Определение № 3500 от 13.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1778/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 589 от 23.01.2023г. на Д. Н. К., подадена чрез пълномощника адв.П. К., срещу решение № 546 от 09.12.2022г., постановено по въззивно търг.дело №606/2022г. на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е отхвърлен искът му с правно основание чл. 432, ал.1 КЗ, предявен против ЗД „Бул Инс” АД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП на 14.09.2020г. за разликата над присъдените 30 000 лева до пълния претендиран размер 60 000 лева. С обжалваното решение, след частична отмяна на решение № 107 от 10.05.2022г. по търг. дело № 1131/2021г. на Старозагорския окръжен съд, ЗД „Бул Инс“ АД е осъдено, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, да плати на ищеца сумата 30 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди и сумата 155,96 лева-обезщетение за имуществени вреди, причинени при ПТП на 14.09.2020г., ведно със законната лихва върху присъдените суми, считано от 30.09.2020г. до окончателното плащане, като исковете са отхвърлени за разликата над 30 000 лева до претендираните 60 000 лева и за разликата над 155,96 лева до претендираните 311,93 лева. Касаторът поддържа противоречие на решението в отхвърлителната му част с материалния закон и нарушение на процесуалните правила. Иска отмяната му и постановяване на решение, с което предявеният иск за обезщетяване на неимуществените вреди бъде уважен в претендирания размер. Решението на АС-Плодив, като необжалвано от страните е влязло в сила в частта, с която ЗД „Бул Инс“ АД е осъдено, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, да плати на Д. К. 30 000 лева-обезщетение за неимуществени вреди и 155,96 лева-обезщетение за имуществени вреди. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според касатора по процесуалноправните въпроси: 1. Следва ли въззивният съд да допусне изслушването на експертиза, ако във въззивната жалба е направено обосновано оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение и е направено искане за допускане на експертиза, с оглед установяване на спорен и релевантен факт; Следва ли съдът когато е налице необходимост от специални знания да възложи заключение на експертиза и длъжен ли е да възприеме експертното заключение или следва да го обсъжда заедно с другите доказателства и според правилата на формалната логика; При възникнало съмнение за неправилност на заключението, обосновано с конкретни аргументи и при очевидно противоречие с правилата на формалната логика, следва ли съдът да назначи повторна експертиза за да провери заключението и може ли назначаването на експертиза да бъде осъществено по преценка на съда и без направено искане от заинтересованата страна. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по тези въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС-ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с решение №80/09.05.2022г. по гр.д.№3088/2021г. на ІV ГО на ВКС, решение № 393/01.10.2010г. по гр.д.№4703/2008г. на ІІ ГО на ВКС и с решение № 108/16.05.2011г. по гр.д.№1814/2009г. на ІV ГО на ВКС. По въпросите 2. Длъжен ли е ответникът да докаже възражението си за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, при условията на пълно и главно доказване и Налице ли е пълно и главно доказване на възражението за съпричиняване поради неизползване на предпазен колан, обосновано със становище на вещо лице автоексперт, направено при очевидни грешки и в противоречие с правилата на формалната логика, твърди противоречие на въззивното решение с решение №226/12.07.2011г. по гр.д.921/2010г. на ІV ГО на ВКС, решение №31/09.03.2012г. по гр.д.№502/2011г. на ІІІ ГО на ВКС и решение № 61/01.03.2016г. по гр.д.№4578/2015г. на ІV ГО на ВКС. Формулира и въпросите: 3. Може ли съдът да обосновава изводите си за наличие на съпричиняване с вероятности и предположения и при недоказана причинна връзка, предвид правните последици от съпричияването и значението му за законосъобразното определяне на размера на обезщетението на увредения от деликт; Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпването на вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с вредоносните последици; При отчитане на съпричиняване от страна на пострадалия, длъжен ли е съдът да съобрази степента на вина на всеки от участниците и с оглед на това да определи размера на допринасяне и на обезщетението. По тези въпроси твърди противоречие с решение № 147/05.12.2017г. по търг.д. № 60341/ 2016г. на І ТО на ВКС, решение №206/12.03.2020г. по търг.д.№35/2009г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 16/ 04.02.2014г. по търг.д. № 1858/2013г. на І ТО на ВКС, решение №6/ 03.02.2017г. по гр.д. №53091/2015г. на ІІІ ГО на ВКС, решение № 154/ 31.10.2022г. по т.д.№977/2010г. на ІІ ТО на ВКС, решение №45/ 15.04.2009г. по търг.д.№525/2008г. на ІІ ТО на ВКС. Касаторът формулира и следните материалноправни въпроси: 4. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди-болки и страдания от травматични увреждания, причинени в резултат на деликт, в хипотезата на предявен пряк иск против застраховател по застраховка ГО; Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика-ППВС №4/1968г.; Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка ГО и достатъчно ли е да се приеме за отчетен този лимит с посочването от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата; Нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната съдебна пракитка по приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определените такива за напълно аналогични случаи, но при лимит от 2 до 5 пъти по.нисък от процесния; Длъжен ли е съдът да посочи какъв е установеният лимит към датата на събитието и факта, че го съобразява или е достатъчно да посочи, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието; Следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит. Не на последно място, касаторът счита, че поставеното решение е очевидно неправилно, поради допуснато съществено процесуално нарушение, както и поради нарушение на приложението на чл. 52 ЗЗД. В срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационната жалба ЗД „Бул Инс“ АД, чрез пълномощника адв. М.Г., изразява становище за липса на предпоставките за допускане до касационен контрол на обжалваното решение и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Конституираният в производството Д. В. В.- трето лице–помагач на страната на ответника, не взема становище по жалбата. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, намира следното: Предявени са против застрахователно дружество преки искове по чл. 432, ал.1 от КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер 60 000 лева и за имуществени вреди в размер 311,93 лева, причинени при ПТП на 14.09.2020г. Първоинстанционният съд е намерил исковете за частично основателни, приемайки, че справедливото обезщетение на ищеца е в размер 40 000 лева, което следва да бъде намалено с 60% предвид основателността на възражението на застрахователя за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, който се е съгласил да пътува с неправоспособен водач и без поставен предпазен колан. В резултат на това съдът е присъдил сумата 16 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди и сумата 124,77 лева, като обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 30.09.2020г. до окончателното плащане. Решението на ОС-Стара Загора е влязло в сила, като необжалвано, в осъдителните му части. Въззивна жалба против решението в отхвърлителните му части е подадена от ищеца. Въззивният съд е приел за безспорно по делото, че на 14.09.2020г., около 18,00 часа на път ІV на третокласен път 5007, [община], л.а. Опел Астра с рег. [рег.номер на МПС], управляван от Д. В. В. самокатастрофирал, в резултат на което на ищеца-пътувал на предна дясна седалка в автомобила, са причинени телесни увреждания. С одобрено от съда споразумение по нохд № 615/2021г. на РС Казанлък, водачът В. е признат за виновен за настъпването на ПТП-нарушил чл. 5, ал.1, т.1 и чл. 20, ал.1 и 2 от ЗДвП и с деянието си по непредпазливост причинил средна телесна повреда на Д. К., изразяваща се в счупване на гаванковидната ямка на лявата тазобедрена става. Безспорно е, че към датата на ПТП за л.а. Опел Астра е имало валидно сключена застраховка ГО с ответното застрахователно дружество. След подробен анализ на представените писмени доказателства и на приетите първоначално и допълнително заключение на КСМАТЕ въззивният съд е приел за установен следния механизъм на ПТП: водачът на л.а. Опел Астра поради несъобразена с пътните условия скорост (пътят бил с дупки и неравности, а маневрите на водача за избягването им са били неправилни) загубил контрол върху управлението; след кратко криволичене по платното автомобилът навлязъл в обособения северен банкет; изминал определено разстояние и се блъснал в крайпътно дърво; ударът бил между предната дясна централна част на автомобила и дървото; поради този преден-ексцентричен/леко десен/ удар, под действието на инерционните сили задната част на автомобила се завъртяла по посока на часовниковата стрелка на около 90 градуса и застанала с предната част насочена на юг; ударното ускорение било със сравнително висока стойност; тези стойности на ускорението се предали и на телата в купето. Според заключенията на КСМАТЕ по време на пътуването, ищецът седял на предната дясна седалка на автомобила и бил без поставен предпазен колан (липсват данни той да е бил с колан, както и липсват обективни данни за специфични следи по тялото от използване на колан в момента на удара). В резултат на удара на автомобила в дървото, тялото на пострадалия се плъзнало напред по седалката; краката достигнали и се ударили в долната част на арматурното табло; в момента на удара крайникът бил в свито положение в коляното; ударният импулс се предал надлъжно по бедрената кост от коляното към таза и се пренесъл към тазобедрената става. При така описания удар на бедрената глава в дъното на гаванковидната ямка /ацетабулум/, същото не издържало на натиска, счупило се и бедрената глава хлътнала във вътрешността на тазовата област. Експертите са обяснили, че обезопасителният колан е триточков и преминава от дясното рамо надолу диагонално към левия ханш; хоризонталната му част прихваща таза и долната част на корема към облегалката, като в този смисъл долната част на колана възпрепятства плъзгането на тяло напред по седалката, при челен удар. Посочили са, че получената травма от ищеца също е доказателство, че той е стоял на предната дясна седалка без поставен предпазен триточков колан, защото в резултат на инерционната сила в момента на удара, тялото му е полетяло напред и в ляво, поради липсата на предпазен колан се е отделило от облегалката, тазът се е плъзнал по седалката напред и свитото коляно се е ударило в арматурното табло. Направили са извод, че при използване на обезопасителен колан към момента на удара, описаният механизъм на движение на тялото е невъзможен. Въззивният съд е приел за безспорно установено, че в резултат на процесното ПТП ищецът е получил счупване на гаванковидната ямка -тазовата ставна част на ЛТБС и контузия на главата, без общомозъчна симптоматика; настанен е за лечение в ЦСМП към УМБАЛ- Ст.Загора; на 16.09.2020г. под локална анестезия е направено закрито наместване на дислокацията на тазобедрената става, след което е поставен на директна екстензия през тибиалната кост, на която престоял 14 дни; на 29.09.2020г. е изписан от болницата с препоръки за активна и пасивна рехабилитация; на 29.09.2020г. е постъпил в ОФРМ при УМБАЛС-Стара Загора за провеждане на рехабилитация от където е изписан на 09.10.2020г. с подобрение; след изписването ищецът бил на постелен режим в домашни условия, с обслужване в леглото; след около 2 месеца започнал изправяне и опит за прохождане с 2 помощни средства, без да натоварва левият долен крайник. Предвид възрастта на ищеца към момента на процесното ПТП - 19 години и сериозността на травматичното увреждане-нарушаване целостта на лявата ацетабуларна ямка, вещите лица са дали заключение, че средно статистическият период за възстановяване е около 12 месеца - костно срастване за 4-6 месеца, възстановяването на амплитудата на движенията в ставата - след още 3-4 месеца, изглаждане на походката-след около 6 месеца. През по-голяма част от лечебния и възстановителен период ищецът бил на строг леглови режим и имал нужда от чужда помощ. При осъществен клиничен преглед на 27.12.2021г. на ищеца е установено, че същият е възстановен от преживяната травма; има самостоятелна походка, без помощни средства, в ЛТБС се появявала болка при студено и влажно време, при продължителни физически натоварвания особено ако са свързани с вдигане на тежест и при продължително стоене в право положение. Според експертите тази травма ще даде отражение за живота на пострадалия в бъдеще, като се очаква болка при физическо натоварване и промяна на климата. Предвид така установеното и като е съобразил вида и броя на получените от ищеца травматични увреждания, вида и продължителността на лечебния и възстановителен период, както и свързаните с това ограничения за ищеца; интензитета и продължителността на търпените от него болки и страдания, невъзможността продължително време да се обслужва сам; установеното по делото обстоятелство, че походката му вече е самостоятелна; че към момента пострадалият е възстановен, при появяващи се болки при студено и влажно време или при продължителни физически натоварвания, които болки се предполага, че ще останат и за в бъдеще, както и установената от гласните доказателства негативна промяна в психо-емоционалното състояние на ищеца, затрудненията в професионалната му реализация, изпитваният стрес и страх от возене в кола, възрастта на увреденото лице, въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е 60 000 лева. Въззивният съд не е споделил извода на състава на ОС-Стара Загора за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия, поради това, че се е съгласил да пътува в автомобил, управляван от неправоспособен водач. Намерил е за основателно възражението на ответника, че ищецът е съпричинил вредите, тъй като е пътувал без предпазен колан. За да направи този извод, съдът е съобразил категоричните данни, че по време на пътния инцидент ищецът е пътувал без предпазен колан и становището на експертите, изготвили двете КСМАТЕ, че ако ищецът е бил с поставен предпазен колан при описания механизъм на ПТП настъпването на получената травма би било невъзможно. Предвид изложеното съдът е приел, че след като ищецът не е ползвал обезопасителен колан с това си поведение е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. Определената от първоинстанционния съд степен на принос правилно е определена на 50% предвид установеното обстоятелство, че ако колан беше ползван, увреждането нямаше да настъпи. Поради изложеното и на основание чл. 51, ал.2 ЗЗД съдът е намалил с 50% приетото за справедливо обезщетение в размер 60 000 лева и е присъдил на ищеца сумата 30 000 лева. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на атакуваното решение до касационен контрол по следните съображенния: По първата група процесуалноправни въпроси, свеждащи се обобщено до задължението на въззивния съд да допусне изслушване на експретиза, когато представените по делото заключения са оспорени, касационно обжалване не може да бъде допуснато. Изложените детайлни и конкретни съображения на въззивния съд за неоснователност на оплакванията на ищеца във въззивната жалба за извършено от първоинстанционния съд процесуално нарушение поради отказ да се допусне поисканата повторна експертиза в автотехническата част, не противоречат на задължителните указания в т. 3 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и на формираната по приложението на чл. 201 ГПК от ГПК практика. Според дадените от ВКС разяснения, не всяко оспорване на представено експертно заключение води до възлагане на допълнително или повторно заключение. Допълнително или повторно заключение от друго или повече вещи лица се възлага, когато съдът по възражение на страна или служебно констатира непълнота, неяснота или необоснованост на представеното първоначално заключение. Право на съда е да прецени дали искането на страната за възлагане на повторна или допълнителна експертиза е основателно, като тази преценка не следва да е формална, а трябва да се основава на установените в закона критерии. В случая въззивният съд в рамките на правомощията си по чл. 201 ГПК е осъществил дължимата преценка, подробно анализирайки изводите на експертите по изслушаните в първоинстанционното производство основно и допълнително заключение на КСМАТЕ, както и обясненията им, дадени в откритото съдебно заседание, детайлно е аргументирал защо приема за неоснователни оплакванията и доводите на ищеца във въззивната жалба като по същество е споделил изводите на първоинстанционния съд, че оспорените от ищеца експертни заключения са достатъчно пълни, ясни, подробни и обосновани и няма основание за съмнения в правилността и обективността им. Във връзка с поставения подвъпрос относно възприемането на заключението от решаващия съд и обсъждането му заедно с другите доказателства по делото, следва да бъде посочено, че съгласно трайната и непротиворечива практика на ВКС по приложението на чл.202 ГПК (решение № 142/20.06.2017г. по гр. д. № 3673/2016 г. и решение № 108/16.05.2011г. по гр. д. № 1814/2009г. и двете на ІV ГО) заключението на вещото лице като всяко доказателствено средство трябва да бъде обсъдено заедно с всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка, като съдът не е длъжен да възприеме заключението на съдебната експертиза, а следва да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му и останалите доказателства и в тази насока да изложи мотиви в съдебния акт. Суверенно право на решаващия съд при преценката на доказателствения материал по делото е да кредитира или не дадено доказателство. В конкретния случай въззивната инстанция се е съобразила с цитираната практика. Правилността на преценката на фактическия и доказателствен материал е относима към правилността на постановения съдебен акт, не се обхваща от приложното поле на разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК и не е предмет на контрол в производството по чл. 288 ГПК. Не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по следващите две групи въпроси свързани с приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД, за доказването от страна на ответника на своевременно направено възражение за съпричиняване и определяне степента на принос на вредите от страна на пострадалото лице. Тези групи въпроси, макар да са обусловили решаващата воля на съда, по отношение на тях не е осъществено поддържаното от касатора селективно основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Постоянна и непротиворечива е съдебната практика по приложението на чл.51, ал.2 ГПК- ППВС №17/1963г., решение № 92/24.07.2013г. по т.д. № 540/2012г. на I ТО, решение №50013/24.03.2023г. по т.д. №855/ 2022г. на I ТО на ВКС, в цитираните от касатора решение №16/04.02.2014г. по т.д. № 1858/2013г. на I ТО и решение № 206/12.03. 2020г. по т.д. № 35/2009г. на II ТО и мн. други. В нея се приема, че за да бъде намалено дължимото обезщетение при приложение на чл.51, ал. 2 ЗЗД, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване. Материалноправните предпоставки да намаляване на обезщетението при приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД са две: пострадалият обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал виновно или не и да е налице пряка причинна връзка между поведението му и настъпилия вредоносен резултат. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения; трябва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. При определяне степента на принос подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат. В случая въз основа на подробен и детайлен анализ на събраните доказателства и установеното от тях поведение на всеки от участниците в инцидента, съдът съобразявайки механизма на настъпване на увреждането, обстоятелството, че ищецът е пътувал без обезопасителен колан, както и изводите на експертите, че при поставен колан травмите не биха били получени, е определил степента на обективния принос на пострадалия, след отчитането на поведението му като предпоставка за настъпването на вредоносния резултат. В този смисъл съдът се е съобразил изцяло с цитираната практика, поради което решението не може да бъде допуснато до касационно обжалване по поставените въпроси. Поддържаната от жалбоподателя липса на пълно доказване на поведението на пострадалия, с което да е съпричинил увреждането, е свързана с преценка на правилността на изводите във въззивното решение, по която настоящият състав не може да се произнесе в производството по чл. 288 ГПК. Не следва да бъде допуснато касационно обжалване по поставената последна група въпроси относно приложението на чл. 52 ЗЗД, въпреки, че тези въпроси могат да се приемат като значими за делото, доколкото при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд се е ръководил от принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. По отношение на тези въпроси не е изпълнено допълнителното изискване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като разрешаването им от съда е в пълно съответствие със задължителната многобройна съдебна практика. Видно от мотивите на решението, при определяне размера обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд се е съобразил с указаните в ППВС № 4/1968г. общи критерии и е преценил специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на чл.52 ЗЗД-характера и степента на причинените увреждания; продължителността и интензитета на търпените болки и страдания; вида на проведеното лечение; продължителността на възстановителния период и свързаните със същия неудобства от битов характер, включително и нуждата от чужда помощ; негативното отражение на инцидента върху живота на пострадалия. Съобразил е и общественото разбиране за справедливост към датата на настъпването на вредата, отчитайки конкретните икономически условия в страната, ориентир за което са съответните нива на застрахователно покритие. Въззивният съд е счел, че справедливото обезщетение за причинените на ищеца при ПТП неимуществени вреди е в размер 60 000 лева. В този размер и пострадалият е оценил настъпилите вреди. Частичното отхвърляне на иска по чл.432, ал.1 КЗ не е резултат от неправилна преценка на обстоятелствата, относими към определяне размера на обезщетението, а е обусловено от извода на съда, че пострадалият е съпричинил настъпването на вредоносния резултат с 50%. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Въззивният съд не е приложил несъществуваща или отменена правна норма, не е приложил закона в неговия противоположен смисъл, нито е налице явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика или нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. При този изход на делото на ответника по касация се дължат разноски за платено адвокатско възнаграждение, съобразно представените писмени доказателства за сторени разноски. Основателно е възражението на касатора, направено още с касационната жалба, за прекомерност на адвокатско възнаграждение. С оглед правната и фактическа сложност на делото, приключването му в закритото заседание по чл.288 ГПК и при съобразяване на минималния размер на адвокатското възнаграждение, определен по чл.7, ал.2, т.4 и чл.9, ал.3 от Наредба №1/2004г. на ответника по касация следва да се присъдят разноски в размер 2 287,50 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО