Определение № 4277 от 24.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3581/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК вр. с чл. 248 ГПК. Образувано е по частна жалба на Г. Ю. Б. против определение № 1693 от 30.06.2022 г. по ч. гр. дело №1771/2022 г. на Софийски апелативен съд /САС/, с което е потвърдено определение от 22.02.2022 г. по гр. д. № 14210/2021 г. на Софийски градски съд /СГС/, с което е допълнено в частта за разноските прекратително определение от 12.01.2022 г., като жалбоподателят е осъден да заплати на Д. Г. Н. - Б. сумата 4 000 лева, представляваща сторени от последната разноски за адвокатско възнаграждение. Касаторът поддържа, че атакуваното въззивно определение е неправилно поради нарушения на процесуалния закон. Твърди, че не е било налице редовно връчване на препис от подадената молба по чл. 248 ГПК, тъй като същият е връчен на адвокат без валидна представителна власт по делото поради това, че същата е била оттеглена. Счита също, че с прекратяване на делото се прекратява и учредената в полза на процесуалния представител представителна власт. С оглед лишаването му от възможност да възрази срещу дължимостта и размера на претендираните от насрещната страна разноски прави възражение за прекомерност на същите. Моли обжалваното определение да бъде отменено или да бъде присъден минималния размер на адвокатското възнаграждение по Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към частната касационна жалба Г. Ю. Б. навежда доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: „Представлява ли уведомление за оттегляне на пълномощията по чл. 35 ГПК или за отказ от пълномощията по чл. 36 ГПК вписването на гърба на съобщението, че адвокатът вече не представлява страната и пълномощията му са прекратени?“. Счита, че даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос в атакуваното определение е в противоречие с определение № 1234/28.12.2015 г. по гр. д. № 5535/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о.. Позовава се и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следния въпрос: „Прекратяват ли се пълномощията на процесуалните представители на страните с прекратяване на делото с краен съдебен акт и приравнява ли се отказа на процесуалния представител да приеме съобщение след прекратяване на делото на редовно връчване при отказ по чл. 51, ал. 3 ГПК?“, за който посочва, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с определение № 315/23.06.2016 г. по ч.т. д. № 222/2016 г. на ВКС, ІІ т.о.. Ответницата по частната касационна жалба - Д. Г. Н. - Б. депозира писмен отговор в законоустановения срок, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Частната касационна жалба е допустима като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и като насочена срещу определение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. За да постанови обжалвания акт, въззивният съд е приел, че с определение от 12.01.2022 г. исковото производство по гр. д. № 14210/2021 г. на Софийски градски съд е прекратено поради неизпълнение от страна на жалбоподателя - ищец на дадените от съда указания за отстраняване на нередовности на исковата молба. Констатирал е, че с молба от 25.01.2022 г. ответницата Д. Н. - Б. е поискала допълване на постановеното прекратително определение в частта за разноските. Към молбата си е приложила договор за правна защита и съдействие с адв. Д. П., от който се установява, че договореното адвокатско възнаграждение е в размер на 4 000 лв. и че е платено в брой. САС е посочил, че на 14.02.2022 г., препис от молбата по чл. 248 ГПК е връчен на ищеца чрез упълномощената от него адвокат Б., която е отбелязала в съобщението, че не е пълномощник на Г. Б. и е вписала молба, призовката да се изпрати на него. СГС е приел, че връчването е извършено редовно на процесуалния представител, тъй като по делото липсват данни за оттегляне или отказ от представителната власт на адвокат Б.. След като е констатирал, че в определения от закона срок не е постъпил отговор на молбата по чл. 248 ГПК, който евентуално да съдържа възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, въззивният съд е посочил, че на основание чл. 78, ал. 4 ГПК при прекратяване на делото ответникът има право на разноски, с оглед на което молбата за допълване на прекратителното определение е основателна. Счел е, че искането за присъждане на разноски от ответницата е своевременно направено, тъй като в случая исковото производство е приключило с прекратително определение в закрито заседание, съдебно дирене не е провеждано и единствената възможност за заявяване на претенция за разноски е в производството по чл. 248 ГПК, когато следва да бъдат представени и доказателствата за тях, както е направено от ответницата. За неоснователно е намерил оплакването, че адвокатът не е извършил действителна работа срещу платеното му възнаграждение, защото той в срок е депозирал подробен отговор на исковата молба, изискан от първоначално сезирания съд - СРС в процедура по връчване на пепис от исковата молба и приложенията към нея /след това делото е изпратено по подсъдност на СГС/. Досежно представителната власт на адв. Б. към момента на връчване на препис от молбата с правно основание чл. 248 ГПК, САС е посочил, че съгласно чл. 35 и чл. 36 ГПК, доверителят или пълномощникът има право съответно да оттегли или да се откаже от пълномощното по всяко време, като уведоми съда, т.е. правните последици на прекратяването на представителството настъпват с уведомяването на съда. По делото не е постъпвало изявление на Г. Б. за оттегляне на пълномощното за адв. Б., нито изявление на адв. Б. за отказ от пълномощното й, какъвто не е изявлението й върху съобщението за връчване на препис от молбата по чл. 248 ГПК. Последното изявление не съставлява отказ от пълномощно, защото не е посочено защо адв. Б. смята, че не е пълномощник, както е отбелязала върху призовката, след като по делото има пълномощно в нейна полза, неоттеглено от ищеца. В случая не може да се презюмира и че тя прави отказ от пълномощията си при липса на изрична воля за това. Поради това според решаващия съд съобщението до ищеца, връчено чрез адв. Б. на 14.02.2022 г., е редовно връчено. Срокът за отговор на молбата с правно основание чл. 248 ГПК е започнал да тече от датата на връчване на това съобщение – 14.02.2022 г. и е изтекъл на 21.02.2022 г., като в този срок отговор не е постъпил, следователно е преклудирана възможността за възражение за прекомерност на платения адвокатски хонорар от ответницата. При горепосочените решаващи съображения молбата за допълване на прекратителното определение в частта досежно разноските е счетена за основателна, като е потвърден изводът на първоинстанционния съд за присъждане на сторените разноски за адвокатско възнаграждение в пълния им размер от 4 000 лв.. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по първия поставен от касатора въпрос относно това, представлява ли уведомление за оттегляне на пълномощията по чл. 35 ГПК или за отказ от пълномощията по чл. 36 ГПК вписването на гърба на съобщението, че адвокатът вече не представлява страната и пълномощията му са прекратени. Поставеният въпрос не е правен, тъй като от една страна няма обуславящо значение за изхода на делото, а от друга - представлява преформулиран довод за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение във връзка с анализа на събраните по делото доказателства. Съгласно дадените в т. 1 ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС указания, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В процесната хипотеза въззивният съд е обсъждал отбелязване от адвоката върху редовно връчено му съобщение, че не е пълномощник на страната, в което липсва изрично посочване, че е налице отказ от пълномощия. Следователно, съдържащите са в поставения въпрос обстоятелства, изискуеми в кумулативната им даденост, не са установени по настоящия казус, поради което не са били обсъждани в атакуваното определение и не са част от решаващите правни съображения в него. От друга страна даването на отговор на поставения от жалбоподателя въпрос предполага анализ на събраните по делото доказателства, което е недопустимо да се извършва в производството по селекция на частната касационна жалба. Поради това не е налице общото основание за допускане на касационен контрол по първия въпрос. Освен това цитираното от касатора определение № 1234/28.12.2015 г. по гр. д. № 5535/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о. не е в противоречие с даденото от въззивния съд разрешение в атакувания съдебен акт, тъй като то касае различна от процесната хипотеза. Разгледаната в горецитираното определение хипотеза касае отбелязване върху съобщение за оттеглени пълномощия от адвокатско дружество, което е последвано от изрична молба, адресирана до съда, съдържаща уведомление за оттеглено адвокатско пълномощно. В настоящия случая адв. Б. е отбелязала върху съобщението, че не е пълномощник на ищеца и моли то да му бъде връчено лично, т.е. по делото липсва изрично изявление на адвоката, адресирано до съда, съдържащо недвусмислено заявен отказ от адвокатското пълномощно, за да могат да се приложат последиците на липсваща представителна власт. Вторият поставен въпрос, касаещ това, дали се прекратяват пълномощията на процесуалните представители на страните с прекратяване на делото с краен съдебен акт и приравнява ли се отказа на процесуалния представител да приеме съобщение след прекратяване на делото на редовно връчване при отказ по чл. 51, ал. 3 ГПК, не е обуславящ за изхода на делото, доколкото не се основава на установени по делото обстоятелства. Въззивният съд не е констатирал визираните от касатора хипотези. Видно от мотивите на обжалвания акт, той е установил, че с определение от 12.01.2022 г. производството по гр. д. № 14210/2021 г. на Софийски градски съд е прекратено, като в определения от закона срок за обжалване е постъпила молба по чл. 248 ГПК от ответницата, с която е поискано допълване на постановеното определение в частта за разноските, т.е. прекратителното определение на СГС не е влязло в сила в частта за разноските и не съставлява „краен акт“ по смисъла на чл. 81 ГПК. С оглед на изложеното, наведените от касатора твърдения във въпроса, по същество представляват доводи за неправилност на обжалваното определение, които, както беше изяснено по-горе, не са в състояние да обосноват допускането на касационно обжалване. Липсата на формулиран правен въпрос, който да удовлетворява основния селективен критерий за достъп до касационния контрол изключва необходимостта от преценка налице ли са въведените допълнителни селективени критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. На основание гореизложеното не следва да бъде допускано касационно обжалване на атакуваното определение, поради което Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение