът на Р. А. Р. за заплащане на сумата от 37 242,75 лв., представляваща допълнително трудово възнаграждение за периода от 10.03.2015 г. до 07.12.2015 г., ведно със законната лихва от подаването на исковата молба – 04.11.2016 г. до окончателното изплащане. Касаторът счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необоснованост. За допускане на обжалването се позовава на 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК и на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поставят се въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за това: 1/. Трябва ли въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на въззивника, изложени във въззивната жалба?; 2/. Длъжен ли е въззивният съд съгласно чл. 271, чл. 272 вр. с чл. 236, ал. 2 ГПК да обсъди в мотивите на решението си всички възражения и доводи на въззивника, изложени във въззивната жалба; 3/. Може ли въззивният съд, намирайки за правилен извода на първоинстанционния съд при приложението на нормата на чл. 161 ГПК да приеме нещо различно и в повече от приетото на основание чл. 161 ГПК от първоинстанционния съд, без да изложи свои мотиви за това?; 4/. Длъжен ли е въззивният съд при новото разглеждане на делото да се съобрази с указанията, дадени от ВКС в отменителното му решение?; 5/. Длъжен ли е въззивният съд при новото разглеждане на делото да се съобрази с указанията, дадени от ВКС в отменителното му решение, извън тези по прилагането и тълкуването на закона?; 6/. Трябва ли при повторното разглеждане на делото въззивният съд да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение или е длъжен да замести вътрешното си убеждение, както по правото, така и по фактите, с това на касационния съд, дадени в указания по реда на чл. 295, ал. 1, изр. 2 ГПК?; 7/. Трябва ли ищецът по осъдителния иск да докаже иска си, както по основание, така и по размер, независимо от това дали ответникът изрично е оспорил размера на иска ?; 8/. След като в доклада по делото съдът е разпределил в тежест на ищеца да докаже размера на претенцията си и изрично му е указал, че не сочи допустими доказателства за него, може ли съдът в решението си по делото да приеме, че размерът на претенцията е твърденият от ищеца, защото ответникът изрично не бил възразил в отговора на исковата молба по конкретния размер?; 9/. Кои факти подлежат на доказване при иск с правно основание чл. 13, ал. 1, т. 4 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата?; 10/. Може ли да се определи допълнително трудово възнаграждение по чл. 13, ал. 1, т. 4 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата по друг начин освен с колективен трудов договор, с вътрешни правила за работната заплата и/или с индивидуален трудов договор?; 11/. Какво следва да се установи, за да се приеме за доказан по основание иск по чл. 13, ал. 1, т. 4 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, определяне на допълнително трудово възнаграждение с колективен трудово договор, с вътрешни правила за работната заплата и/или с индивидуален трудов договор и условията за получаване и размера на това допълнително трудово възнаграждение или възлагане на допълнителна трудова функция?; 12/. Може ли съдът при приложението на нормата на чл. 161 ГПК да приеме за доказани факти извън тези факти, за които са допуснати доказателствата и които биха могли да се установят с допуснатите доказателства ?; 13/. Допустимо ли е въззивната инстанция, намирайки за правилен извода на първоинстанционния съд при приложението на нормата на чл. 161 ГПК, да приеме за доказани факти извън тези факти, за които са допуснати доказателствата, които биха могли да се установят с допуснатите доказателства и които са приети за установени от първоинстанционния съд ?; 14/. Може ли въззивният съд, намирайки за правилен извода на първоинстанционния съд, при приложението на нормата на чл. 161 ГПК да приеме нещо различно и в повече от това, за установяването на което са допуснати тези доказателства? По така формулираните въпроси касаторът твърди противоречие с конкретно посочени решения на ВКС, а именно: Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС; Тълкувателно решение № 6 от 15.07.2014 г. по тълк. д. № 6/2013 г., ОСГК на ВКС; решение № 100 от 08.07.2020 г. по гр. д. № 4564/2019, IV г. о. на ВКС; решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г., IV г. о. на ВКС; решение № 193 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2009, IV г. о. на ВКС; решение № 740 от 26.10.2010 г. по гр. д. № 1649/2009 г., I г. о. на ВКС; решение № 906 от 15.11.2007 г. по т. д. № 519/2007 г., II т. о. на ВКС; решение № 48 от 05.02.2009 г. по гр. д. № 6310/2007 г., III г. о. на ВКС; решение № 65 от 12.03.2018 г. по гр. д. № 2589/2017 г., IV г. о. на ВКС; решение № 176 от 10.01.2019 г. по гр. д. № 3658/2017 г., IV г. о. на ВКС. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът е посочил само, че поставените въпроси са „и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото“. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба Р. А. Р., чрез своя пълномощник адв. В. З. А. от САК, в писмен отговор оспорва касационната жалба и моли да не се допуска касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: Въззивният съд е разгледал спор по дело, върнато за повторно разглеждане съгласно решение № 81 от 12.06.2020 г. по гр. д. № 4483/2019 г. на ВКС, IV г. о., с което е отменено решението на първия въззивен съд, в частта му, в която е обезсилил решение № 318736 от 22.01.2017 г. по гр. д. № 63113/2016 г. на Софийски районен съд поради неподсъдност, а именно относно претенцията за сумата от 37 242,75 лв., претендирана за периода 10.03.2015 – 07.12.2015 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 04.11.2016 г., до окончателното изплащане. С решението ВКС е дал указания, че при новото разглеждане на делото въззивният съд следва да квалифицира спорното право въз основа на твърденията в исковата молба и направеното от пълномощника на ищеца уточнение, според които между ищеца и ответника е съществувало трудово правоотношение въз основа на трудов договор от 09.03.2015год., по силата на който ищецът е трябвало да изпълнява длъжността „инженер сондажни машини“ на обект „Експлоатация на геотермално поле, Гърция“, както и му е възложено допълнително от работодателя да изпълнява длъжността „Ръководител проекта“ срещу възнаграждение от 150 евро на отработен ден, при отработени 196 дни като ръководител на проекта имал вземане за 29 400 евро, от които са били платени 10 000 евро и останали дължими 19 400 евро с левова равностойност 37 927лв.. Констатирано е, че и уточнението на процесуалния представител на ищеца не изменя фактическите твърдения в исковата молба, според които допълнителното възлагане е извършено в рамките на първоначално съществуващото между страните трудово правоотношение и не се претендира въз основа на допълнително възлагане по граждански договор. Дадени са указания, че има твърдения единствено за възлагане на допълнителна функция от ответника на ищеца, определянето на ищеца за „Ръководител на проекта“ срещу допълнително възнаграждение, което се претендира и в тази връзка съответно въззивният съд да квалифицира спорното право и да прецени родово подсъден ли е бил спорът на СРС. Въззивният съд, постановил обжалваното решение при повторното разглеждане на делото, е приел, че между ищеца и ответника е съществувало трудово правоотношение въз основа на договор от 09.03.2015г., по силата на което ищецът е трябвало да изпълнява длъжността „инженер сондажни машини“ по проект „Експлоатация на геотермално поле Ератину, община Нестос, Гърция“. Приел е, че работодателят допълнително е възложил на работника да изпълнява длъжността „Ръководител на проект“ срещу възнаграждение от 150 евро на отработен ден. За отработени 196 дни като „Ръководител на проект“ ищецът получил от ответника 10 000 евро и останали дължими 19 400 евро или 37 927 лева. Приел е, че представляващия ответното дружество-работодател е подписал саморъчна декларация от 04.09.2015год., с която е признал задължението до размера от 13 650 евро и която с оглед на приета и неоспорена съдебно-графическа експертиза се установява, че е написана и подписана от С. С. М., в качеството му на представляващ към процесния период ответното дружество, като свидетелските показания и писмените доказателства установяват, че ищецът е бил ръководител на проекта в Гърция по възлагане на ответното дружество, което от своя страна е подизпълнител на проекта, чиито изпълнител е било „Проджект Дайнамик“АД. Прието е от събраните по делото доказателства, че ищецът на когото е възложена допълнително трудова функция на ръководител на проекта е изпълнявал функциите си, като е изготвял и подписвал инженерните сведения за проекта, като ги е предоставял както на ответното дружество, така и на гръцкото дружество изпълнител. Независимо, че не е имало спор, че между гръцкото дружество и ответното дружество е имало договор във връзка с изпълнение на проекта в Гърция, ответното дружество въпреки задължението на съда по чл.190 ГПК да представи цялата документация във връзка с изпълнение на проекта и отчетите, окончателните доклади за трите сондажа, предоставени на гръцкото дружество с указанията за неблагоприятните последици от това не ги е предоставило и по делото са предоставени част от отчетите, подписани от ищеца като ръководител на проекта, предоставени от дружеството изпълнител, поради което съдът е приел, че ищецът е изпълнявал функциите си на ръководител на проекта за процесния период и за което му се дължи възнагаждение в претендирания размер с оглед на признанието в декларацията от 04.09.2015год. на представителя на ответното дружество за дължим размер, последиците от непредставяне на доказателства за изпълнение на проекта с оглед на чл.161 ГПК за останалия период и до пълния претендиран размер след като не се й твърди и не се установява плащане от страна на дружеството работодател. Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо. Въззивният съд е спазил задължителните указания, дадени от ВКС при повторното разглеждане на делото. Съобразил е, че определянето на правната квалификация на иска е задължение на съда, който следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения, които формират основанието на предявения иск, и от заявения петитум. В конкретния случай от обстоятелствената част на исковата молба, съобразно направеното уточнение пред районния съд, става ясно, че са налице твърдения за възлагане на допълнителна функция в рамките на съществуващо трудово правоотношение. Поради това спорът е трудов и е налице изключението на чл. 104, т. 4 ГПК вр. с чл. 103 ГПК, т.е. искът е подсъден на районния съд като първа инстанция. Не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посочените от касатора въпроси № 1, 2, 3, 7, 8, 12, 13, 14, които касаят съдопроизводствените правила и задълженията на въззивния съд, обуславят крайното решение на съда, но не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е съобразил трайно установената съдебна практика, включително и тази, посочена от касатора. Според нея първоинстанционният съд е длъжен да извърши доклад на делото, в който да даде правна квалификация на спора, да разпредели доказателствената тежест, да определи кои факти подлежат на доказване, да укаже на страните необходимостта да посочат доказателства за твърдените от тях факти. Съдът не е длъжен да указва, че представените доказателства не са достатъчни да установят твърдените от страната факти и обстоятелства, тъй като това би нарушило принципа на състезателност и равнопоставеност на страните в процеса. В решението си съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той следва да обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това следва да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В разглеждания случай въззивният съд е осъществил преценка на всички доказателства по делото по свое вътрешно убеждение и е направил свои фактически и правни доводи по съществото на спора. Отделил е спорните от безспорните факти и е преценявал събраните по делото доказателства с оглед спорните факти. Обсъдил е всички относими към спора доказателства и доводи на страните. Във връзка с приложението на нормата на чл. 161 ГПК съдът е препратил към мотивите на първоинстанционния съд във връзка с последиците от възпрепятстване на доказването при непредставяне на писмени доказателства във връзка с договора за изпълнение на проект в Гърция, сключен между ответното дружество като подизпълнител и гръцкото дружество-изпълнител, отчетите и окончателните доклади по него, като е приел, че от ищеца са отработени и останалите 36 дни по проекта, извън тези за които е представена писмена декларация от управителя на ответното дружество с извънсъдебно признание на задължението до 03.09.2015год. от 13650 евро при същата дневна ставка. Поради това не е налице дадено разрешение по поставените от касатора процесуалноправни въпроси в противоречие с трайно установена съдебна практика. По въпроси № 4-6, свързани с указанията дадени от ВКС при повторното разглеждане на делото, също не е налице противоречие с практиката на ВКС. Съгласно чл. 294, ал. 1 ГПК указанията на ВКС по прилагането и тълкуване на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото. Няма спор в теорията и практиката, че указанията по правната квалификация на спорното право са такива, които касаят прилагането и тълкуването на закона. Законът не може да се прилага по вътрешно убеждение, а само според точния му смисъл, поради което даването на указания по прилагането и тълкуването му е допустимо. Въпроси № 9 до 11 също не са основание за допускане до касационно обжалване след като не са обусловили решаващата воля на съда. На първо място, съдът не е определил допълнителното трудово възнаграждение по начин, различен от посочения от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Фактите, които е трябвало да се установят, за да се уважи искът, са посочени в доклада по делото. Що се касае до правилността на изводите на въззивния съд, те не могат да са предмет на проверка в настоящото производство. Въззивният съд е анализирал всички писмени доказателства, както и свидетелски показания, свързани с изпълнението на трудовия договор. Приложена е нормата на чл. 161 ГПК, която позволява, с оглед на обстоятелствата по делото, съдът да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на допуснати доказателства. Дължимата сума е определена при преценка и анализ на всички събрани по делото доказателства и правото на възнаграждение за положения труд от ищеца, като в настоящото производство съдът не следва да навлиза по съществото на спора и да извършва преценка на правилността на крайните изводи. Настоящият състав счита, че не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като касаторът следва не само да възпроизведе законовия текст на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но и да обоснове самото основание, т.е. какво е значението на поставения материалноправен и/или оцесуалноправен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Оплакването на касатора се свежда до неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, произтичаща от неправилно тълкуване на материалния закон и процесуални нарушения. Обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в пряко нарушение на закона, нито е извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. При очевидната неправилност недостатъците на решението трябва да са от такова естество, че да не е нужно да се извършва проверка на доказателствата по делото. Настоящият случай не е такъв. Право на разноски има ответникът по касация, който е направил искане, но не е представил доказателства за заплатен адвокатски хонорар. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.