Определение № 220 от 21.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 790/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, изр.1 вр. чл.248, ал.3, изр.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на З. Т. М., чрез адв. Н. П. срещу определение от 30.12.2019 г., постановено от Окръжен съд Сливен по в.гр.д. № 508/2019 г., с което е оставена без уважение молбата й с правно основание чл.248 ГПК за изменение на въззивно решение № 202 от 13.11.2019 г. по в.гр.д. № 508/2019 г. в частта относно присъдените й разноски за адвокатско възнаграждение за всяка от трите инстанции. Жалбоподателката поддържа, че въззивният съд неправилно е определил дължимите й се разноски за адвокатско възнаграждение за трите съдебни инстанции в общ размер на 676,75 лв. Не била съобразена разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба №1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, според която адвокатското възнаграждение се определя съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно, както и факта, че предявените искове, макар и установителни по характер с предмет правото на допълнителен отпуск за положен извънреден труд до 12 дни годишно, са оценяеми, респ. имат определен материален интерес. Евентуално-ако съдът приеме, че в случая не са касае до обективно съединени искова, а искът е един, се поддържа, че този иск има определен материален интерес, тъй като правата предмет на установяване са имуществени такива и имат определен материален интерес който се изразява и последното да бъде отменено и паричен еквивалент, който е в размер 8 606,76 лв. /102 дни допълнителен платен годишен отпуск за всички 12 години при дневно възнаграждение в размер на 84,38 лв./. При това положение минималното адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл.7, ал.2, т.3 от Наредба №1 от 2004 г. е 760,33 лв. Ето защо, уговорените и заплатени адвокатски възнаграждения за първоинстанционното производство /700,00 лв./, за първото въззивно производство /800,00 лв./, за касационното производство /1 200 лв./ и за второто въззивно производство /1 000 лв./, не се явяват прекомерни. С оглед изложеното, жалбоподателката иска отмяна на обжалваното определение и постановяване на друго, с което да й се присъдят направените разноски за всички инстанции, така както са претендирани и съобразно уважената част на иска. Насрещната страна – ГД „Изпълнение на наказанията“, чрез ст.юрисконсулт П. С., излага странище за неоснователност на частната жалба. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след преценка на данните по делото, доводите на жалбоподателя и възраженията на насрещната страна приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по арг. от чл.248, ал.3, изр. 2 ГПК. С въззивно решение № 202/13.11.2019 г. по в.гр.д. № 508/2019 г. на Сливенския окръжен съд, постановено по реда на чл.294 ГПК, е отменено решение № 929/19.07.2018 г. по гр.д. № 54/2018 г. по описа на РС-Сливен в частта, с която е признато за установено на основание чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.211, ал.5, т.2 ЗМВР /отм./, че З. Т. М. има право на допълнителен платен годишен отпуск за положен от нея извънреден труд над 50 часа за всяко тримесечие за периода от първото тримесечие на 2003 г. до 30.06.2014 г. за разликата над 557 часа до 823 часа и 45 мин. и на ищцата са присъдени разноски за сумата над 203 лв., а ответникът е осъден да заплати държавна такса над 507 лв., като вместо него е постановено друго, с което установителният иск в тази част е отхвърлен, а в останалата уважена част, първоинстанционното решение е потвърдено. С въззивното решение ответникът ГД „Изпълнение на наказанията“ е осъден да заплати на ищцата З. Т. М. разноски за въззивното производство в размер на 270,72 лв., а за касационното производство – в размер на 203,03 лв., или общо присъдените на ищцата разноски за трите инстанции е в размер на 676,75 лв. С определение по чл.288 ГПК, постановено по гр.д. № 791/2020 г. на настоящия състав на ВКС, въззивното решение, постановено по реда на чл.294 ГПК, не е допуснато до касационно обжалване. За да остави без уважение молбата с правно основание чл.248 ГПК, въззивният съд е приел, че при определянето на дължимия размер на разноските за адвокатско възнаграждение за всяка една от инстанциите, е отчетено направеното от насрещната страна възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, съобразен е вида и броя на исковете, фактическата и правна сложност на спора, като в мотивите на решението ясно е посочено как е формирана окончателната сума. Определението е неправилно. Разпределението на отговорността за разноски се извършва според правилата на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК, които се прилагат във всяка съдебна инстанция. Съгласно чл.2, ал.4 и ал.5 от Наредба № 1 от 2004 г., минималният размер на адвокатското възнаграждение се определя за всяка инстанция и за всеки иск поотделно. Основателни са доводите в частната жалба, че предявения установителен иск е оценяем - с материален интерес от 8 606,76 лв. Минималният размер на дължимото адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, защита и съдействие по иска възлиза на 760,34 лв. съгласно чл.7, ал.2, т.3 от Наредба №1 от 2004 г., поради което уговорените и заплатени от ищцата адвокатски възнаграждения, както за първата, така и за двете производство пред въззивния съд /700,00 лв., 800,00 лв. и 1000,00 лв./ не се явяват прекомерни с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото. За производството пред ВКС, в което след допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационна жалба на ищцата, решението е отменено и върнато за ново разглеждане от въззивния съд, ищцата е сторила разноски в размер на 1 200 лв. Съгласно чл. 9, ал.2 от Наредбата минималното възнаграждение за изготвяне на касационна жалба с основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК без процесуално представителство, е в размер на 600,00 лв. В конкретния случай такова не е осъществено от адв. П., видно от протокола от откритото съдебно заседание през ВКС по гр.д. № 786/2019 г. Ето защо, настоящият състав приема, че направеното от насрещната страна в отговора на касационната жалба възражение за прекомерност на уговореното адвокатско възнаграждение, се явява основателно и същото следва да бъде редуцирано до размер от 1000,00 лв. При това положение на ищцата се дължат разноски съобразно уважената част на иска в общ размер на 2332,12 лв., от които въззивният съд е присъдил 676,75 лв. По изложените съображения обжалваното определение се явява неправилно и следва да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което да бъде изменено въззивното решение в частта за разноските на основание чл.248 ГПК, като ответникът бъде осъден да заплати на ищцата разноски за адвокатско възнаграждение в размер на още 1 655,37 лв. за производството пред трите съдебни инстанции. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,