Определение № 3025 от 17.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4708/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от П. Л. С., чрез адвокат В. Н., срещу въззивно решение № 136/28.06.2023 г., постановено от Врачанския окръжен съд по в.гр.д. № 206/2023 г. Касаторът излага съображения за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна “Ф. И.“ ЕАД, представлявана от изпълнителния директор С. П., чрез юрисконсулт В. Ц., отговаря в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Врачански окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Козлодуйски районен съд, отхвърлил предявения от П. Л. С. против “Ф. И.“ ЕАД иск за установяване по отношение на дружеството, че П. С. не дължи сумата от 5153,22 лв. – представляваща главница по договор за паричен заем, ведно със законната лихва върху нея, считано от 03.12.2009 г. до окончателното издължаване, сума в размер на 348,32 лева – договорна лихва за периода 08.08.2006 г. – 24.11.2009 г., сума в общ размер на 720,13 - направени по делото разноски (за държавна такса и адвокатски хонорар), за които суми е издаден изпълнителен лист от 04.01.2010 г. по ч. гр. д. № 1144/2009 г. на Козлодуйския районен съд и е образувано изпълнително дело № 629/2013 г. по описа на ЧСИ М. Б., поради погасяването им по давност. За да постанови този резултат въззивният съд установил, че с изпълнителен лист от 04.01.2010 г., издаден по ч. гр. д. № 1144/2009г. на Козлодуйския районен съд П. Л. С. е осъден да заплати на кредитора „Ю. и Еф Д. България“ АД следните суми: 5153,22 лв. - главница по договор за паричен заем; 348,32 лв. - договорна лихва от 08.08.2006г. до 24.11.2009г. и законна лихва от датата на подаване на заявлението - 03.12.2009г. до изплащане на вземането, както и сумата 110,03 лв. - разноски по делото и 610,10 лв. - адвокатско възнаграждение; изпълнителният лист е издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение № 816/04.12.2009г. по същото дело. На 12.02.2010г., въз основа на подадена молба от банката, към която са приложени посочените изпълнителен лист и заповед за изпълнение, е образувано изп.д. № 20107860400334 по описа на ЧСИ М. М.. Направени са справки от НБД „Население“, НАП, НОИ, [община] и „Пътна полиция“ при ОДМВР-В., с цел проучване имущественото състояние на длъжника П. Л. С.. На 01.10.2013 г. на лицето е връчена покана за доброволно изпълнение. На 18.10.2013г. между „Ю. България“ АД и „Ф. И.“ АД (настоящ кредитор) е сключен договор за цесия, по силата на който вземането срещу С. е прехвърлено на последното дружество. Като взискател в изпълнителното производство, образувано от банката е конституиран новия кредитор, и по негова молба изп.д. № 20107860400334 по описа на ЧСИ М. М. е изпратено на ЧСИ М. Б. с рег. № .., при който е преобразувано в изп.д. № 20138380409629; със запорно съобщение от 14.01.2014 г. до работодателя на длъжника, връчено на 20.01.2014 г., е наложен запор върху трудовото възнаграждение. На 23.05.2014 г. са изпратени запорни съобщения до двадесет и осем банки на територията на Република България, с които е наложен запор върху сметките на ищеца. Със съобщение от 23.05.2014 г. до С. е адресирано, че съдебният изпълнител пристъпва към опис на движими вещи, находящи се в апартамент в [населено място], на 24.07.2014 г. от 10:00 ч.; няма данни това съобщение да е връчено на длъжника. Изискана е информация от НАП и „Пътна полиция“ при ОДМВР-В., от които е установено, че П. С. няма задължение и не притежава ППС; впоследствие с молби от 10.06.2015 г., 14.12.2016 г., 15.09.2017 г. и 13.04.2018 г. взискателят „Ф. И.“ ЕАД е поискал да бъдат извършени справки за трудови договори на длъжника, като при наличието на такива да бъдат предприети необходимите действия за обезпечаване на вземането и да бъдат наложени запори; да бъде извършен опис на движими вещи в дома на длъжника, както и да бъдат наложени запори на банкови сметки на длъжника; със запорни съобщения от 17.06.2019 г. до „Първа инвестиционна банка“ АД, „Ю. България“ АД и „Е.“ АД е наложен запор върху банкови сметки на ищеца.; с молби от 22.02.2021 г. и 29.04.2021 г. взискателят е поискал да бъде извършена справка в ТД на НАП за трудови договори и да бъде наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищеца, както и да бъде извършена справка за наличие на банкови сметки, върху които също да бъде наложен запор. Въззивният съд е приел, че от момента на издаването на изпълнителния лист (04.12.2009 г.) до датата на образуване на първото изпълнително дело (12.02.2010 г.) давност не е могла да изтече предвид краткия времеви период; след това давност не е текла и и в периода след образуването на изпълнителното дело до приемането на ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС - съгласно приложимото към този период ППВС № 3/1980 г. погасителна давност не тече докато трае изпълнителният процес, т.е. погасителна давност е могла да започне да тече от 26.06.2015 г.; след този момент по делото се установява, че със запорни съобщения от 17.06.2019 г. до „Първа инвестиционна банка“ АД, „Ю. България“ АД и „Е.“ АД е наложен запор върху банкови сметки на ищеца – с тези действия погасителната давност е прекъсната; в заключение - в периода от 26.06.2015 г. до налагането на запорите на 17.06.2019 г. не е изтекъл 5-годишния давностен срок, поради което съдът намерил, че дори и само на това основание предявения иск се явява неоснователен, като счел, че при това положение не необходимо да бъдат обсъждани наведените от страните доводи по въпроса дали периодично подаваните от взискателя молби за налагане на запори са довели до прекъсване на давността. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалван в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: прекъсва ли започналата да тече в полза на длъжника погасителна давност искане на взискателя за прилагане на определен изпълнителен способ до съдебния изпълнител, когато реално действие по принудително изпълнение не е предприето от съдебния изпълнител – твърди се противоречие с ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. Въпросът не е относим към правните съображения на въззивния съд, който е приел, че от образуване на изпълнителното делото до 26.06.2015 г. давност не е текла, а след това със сигурност е прекъсната с наложен запор. От друга страна, тълкуването, дадено от касатора не съответства на цитираното от него тълкувателно решение. В мотивите на същото е е пояснено, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи. В съдебната практика на ВКС и след даденото разяснение в цитираното решение, се приема, че давността е прекъсната и в случаите, когато кредиторът е поискал извършване на изпълнителни действия, но съдебният изпълнител бездейства и не предприема изпълнение по причини, независещи от волята на кредитора, в това число и когато не приложи правилата на чл. 129 ГПК (напр. решение №10/16.02.2016г. по г.д.№3231/2014г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение №37/24.02.2021г. по г.д.№1747/2020г. на ВКС, ІV г.о.; решение №3/04.02.2022г. по г.д.№1722/2021г. на ВКС, ІV г.о. и решение №127/12.07.2022г. по г.д.№2884/2021г. на ВКС, ІІІ г.о.). Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие. Задължението за действие е на съдебния изпълнител. В заключение, не е осъществен фактическия състав на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При служебно извършена проверка не се установи наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК. При тези съображения, касационно обжалване не следва да се допуска. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски за юрисконултско възнаграждение, чийто размер съдът, предвид фактическата и правна сложност на спора и извършените по делото от юрисконсулта процесуални действия определя в размер на 100 лв. по правилата на чл. 78, ал. 7 ГПК. Мотивиран от горното, съдът