Определение № 2782 от 27.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4847/2025 г.

Производството е образувано по касационна жалба от С. П. К., чрез адвокат С. М., срещу въззивното решение на Софийски градски съд № 260205/04.06.2025г. по в.гр.д. №6612/2020г. В жалбата са изложени доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение, постановено в противоречие с материалния закон и процесуалните правила. Насрещната страна „Топлофикация София“ ЕАД с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез юрисконсулт Г. Н., оспорва жалбата. Излага, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като не са налице сочените от страната основания за това. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за разглеждане на делото пред касационната инстанция и прави възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски градски съд потвърдил решението на първостепенния Районен съд – София, с което е отхвърлен иска на С. П. К. срещу „Топлофикация София“ ЕАД за признаване за установено, че С. П. К. не дължи на ответника сумите по изпълнителен лист, издаден на 26.03.2010 г. по частно гр. дело № 8575/2009 г. на Районен съд – София, както следва: 6 790,63 лв. – главница; 766,09 лв. – законна лихва върху главницата за периода от 07.08.2009 г. до 26.08.2020 г., за събирането на които е образувано изп. дело № 20108580400707 по описа на ЧСИ У. Д., с рег. № 858 при КЧСИ и район на действие Софийски градски съд. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните факти: В полза на „Топлофикация София“ ЕАД срещу С. П. К. била издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. 8575/2009 г. на Районен съд – София за сумите, както следва: 6 790,63 лв. – главница; 766,09 лв. – законна лихва върху главницата за периода от 07.08.2009 г. до 26.08.2020 г. и разноски. Въз основа на същите, по молба на взискателя от 19.07.2010г. било образувано изпълнително дело № 20108580400707 по описа на ЧСИ У. Д., с рег. № 858 при КЧСИ и район на действие Софийски градски съд. Въззивният съд установил, че в хода на изпълнителното производство били извършени действия по принудително събиране на сумите, за които бил издаден изпълнителния лист, както следва: изпратени единадесет броя съобщения (на 12.08.2010 г.) до различни банки за налагане запор на сметките на длъжника, въз основа на които били наложени запори на 01.09.2010г. от Първа инвестиционна банка и на 03.09.2010г. от банка ДСК, който бил вдигнат на 08.09.2010г.; изпратено съобщение до СДП – Пътна полиция (на 10.09.2010 г.) за налагане на запор върху МПС на длъжника, наложен на 16.10.2010г.; изпратено (на 14.12.2011 г.) съобщение до банка „ПИБ“ АД за налагане на запор върху сметки на длъжника, наложен на 16.12.2011г.; изпратено (на 14.12.2011 г.) искане до АВ за налагане на възбрана върху имот на длъжника, наложена на 20.12.2011г.; изпратено (на 21.02.2012 г.) съобщение до „Сиксти кей“ за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, наложен на 08.11.2011г.; искане от 21.03.2012г. за насрочване и извършване опис на движими вещи и МПС на длъжника. На 21.04.2012 г. бил извършен опис и наложен запор върху движими вещи на длъжника; изпратено (на 09.04.2014 г.) запорно съобщение до банка „ДСК“ ЕАД за налагане на запор върху сметки на длъжника, наложен на 14.05.2014г.; на 02.07.2014 г. изпратено съобщение до банка „ПИБ“ ЕАД за налагане на запор върху сметки на длъжника. С оглед на така установеното от фактическа страна, съдът направил извод, че приложими към предмета на спора са разясненията дадени с ТР №3/2020г. на ОСГТК на ВКС, според които погасителна давност не тече докато трае изпълнителния процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемане на ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС – 26.06.2015г. Приел, че в конкретния случай, в периода от образуване на изпълнителното производство на 19.07.2010 г. до 26.06.2015 г., времето между извършените спрямо длъжника отделни изпълнителни действия е по-кратко от две години, поради което не е настъпило предвиденото в разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК основание за неговото прекратяване. Изложил още, че петгодишния давностен срок по чл. 117, ал. 2 ГПК за погасяване на задълженията по издадения изпълнителен лист не е изтекъл и в периода от 26.06.2015 г. до датата на предявяване на иска на 22.02.2016 г., а съгласно правилото на чл.115, ал.1, б.“ж“ от ЗЗД давност не тече докато трае процеса по оспорване на вземането. В заключение съдът направил извод за неоснователност на предявения иск поради липса на изтекла в полза на ищеца погасителна давност за процесните вземания. За да бъде допуснато касационното обжалване, е необходимо касаторът да посочи точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл, същите да са от значение за изхода на конкретното дело и да са обуславящи за формиране на решаващата воля на съда. Въпросите следва да са от такова естество, че разглеждането им да доведе до промяна на крайния резултат по спора (ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). По отношение на същите следва да са налице и предвидените в чл. 280 от ГПК допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – т.3 ГПК, както следва: да са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и с практиката на ВКС (решенията по чл.290 от ГПК), която следва да бъде посочена – т.1; да са разрешени в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз (необходимо е посочване на решенията) – т.2; разглеждането им да допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика (посочва се коя), или за осъвременяване на тълкуването ѝ, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите (изясняване на правната норма) са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени (т. 3). Точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите (т. 4 от ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Върховният касационен съд не може да допусне обжалването по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, различен от посочения от жалбоподателя, освен ако той не е свързан с нищожността и недопустимостта на обжалваното решение, респективно с неговата очевидна неправилност. Съдът може само да конкретизира, преформулира или уточни поставения от страната въпрос, но не и да го определи въз основа на касационните оплаквания или да го изведе от посочените съдебни актове. В конкретния случай, касаторът е направил искане за допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК, като е обосновал искането си със следните твърдения: Противоречие на въззивното решение с правото на потребителите – Директива 93/13 и решение по Дело С-49/14; решение по Дело С-618/10 и заключението на генералния адвокат от 11.11.2015г. по Дело С-49/14, по следните правни въпроси: 1/ При повдигнат иск за настъпила погасителна давност, следва ли съдът служебно да изисква заповедното производство и като определящо обстоятелство за сроковете при погасителната давност; 2/ В случаите, когато заповедният съд не е осигурил възможност и не е позволил на длъжника в действителност да узнае за издадената заповед по чл.410 от ГПК и не му е дадена възможност да я оспори и така е пристъпено към принудително изпълнение, следва ли съдът да се произнесе дали има надлежен съдебен акт за прекъсване на давност за едно вземане. Навел е довод, че този въпрос е свързан с необходимостта да се гарантира възможност за упражняване на правото от страна на длъжника и високо равнище на съдебна защита, които потребителите черпят от Директива 93/12 и произтичащи от чл.47 от Хартата. Противоречие на въззивното решение с практиката на СЕС в решение от 25.04.2024г. по дела С-561/21 и С-484/21 на СЕС, в което е дадено тълкуване на чл.6, пар.1, и чл.7, пар.1 от Директива 93/13/ ЕИО за потребителите по правния въпрос: Когато в заповедното производство не е осигурена възможност за упражняване на права, не е назначен особен представител на липсващия длъжник, следва ли да се приеме, че е имало законно заповедно производство, което да произведе като последица надлежен съдебен акт, от който се счита, че тече нова погасителна давност на вземане. Поставените въпроси са некоректно зададени и са неотносими към мотивите на въззивния съд обусловили крайния изход по спора. При предявяване на иска, ищцата изложила единствено доводи за настъпила перемпция на изпълнението и погасяване по давност на вземанията предмет на същото, без да е твърдяла неравноправност на клаузи, от които произтичат процесните вземания или въз основа на които е определен техния размер, нито допуснати процесуални нарушения в хода на изпълнението. В същия смисъл са били и наведените с въззивната жалба оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради погасяване на вземанията по давност и изтекъл срок по чл.433, т.8 от ГПК от последното изпълнително действие, предприето на 02.07.2014г. до предявяване на иска. Пред въззивния съд не е бил повдиган и въпросът за допуснати процесуални нарушения от първостепенния съд, нито са били направени искания по доказателствата. Такива доводи не са разглеждани при постановяване на обжалваното решение и същите не могат да се поставят за първи път пред касационната инстанция. За пълнота на изложението следва да се посочи, че предявеният в производството иск с правно основание чл.439 от ГПК има за цел да отрече вземанията на кредитора предмет на изпълнително производство, като същият следва да бъде основан на факти настъпили след формиране силата на пресъдено нещо на съдебният акт, с който тези вземания са установени, а твърденията за неравноправни клаузи, от които същите произтичат не са такива. Неотносим към предмета на производството е и въпросът за необходимостта от назначаване на особен представител на длъжника в заповедното производство и за неговата законосъобразност. Тези възражения не попадат в приложното поле на иска по чл.439 от ГПК. В процесуалния закон е предвиден специфичен ред за защита на длъжника, който е бил лишен от възможността да оспори вземанията (чл.423 ГПК), различен от избрания от ищцата/касатор иск. Ето защо, по поставените въпроси не е налице общата предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. Касаторът е направил искане за допускане на обжалването в хипотезите на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК и по следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е съдът да събира служебно доказателства, за да констатира или елиминира противоречието в правораздавателната си дейност по конкретен правен спор; 2/ Подлежи ли на присъединяване заповедното производство при отрицателни установителни искове за настъпила погасителна давност, когато основание за издаване на изпълнителния лист е заповед по чл.410 от ГПК, а не влязлото в сила решение по осъдителен иск. Тези въпроси също са неточно зададени и неотносими към произнасянето на въззивния съд. Както беше посочено, пред него не са били направени оплаквания за необоснованост на решението на първостепенния съд и за допуснати от него нарушения при събиране на доказателствата, а предявеният иск е с предмет отричане правото на вземане на кредитора в изпълнителното производство поради настъпили след влизане в сила на изпълнителното основание факти – изтекла погасителна давност. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че съгласно разясненията дадени в ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, служебните задължения на въззивния съд се свеждат до проверка за валидност и допустимост на първоинстанционното решение (чл. 269, изр. 1 ГПК). По отношение правилността на обжалваното решение, същият е ограничен от посоченото в жалбата нарушение на материалния или процесуален закон, респ. сочената необоснованост. В конкретния случай не са налице предвидените в закона изключения от въведеното ограничение, когато съдът следва да осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес, да гарантира правата на някои частноправни субекти или за защита на друг, публичен интерес. По тези въпроси страната не е направила и обосновка на посочените от нея допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Трайна и непротиворечива е практиката на Върховния касационен съд, че бланкетното позоваване на хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК или възпроизвеждане словесно на правните норми не е достатъчно да формира извод за допускане на касационното обжалване. Касаторът е формулирал и следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е съдът да определи обстоятелствата, които подлежат на изясняване и доказване; 2/ Задължен ли е въззивният съд, като съд по съществото на спора, да направи самостоятелен анализ и преценка, с оглед произнасянето по спора, включително и да събере служебно доказателства за изясняването на факти, относими към предмета на спора. Същите са свързани с приложението на правилата чл.235, чл.236 и чл.12 от ГПК и задължението на въззивния съд да изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора, както и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото. Те са принципно значими по всяко исково производство, но доколкото касационната инстанция е ограничена до наведените касационни доводи, въпросите следва да се разглеждат в рамките на оплакванията за допуснати нарушения, а именно: кои от установените по делото факти въззивният съд не е взел предвид, респ. е отчел такива, които не са елемент от предмета на иска; дали същите са релевантни към въведените пред въззивния съд възражения, както и дали са от значение за крайния резултат по спора, т.е. биха обосновали извод за определяне на различен размер на обезщетението. В конкретния случай, страната изложила твърдения за липса на мотиви относно датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение, липса на самостоятелен анализ на фактите по заповедното производство и липса на достатъчна мотивираност на обжалваното въззивно решение, без да е посочила конкретните доводи, възражения и доказателства, които не са били разгледани от въззивния съд. При постановяване на обжалваното решение решаващият състав на съда е формирал мотиви относно датата на издаване на процесната заповед за изпълнение, датата на образуване на изпълнителното производство и датите, на които са извършвани изпълнителните действия, от които направил извод за липса на изтекла погасителна давност за процесните вземания. Въпросите са обосновани с несъгласието на касатора с правните изводи на въззивния съд, доводите за погасяване на процесното вземане по давност и за защита на ищцата, като потребител, които възражения подлежат на разглеждане при проверка по същество на обжалвания съдебен акт, но не са основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В производството по чл.288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства, както и неговото вътрешно убеждение. По тези въпроси също не е обосновано наличието на посочените допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 до т.3 от ГПК, поради което не са налице предвидените в ГПК основания за допускане на обжалването. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл.78, ал.8 от ГПК и направеното искане касаторът С. П. К. следва да бъде осъден да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД, [населено място] разноски за юрисконсултско възнаграждение за осъщественото пред касационната инстанция процесуално представителство. При определянето му съдът съобразява следните обстоятелства: разпоредбата на чл.37 от ЗПрП, липсата на фактическа и правна сложност на делото, обема на извършените процесуални действия (депозиран писмен отговор, в който е изразено становище по допустимостта на касационното обжалване и по същество на спора), начина на протичане на касационното производство и тежестта на закритото заседание по допускане на обжалването, като определя същото в размер на 50 евро. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,