Определение № 4966 от 31.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1231/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 15.11.2023г. по гр.д.№498/2023г. на Апелативен съд - София, с което е отхвърлена молба за признаване и допускане на територията на Р България на разпореждане на Окръжен съд – отделение по семейно право, в Кук Каунти, щата Илинойс, САЩ от 29.09.2020г. Жалбоподателят - В. Х. Д., чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационно обжалване и излага съображения за неправилност и необоснованост на постановеното въззивно решение поради грубо противоречие с материалния закон. Ответникът - Е. Т. С., в писмено становище излага съображения за това, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Прави искане за присъждане на разноски. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: С въззивното решение, като е потвърдено първоинстанционното решение, е отхвърлено искане за признаване и допускане изпълнение на територията на Р България на разпореждане на Окръжен съд в Кук Каунти, щата Илинойс, САЩ от 29.09.2020г., с което е разпоредено детето Д. Д., [дата на раждане], да бъде върнато в Съединените щати от майка си Е. С., в течение на седем дни от влизане на разпореждането в сила. Съдът е приел, че е сезиран с искане по чл.119 КМЧП от В. Х. Д. срещу Е. Т. С. за признаване и допускане изпълнението на територията на Р България на чуждестранно разпореждане на Окръжен съд на Кук Каунти, департамент Илинойс, Отделение за семейно право относно отвличане на детето Д. В. Д. от майка му, от 29.09.2020 г. по дело №79958/2019г. Съдът е приел, че въпреки указаната доказателствена тежест на ищеца, по делото липсва доказателство, че разпореждането, чието признаване се иска, е влязло в законна сила, тъй като ако въпросният съдебен акт е окончателен и подлежи на незабавно изпълнение, то това следва да бъде удостоверено с отделен писмен документ от съда, тъй като в акта не е посочено дали е обжалваем или не. Съдът е приел, че доказателствената тежест за установяване на факта по чл. 119, ал. 2, предл.второ КМЧП е на ищеца, което му е указано, но такова удостоверение /или друг равностоен документ/ не е представен. Въззивният съд е счел, че процесното разпореждане (Order) не следва да се признава и допуска и по други съображения. От една страна поради това, че процесното производство в щата Илинойс е било „за родителски права“ /така на л. 6/, респ. „за установяване на бащинство“ /вж. на л. 103, превод на призовката до ответницата/, а на трето място – „за връщане на дете в съответствие с Хагската конвенция /л. 71/, поради което дори и да се допусне, че по щатското право е възможно съчетание на горните три самостоятелни производства в рамките на едно дело, то е ясно, че по съществото си, актът, чието признаване и допускане до изпълнение на територията на Р България, се желае, представлява разпореждане за връщане на детето Д. Д. на територията на САЩ /по Хагската конвенция/ с твърдения, че детето било отвлечено от майката през м. септември 2019 г. Прието е обаче, че този съдебен акт следва да бъде мотивиран, за да бъде ясно по какъв начин, съответната съдебна инстанция е стигнала до правния извод за незаконно отвличане на детето, дали е спазен чл. 15 от Хагската конвенция, дали съдът в Кук Каунти е изследвал наличието на изключенията по чл. 13 от Конвенцията, какви доказателства са събрани и т.н., а не да съдържа една проста декларативност. Посочено е, че изискването на мотивираност на съдебните актове е конституционно установено /чл. 121, ал. 4 КРБ/, като дори и в определени хипотези да се допускат изключения, вкл. и по съответното местно приложимо право, то произнасяне на чуждестранен съд, че било налице международно отвличане на дете по смисъла на Хагската конвенция, без излагане на мотиви по същество защо е така, е в състояние да доведе до отказ да се признае съответния съдебен акт на територията на България, като нарушаващ българския обществен ред – наличие на немотивирано съдебно разпореждане и липса на възможност за каквото и да е обжалване /едноинстанционност на произнасяне по случай в приложното поле на Хагската конвенция/ - сравни с чл. 22г от Закона за закрила на детето в сходната по конвенцията процедура в България. И при допускане, че това е възможно и допустимо по съответното щатско законодателство, въззивният съд е приел, че такъв акт не следва да бъде допускан до екзекватура, вкл. и по съображения, че при допускането му, би се стигнало до заобикаляне на установения в чл. 22а и следващите от Закона за закрила на детето правен ред и процедура в България за уреждане на подобни спорни правоотношения. В изложението по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора:следва ли въззивния съд да проверава мотивите на чуждестранния съдебен акт, какви са критериите,чрез които се определят границите на съдебната проверка от страна на националния съд и следва ли мотивите на съдебното решение да се основават на събраните по делото доказателства. Поддържа, че са налице основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като бланкетно се позовава и на очевидна неправилност на същото - основание по чл.280, ал.2 ГПК. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените за разглеждане въпроси и на сочените основания. На същите е дадено разрешение в съответствие с практиката на ВКС, застъпена и в решение № 248 от 26.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 241/2012 г., II г. о. В същата се приема, че признаване и допускане на изпълнението на чуждестранни решения и други актове съобразно разпоредбите на Кодекса за международно частно право се извършва в случаите, когато липсва уредба на това признаване в общностното право, международен договор или друг закон - чл. 3, ал. 1 от Кодекса на международното частно право. Посочва се, че производството се образува по предявен иск с приложени препис от решението, заверен от съда, който го е постановил и удостоверение от същия съд, че решението е влязло в сила и съдът да установи наличието предпоставките, посочени в чл.117 КМЧП, сред които е и противоречието му с българския обществен ред, на което се е позовал въззивния съд. В константната практика се приема, че обхватът на проверката от съда е определен в чл. 121, ал. 1 КМЧП и съдът не навлиза в разглеждане на съществото на спора, разрешен от чуждия съд. Въззивния съд е съобразил решението си изцяло със съдебната практика по приложението на нормата на чл. 121, ал. 1 КМЧП в производството по екзекватура, която е последователна и непротиворечива и е в смисъл, че съдът няма право да преценява правилността на решението, чиято екзекватура се иска, а служебната проверка, уредена в чл. 120, ал. 1 КМЧП се свежда до наличието, съответно отсъствието на предпоставките, посочени в т. 1-5 на чл. 117 КМЧП и изискванията на чл. 119, ал. 2 КМЧП, които са условие за допустимост на производството по екзекватура, а нормата на чл. 120, ал. 2 КМЧП изрично разпорежда, че ответникът не може да се позовава на такива нарушения, които е могъл да изтъкне пред чуждестранния съд, когато исковата молба му е била връчена и е бил редовно призован в производството - в този смисъл решение № 248/26.10.2012 г. по гр. д. № 241/2012 г. на IV г. о. на ВКС, определение № 461/1.12.2020 г. по ч. гр. д. № 2073/2020 г. на III г. о. и определение № 485 от 26.07.2013 г. по ч- гр. д. № 3074/2013 г. на III г. о., постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. В практиката се е наложило разбирането, че под "обществен ред" следва да се разбират основополагащи за правопорядъка в държавата повелителни норми, принципи в правораздаването, които имат универсално значение, като се има предвид не противоречие с конкретни правни норми, а такова противоречие, което би довело до нарушаване, както на обществения, така и на личния интерес на отделните граждани, до недопустимо засягане на основни ценности в обществото. За да се прецени във всеки конкретен случай дали не е нарушен "обществения ред" при допускане и признаване на съответен чуждестранен съдебен акт следва да се изхожда от основните начала на правото, въз основа на които е уредена българската правна система. Същите представляват не само базисни принципи, но и конкретни правила за поведение, преимуществено от публичноправен характер. Голяма част от тези правила са закрепени в Основния закон – Конституцията на Република България /КРБ/, но и в други законови нормативни актове. Касае се за защитата на такива конституционни и обществени ценности, за които е недопустимо да бъдат накърнени от приложението на противоречащото им чуждо право. В понятието за обществен ред следва да бъдат включени и висшите ценности на ЕО по силата на пълноценното членство на РБългария и разпростирането спрямо нея на действието на правото на ЕС и принципите на това действие. Общите принципи относно връзката между Конвенцията за защита правата на децата и Хагската конвенция, обхватът на разглеждането от съда на жалби за международни отвличания на деца, най-добрите интереси на детето и процедурните задължения на държавите, са изложени в решението на Голямата камара на Съда по делото X v. Latvia ([GC], № 27853/09, §§ 93-102 и 107, ЕСПЧ 2013 г.), както и в редица други решения, свързани с производства за връщане на деца по Хагската конвенция (вж. най-вече Maumousseau and Washington v. France, № 39388/05, § 68, 6 декември 2007 г.; Ignaccolo-Zenide v. Romania, № 31679/96, § 102, ЕСПЧ 2000 I; Iosub Caras v. Romania, № 7198/04, § 38, 27 юли 2006 г.; Shaw v. Hungary, № 6457/09, § 72, 26 юли 2011 г.; Ad ћiж v. Croatia, № 22643/14, §§ 93-95, 12 март 2015 г.; и R.S. v. Poland, № 63777/09, §§ 54-62, 21 юли 2015 г.). В съответствие с това разбиране въззивният съд, съобразявайки основното начало за поставянето на децата под закрилата на държавата и обществото (чл. 14 от Конституцията на Република България), като се приема, че закрилата се основава на принципа за осигуряване на най-добрия интерес на детето, е приел че признаването на акта на съда в Илиноис противоречи на българския обществен ред. Следва да се посочи, че не самото чуждо право, а резултатите от неговото приложение трябва да противоречат на българския обществен ред, в който смисъл е предвиденото в разпоредбата на чл.45 КМПЧ. Според същата несъвместимостта на последиците от прилагане разпоредбата на чуждото право с българския обществен ред се преценява като се държи сметка за степента на връзка на отношението с българския правен ред и за значимостта на последиците от прилагането на чуждото право. Въззивният съд именно като е взел предвид липсата на доказателства за защитен интерес на детето от чуждия съд е отказал признаване на неговото решение в РБългария. Изрично в тази връзка в съдебния си акт, въззивният съд е обосновал, че признаването и допускане изпълнението на чуждестранното решение е в противоречие с българския обществен ред, именно поради липса на мотиви в същото за това следва или не следва да се изслушват детето и съответните социални служби, ангажирани с неговата защита, каквито права са предвидени и в Конвенцията за правата на детето, в защита на именно на неговия най - добър интерес, каквото задължение е уредено като безусловно и неотменимо и във вътрешното ни право. Така установената практика не е неправилна и не се налага да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК за да бъде коригирана същата. Решението не е и очевидно неправилно. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. На основание чл.78,ал.3 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответницата направените разноски за процесуално представителство пред ВКС в размер на 1200лева. Предвид изложените съображения, съдът