Определение № 60618 от 15.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 382/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Д. Т. против решение № 260052/28.10.2020 г. по т.д.№ 259/2020 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е обезсилено решение № 152/18.12.2019 г. по т.д.№ 107/2018 г. на Окръжен съд – Хасково, в обжалваната му част, с която „Галерия Бена„ ООД е осъдена да заплати на Е. Т., на основание чл.125 ал.3 ТЗ, сумата от 8 950 лева, съответстваща на „ 25 % от капитала на дружеството „, като в тази част производството е прекратено, поради недопустимост на предявения иск. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, поддържайки тезата, на която е основал и направеното във въззивна инстанция уточнение на исковата молба, че с иск по чл.125 ал.3 ТЗ е допустимо да се претендира, кореспондираща на дела на напусналия съдружник от капитала на дружеството, част от парични средства, отчетени като налични на каса, доколкото касовата наличност също е актив на дружеството. Поддържа и тезата, че така предявения иск има характеристиката на частичен иск, напълно допустим. Ответната страна - „ Галерия Бена „ ООД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, доколкото формулираните въпроси предпоставят отговор по правилността на постановеното решение, на основанията по чл.281 т.3 ГПК, които са различни от основанията по чл. 280 ал.1 и ал.2 ГПК, а освен това не е обоснован допълнителния селективен критерий в сочената хипотеза. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: С исковата молба ищецът, на основание чл.125 ал.3 ТЗ и предвид напускането си като съдружник, претендира заплащане на сума от 24 750 лева, като съставляваща 25 % от касовата наличност на дружеството – ответник „Галерия Бена „ ООД и доколкото ј е дела му от капитала на дружеството. Твърди че това е единственият известен му актив, макар да излага съображения и за притежавано право на ползване върху недвижим имот, което, както твърди и в касационната си жалба, е посочил само информативно. Ответникът е оспорвал притежанието на активи в парични средства на стойност 99 000 лева. Първоинстанционният съд, въз основа на съдебно-икономическа експертиза и установена касова наличност от 34 360 лева, към най-близка дата, спрямо датата на предизвестието на ищеца за напускане на дружеството, е счел иска за установен до размера на 25 % от тази сума или за 8 950 лева, до който размер го е уважил, съответно отхвърлил за разликата до 24 750 лева. В отхвърлителната му част, като необжалвано от ищеца, първоинстанционното решение е влязло в сила. В диспозитива на решението присъдената сума е квалифицирана като „ съответстваща на 25 % от капитала на дружеството „. Решението в частта, в която е уважен иска, е обжалвано от ответника, като с определение от съдебно заседание на 15.07.2020 г. въззивният - Пловдивски апелативен съд е оставил исковата молба без движение, с указание ищецът да отстрани недостатъци в същата, като изложи обстоятелства и формулира петитум, съответстващи на иска по чл. 125 ал. 3 ГПК, „ а именно заплащане стойността на дружествените дялове съобразно счетоводния баланс на дружеството „ и л и да изложи обстоятелства, съответстващи на досега формулирания петитум, който е „ да бъде заплатена част от касовата наличност на дружеството, съответстваща на дяловото му участие „. В мотивите на определението е ясно пояснено, че обстоятелствата, относими към иск по чл.125 ал.3 ТЗ, не кореспондират на формулирания петитум, доколкото със същия не се претендира стойността на дружествен дял, определим съобразно разпоредбата – съгласно счетоводен баланс към датата на прекратяване на членството. С молба от 21.07.2020 г. ищецът, чрез процесуалния си представител адв. С., е посочил че претендира „ ликвидационен дял „, изразяващ се в съответния процент от счетоводния баланс на дружеството към месеца, предхождащ месеца на напускането, т.е. към м. юни 2016 г. „, както и че е предявил „ частична претенция „ по чл.125 ал.3 ТЗ, само за припадащия се, спрямо дела му в капитала, процент от касовата наличност, установима и от публикувания в Търговския регистър годишен финансов отчет на дружеството. С въззивното решение е обезсилено първоинстанционното, в обжалваната му част и прекратено производството в същата тази част. Съдът е приел, че от една страна първоинстанционният не е постановил решение в съответствие с формулираното от ищеца искане - за присъждане на 25 % от касовата наличност, която не е понятие, идентично с капитал на дружеството, доколкото с диспозитива на решението са присъдени 8 950 лева, съответстващи на 25 % от капитала на ответното дружество. Наред с това въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд се е произнесъл по нередовна искова молба, която е останала такава и след предоставената на ищеца във въззивното производство възможност да я отстрани, съгласно задължителните указания на т.5 от ТР № 1 / 2013 г. по тълк.дело № 1 / 2013 г. на ОСГТК на ВКС. С постъпилото уточнение, според въззивния съд, е внесена допълнителна неяснота, доколкото се поддържа предявяване на иска като частичен за пръв път и се претендира стойност на „ ликвидационен дял„, която и съгласно чл.123 ТЗ, е различна от стойността на дружествен дял при прекратяване на членствено правоотношение, на основание чл.125 ал. 3 ТЗ. В изложението по чл. 284 ал.3 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ Ако съдът счита, че след направените уточнения има неяснота, следва ли да даде ново указание на страната ? и 2/ С какъв акт следва да се произнася в такъв случай – определение или решение ? Въпросите са обосновавани в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с приетото в решение по т.д.№ 775/2018 г. на І т.о. на ВКС. Поставен е и въпроса: Следва ли касовата парична наличност на търговско дружество да се възприема като актив в баланса на дружеството, по силата на който / баланс / се определят имуществените последици по реда на чл.125 ал.3 ТЗ ? – въпросът е обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т.3 ГПК ,с довода, че е изключително актуален, не само при напускане на дружеството от съдружник, но и в редица други случаи. Първият от въпросите не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като довод за съществено процесуално нарушение на съда, при оставяне на исковата молба без движение и съобразяване съдържанието на направените от ищеца уточнения, изобщо не фигурира в касационната жалба. Видно от същата ищецът поддържа да е направил достатъчно ясно уточнение, предявявайки претенция единствено и само за съответна на дела му от капитала част от касова наличност на ответното дружество, при това към месеца, предхождащ прекратяване на членственото му правоотношение - м. юни, вместо м. юли 2018 година. Отделно от това е неудовлетворен допълнителния селективен критерий, дори въпросът да би се счел за релевантен, спрямо въведените касационни доводи. Посоченото решение по т.д.№ 775/2018 г. на І т.о. на ВКС нито в отговор на правния въпрос, нито в казуалната си част касае хипотеза на неясно уточнение на оставена без движение искова молба и съответно съображения за допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение поради недадена на страната възможност за допълнително уточнение. Правният въпрос, по който е било допуснато касационното обжалване, е относно задължението на въззивния съд, в случай на констатирана нередовност на исковата молба / при това относно доказателства за спазване на преклузивен за подаване на конкретния иск срок /, да предприеме действия за нейното отстраняване, както правилно в случая и в съответствие с ТР № 1/2013 г. по тълк.дело №1 / 2013 г. на ОСГТК на ВКС е процедирал въззивния съд. Вторият от въпросите е напълно ирелевантен за правилността на постановения акт, доколкото с оглед начина му на формулиране / връзка с първия въпрос / очевидно касае вида на акта, с който въззивният съд би следвало да укаже отстраняване на новата неяснота. По начало, в тази субординация, въпросът не би могъл да има самостоятелна релевантност, без такава да е приета за първия въпрос. Но дори да се приеме, че касае вида на конкретния тук атакуван въззивен акт, то въпросът отново не удовлетворява изискването за правен, като неотносим към решаващите му мотиви. Третият от въпросите формално частично удовлетворява общия селективен критерий, доколкото ищецът – касатор поддържа довод за допустимост на иск, с правно основание чл.125 ал.3 ТЗ, с така конкретизираните обстоятелства и петитум – присъждане на пропорционална на дела му от капитала на дружеството част от касова наличност, в качеството на актив. Не се явява обоснован допълнителния селективен критерий с формалното цитиране на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, в несъответствие със задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Преди всичко не е посочена непълната, неясна или противоречива правна норма, чието тълкуване, в отговор на поставения въпрос, е произвело противоречива съдебна практика, съответно посочена, нито са доказани предпоставки за преодоляване на иначе непротиворечива практика по тълкуването й, поради промяна на обществените условия или изменение на законодателството. По приложението на чл. 125 ал. 3 ТЗ е формирана обилна и непротиворечива съдебна практика, с която, и предвид обстоятелствената част на иска, формулирания петитум не кореспондира.Фактическото наличие на парична сума на каса не е равнозначно на безспорно основание за разпределянето й като актив, независимо от формирани за съответния счетоводен период пасиви. Както се сочи в решение по т.д.№ 809/2010 г. на І т.о. на ВКС и др. по приложението на чл. 125 ал.3 ТЗ, предявяването на иск по чл.125 ал.3 ТЗ предпоставя исковата молба да съдържа твърдения с колко дяла от капитала е разполагал съдружника, размера на капитала и неговата структура към момента на прекратяване на изключването. Стойността на дружествения дял, която се претендира с петитума на иска с правно основание чл.125 ал.3 ТЗ, е проекция на дяловото участие на съдружника в капитала на дружеството, при отчитане показателите по счетоводния баланс, при това към края на месеца, в който е настъпило прекратяването на членственото правоотношение,а не друг произволно избран от ищеца момент, въз основа чистата стойност на активите / с приспадане от актива на пасивите /. Видно е и че не се касае за предявен частичен иск по чл. 125 ал. 3 ТЗ, доколкото не се предявява иск за част от вземане от стойността на дружествен дял в по-голям размер, посочен изначално, а се предявява вземане, на база само част от преценимите при определяне на размера му, респ. на стойността на дружествения дял на напусналия съдружник обстоятелства. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение